О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 373

гр. София, 12.05.2022 г.

Върховният касационен съд на Р. Б.

четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на

девети май две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Василка Илиева

ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев

Ерик Василев

като разгледа докладваното от Б. И. гр. д.№ 4886/ 2021 г.

за да постанови определението, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Текстил груп“ ООД, [населено място], с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 29 от 29.07.2021 г. по гр. д.№ 271/ 2021 г., с което е потвърдено решение на Кърджалийски окръжен съд по гр. д.№ 124/ 2020 г. и по този начин е признато за недоказано оспорването истинността на ведомост по разплащателни пера за месец януари 2018 г., на разширена ведомост аванс за месец януари 2018 г. от 19.02.2018 г. и на договор за поръчка от 01.03.2018 г. и е отхвърлен предявеният от касатора срещу С. Н. Н. иск, квалифициран по чл. 55 ал. 1 пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 56 108 лв. - получена без основание за периода от м. ноември 2017 г. до м. ноември 2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата, като е разпределена отговорността за разноските по делото.

Жалбоподателят претендира въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол по въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д.№ 1/ 2009 г. ОСГТК, ВКС, следва да бъдат уточнени в следния смисъл: допустимо ли е приложението на чл. 161 ГПК при непредставяне на оригинал на документ по отношение на страна, която твърди, че такъв не съществува и която е оспорила истинността на представено по делото от другата страна копие от документа; за задължението на въззивния съд при преценката на показания на заинтересован свидетел да ги съпостави с останалите доказателства по делото; и за разпределението на доказателствената тежест при предявен иск по чл. 55 ЗЗД за връщане на даденото при начална липса на основание. Според жалбоподателя тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС.

Ответната страна С. Н. оспорва жалбата като поддържа, че касаторът се позовава на неотносима съдебна практика, която не е в противоречие с обжалваното решение. Излага и доводи за правилност на обжалваното решение по същество.

Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.

За да отхвърли предявените искове, въззивният съд приел за установено, че в периода м. ноември 2017 г. - м. ноември 2018 г. страните по делото били в безсрочно трудово правоотношение, възникнало въз основа на трудов договор № 50/ 01.10.2001 г. Ответникът изпълнявал при ищеца длъжността „главен счетоводител“, при пълно работно време при уговорено основно трудово възнаграждение в размер 1 500 лв и допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит в размер на 117 лв. В посочения период по банковата сметка на ответника били преведени от банковите сметки на ищеца или на негов доверител суми, които надхвърляли уговореното трудово възнаграждение и които представлявали допълнително текущо трудово възнаграждение за постигнати резултати. Изплатените трудови възнаграждения на ответника били начислени във ведомостите за заплати за съответните месеци, отразени при съставяне на годишните финансови отчети на дружеството за 2017 г. и 2018 г., а отчетите били приети от общото събрание на съдружниците и били декларирани пред НАП. Преводите на сумите за работна заплата на ищеца за месеците ноември и декември 2017 г. от банковата сметка на работодателя били извършени чрез интернет при двойна нотификация: комбинация от електронен подпис и еднократен код с временна валидност. Единствено управителят на ищцовото дружество имал активен достъп с инструмент за подписване. Извършването на преводи на суми за работна заплата за месеците януари и февруари 2018 г. станало от банкова сметка на ищцовото дружество, с която бил упълномощен да се разпорежда само управителят. Преводите на сумите за работна заплата за месеците от февруари 2018 г. до ноември 2018 г. ставало без двойна нотификация, тъй като нареждането им ставало чрез дистанционен канал за банкиране от представляващия дружеството – платец. Въз основа на тези факти съдът приел, че определянето на сумите за допълнително премиално трудово възнаграждение на ответника за исковия период било извършено след автономна преценка и определяне на конкретния размер от оторизиран орган и от лица, които са имали право да се разпореждат със средствата по банковите сметки на ищцовото дружество. Отхвърлил възраженията на ищеца, че този извод се опровергава от показанията на св.Г. като посочил, че същите следва да се ценят при условията на чл. 172 ГПК. Тази свидетелка била майка на управителя на ищцовото дружество и давала показания, които не се подкрепяли от никакви други доказателства. Затова съдът не намерил за доказано, че синът на свидетелката, който бил вписан като управител на 06.11.2017 г., не бил запознат с размера на заплатите, които получавали работниците на дружеството. При тези фактически установявания от правна страна въззивният съд посочил, че в трите хипотези на чл. 55, ал. 1 ЗЗД ищецът носел доказателствена тежест само за факта на плащането, а в доказателствена тежест на ответника било да докаже съществуването на основание да получи, съответно – да задържи полученото. Ответникът успешно доказал, че изплащането на сумите за целеви бонус за исковия период не само е извършено със знанието на ищцовото дружество - работодател, но и по неговата или на оправомощен от него орган изрична автономна преценка и воля. Следователно исковите суми били получени на валидно правно основание и не следвало да се връщат. Ответникът не бил длъжен да ги върне и съгласно чл. 271 КТ, тъй като бил добросъвестен а получените суми се явявали допълнително премиално трудово възнаграждение. Съдът отхвърлил възраженията на ищеца във въззивната му жалба, че следвало да бъдат изключени от доказателствения материал оспорени от него писмени доказателства, което оспорване първоинстанционният съд приел за недоказано. Посочил, че не е вярно твърдението, че ответникът е бил задължен от съда да представи оригиналите на доказателствата, а че именно ищцовото дружество е било задължено на основание чл. 190 ал. 1 ГПК да представи тези оригинали. Съществуването им не било под съмнение, предвид констатациите на експертизите по делото, а след като задължението за представянето им не било изпълнено, налице били основания за приложението на чл. 161 ГПК. Оспорването от ищцовото дружество на истинността на документите /изходящи от него/ останало недоказано, защото то не осигурило достъп до тях на вещото лице.

С оглед тези мотиви на въззивния съд, вторият поставен от касатора правен въпрос не обуславя обжалваното решението. Съдът не е постановил, че няма задължение да обсъди показанията на заинтересования свидетел и да ги съпостави с останалите доказателства по делото. Той също така не е държал мотиви, че показанията на заинтересован свидетел нямат доказателствена стойност. Съдът е постановил в акта си, че отчита заинтересоваността на свидетеля и че като взема предвид липсата на други доказателства в подкрепа на съобщеното от него, не може да приеме за установен отрицателния факт, от който ищецът е заинтересован – че управителят на дружество не е знаел за изплащаните допълнителни стимулиращи възнаграждения на работниците в дружеството. Изводът е в съответствие с установената практика, която самият касатор сочи в изложението си по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК.

Също в съответствие със сочената от касатора практика е и разрешението, дадено от въззивния съд по въпроса как се разпределя доказателствената тежест при иск по чл. 55 ал. 1 ЗЗД. По такъв иск ищецът носи тежестта да докаже факта на даването. Доказателствена тежест за други факти той няма, ответникът по иска трябва да докаже наличие на основание за получаването. Същото е прието изрично в мотивите на въззивния съд, а дали правилно той е приел това доказване за успешно проведено от ответника, в производството по чл. 288 ГПК не може да се проверява.

Въпросът допустимо ли е приложението на чл. 161 ГПК при непредставяне на оригинал на документ по отношение на страна, която твърди, че такъв не съществува и която е оспорила истинността на представено по делото от другата страна копие от документа, е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Решението, на което касаторът се позовава /по гр. д.№ 590/ 2010 г., ІІІ г. о., ВКС/, е по приложението на чл. 161 ГПК в хипотеза, в която не е имало никакви обективни данни за съществуването на документа, който е бил изискан от страната и който тя не е представила. Обжалваното в настоящето производство въззивно решение е постановено при различни обстоятелства, тъй като съдът е приел, че в заключението на вещите лица се съдържат обективни данни за съществуването на документите, които ищецът е бил задължен да представи в оригинал. Фактическите констатации на въззивния съд не могат да бъдат проверявани в производството по чл. 288 ГПК, а при тези констатации сочената от касатора съдебна практика се явява неотносима. Поради това съдът приема, че не са налице твърдяните основания по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Ответната страна е поискала присъждане на разноски по касационното производство, но не е представила доказателства за сторени такива, поради което произнасяне в нейна полза не може да има.

По изложените съображения Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 29 от 29.07.2021 г. по гр. д.№ 271/ 2021 г.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: