Образувано е по касационна жалба на Л. Д. С. от [населено място] срещу Решение № 1 /04.01.2016 г, постановено по адм. дело № 128 /2015 г, по описа на Административен съд Кюстендил, с което е отхвърлена жалбата на касатора срещу мълчалив, последван от изричен отказ на кмета на [община], обективиран в писмо изх. № 94-Л-121-12/15.05.2015 г.

В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон отм. енително основание по чл. 209, т. 3 от АПК.

Ответникът – кмета на [община] не е изразил становище по касационната жалба.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение, че оспореното решение е правилно.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна и е процесуално допустима.Разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА, по следните съображения:

Производството пред Административен съд Кюстендил е било образувано по жалба на Л. Д. С. срещу мълчалив, последван от изричен отказ на кмета на [община], обективиран в писмо изх. № 94-Л-121-12/15.05.2015 г, издаден по повод заявление на касатора с вх. № 94-Л-121 /24.03.2015 г, с посочено правно основание § 9, ал. 1 от Преходните разпоредби на ЗУТ (ЗАКОН ЗА УСТРОЙСТВО НА ТЕРИТОРИЯТА) (ПР на ЗУТ) и с искане да се назначи комисия, която да извърши нова оценка на имот с пл. № 68789.616.001, находящ се в кв. 237 по плана на [населено място]. Съдът е приел, че цитираната разпоредба е неприложима в случая, тъй като липсва една от предпоставките за приложението на § 9, ал. 1 от ПР на ЗУТ, а именно незавършено отчуждително производство, с оглед на което е отхвърлил жалбата срещу административния акт. Решението е правилно.

Съгласно § 9, ал. 1 от ПР на ЗУТ за отчуждителните производства, започнали при действието на отменените разпоредби на глава пета, раздел I-ви от Закон за териториално и селищно устройство (ЗТСУ отм. ), по които е издадена заповед за отчуждаване и недвижимият имот е завзет до 30.10.1998 г., се прилагат отменените разпоредби на ЗТСУ отм. и отменения чл. 102 ЗС (ЗАКОН ЗА СОБСТВЕНОСТТА). В ал. 2 е уредена хипотезата, когато недвижимия имот не е завзет до същата дата, като в този случай заповедите за отчуждаване и за обезщетяване се отменят и производството по преписката се прекратява от кмета на общината. Следователно изискването на § 9 е за висящност на отчуждителното производство, към момента на влизане в сила на ЗУТ, което определя и компетентността именно на кмета да прекрати това производството при наличие на останалите кумулативни предпоставки. От цитираната разпоредба, следва да се направи извод, че § 9 ПР на ЗУТ не съставлява реституционна разпоредба, в какъвто смисъл е възприета от касатора, а се касае за приключване на отчуждителни производства, започнали по реда на ЗТСУ отм. и незавършени към момента на влизането в сила на ЗУТ. В настоящия случай, както правилно е приел и административният съд, не е налице първата предпоставка за приложението на разпоредбата - отчуждителното производство да е започнало при действието на Закон за териториално и селищно устройство. По делото не са представени никакви доказателства, относно обстоятелството има ли започнато производство по отчуждаване и издавана ли е заповед за отчуждаване на процесния имот, моментът на започване на това производство, ако има такова и висящо ли е било към периода, визиран в ал. 1 на § 9 ПР на ЗУТ. Този спорен въпрос не се изяснява и от противоречивите твърдения на касатора, тъй като първоначално в заявлението си до кмета на [община], той твърди, че има издадена отчуждителна заповед от 1993 година, а в представените от него жалба и писмена защита пред административния съд, както и в касационната жалба, той посочва, че такава заповед не е издавана и наследниците на С. З. К. не са били обезщетени съобразно влязла в сила заповед по чл. 95 от ЗТСУ отм. , Липсата на подобни заповеди се потвърждава и от заключението на назначената и изслушана съдебно-техническа експертиза, в която вещото лице посочва, че заповеди за отчуждаване по чл. 95 и чл. 98 от ЗТСУ отм. , както и заповед за обезщетение на правоимащите по чл. 100 от с. з. лица не са издавани от общинската администрация при [община]. Ето защо, ако жалбоподателят е смятал, че има издадена заповед за отчуждаване, то съгласно доказателствената тежест в процеса, същият е следвало да докаже твърдените от него благоприятни факти относно наличието на предпоставките за приложението на разпоредбата на § 9, ал. 1 от ПР на ЗУТ.

Предвид изложеното, изводът на административния съд за неприложимост на режима по § 9 от ПР на ЗУТ и законосъобразност на отказа на кмета на [община] се явява правилен. При постановяване на решението си съдът е обсъдил всички факти от значение за спорното право и е приложил правилно материалния закон. Не се констатират визираните в касационната жалба пороци на оспореното съдебно решение, поради което последното като правилно ще следва да бъде оставено в сила.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, второ отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 1 /04.01.2016 г, постановено по адм. дело № 128 /2015 г, по описа на Административен съд Кюстендил. РЕШЕНИЕТО е окончателно.