Производството е по чл. 208 и сл. от кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на С.Е, [населено място], [улица], О. Р, срещу Решение №126 от 26.11.2020 г. на Административен съд – Разград по административно дело №155/2020 г.

С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата на г-н Ешрефов срещу Заповед №РД-14-1782 от 05.08.2020 г. на директора на Регионална дирекция „Автомобилна администрация“ – Русе, с която на основание чл. 106а, ал. 1, т. 1, б. а) и т. 4, б. б) от ЗАвтП (ЗАКОН ЗА АВТОМОБИЛНИТЕ ПРЕВОЗИ) са приложени принудителни административни мерки „временно спиране от движение на моторно превозно средство“ до отстраняване на нарушението, но не повече от 12 месеца“ по отношение на лек автомобил марка „Мерцедес“, модел „313 ЦДИ“, регистрационен [рег. номер на МПС], и „временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство“ до отстраняване на нарушението, но не повече от 12 месеца. І. Становища на страните:

1. Касационният жалбоподател – С.Е, счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК.

Излага фактите по спора и относимата нормативна уредба и сочи, че органът не е изяснил всички релевантни за случая факти и обстоятелства като по безспорен начин не е установено уговорено плащане за извършения превоз.

За нарушен счита принципа на чл. 6, ал. 1 АПК, както и че съдът не е установил липсата на материалноправни предпоставки за издадената заповед.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отмени оспорената заповед. Претендира направените по делото разноски. Касаторът се представлява от адв. М.М, Адвокатска колегия, гр. Р..

2. Ответникът по касационната жалба - директорът на Регионална дирекция „Автомобилна администрация“ – Русе, не взема становище.

3. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. ІІ. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. ІІІ. Фактите по делото:

За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд приема за установено от фактическа страна, че:

1. На 04.08.2020 г. на граничен контролно-пропусквателен пункт „Дунав мост“ служители на Регионална дирекция „Автомобилна администрация“ – Русе установяват превоз, осъществяван от С.Е с лек автомобил марка „Мерцедес“, модел „313 ЦДИ“, регистрационен [рег. номер на МПС], на осем пътника от Р. Б за Ф. Р. Г без заверено копие към лиценз на Общността при заплатени 200 лв. За установеното е съставен акт за установяване на административно нарушение №276845.

2. На 05.08.2020 г., със Заповед №РД-14-1781, на основание чл. 106а, ал. 1, т. 1, б. а) и т. 4, б. б) от ЗАвтП (ЗАКОН ЗА АВТОМОБИЛНИТЕ ПРЕВОЗИ) (ЗАвтП) директорът на Регионална дирекция „Автомобилна администрация“ – Русе прилага принудителна административна мярка „временно спиране от движение на моторно превозно средство“ по отношение на лек автомобил, марка „Мерцедес“, модел „313 ЦДИ“, регистрационен [рег. номер на МПС], собственост на С.Е, до отстраняване на нарушението, но не повече от 12 месеца, чрез сваляне и отнемане на един брой табели с регистрационен номер и отнемане на свидетелство за регистрация №010120642 от 09.01.2020 г. и „временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство и контролен талон“ до отстраняване на нарушението, но за не повече от една година.

3. В хода на съдебното производство органът представя Заповед №РД-01-43 от 23.01.2020 г. на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция „Автомобилна администрация“ за оправомощаване на длъжностни лица от агенцията за издаване на заповеди по чл. 106а ЗАвтП.

4. В хода на съдебното производство съдът разпитва свидетелите Д. Дауд, съставител на акта за установяване на административно нарушение, и Й.П, свидетел при установяване на нарушението.

5. В хода на съдебното производство г-н Ешрефов представя договор за транспортна услуга от 16.06.20202 г. с „Беркай – 2010“ ЕООД за превоз на пътници – работници на дружеството до Федерална република Германия, К. Б и К. Н. ІV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените по делото факти първоинстанционният съд приема от правна страна, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в исканата от закона писмена форма, мотивиран е, в хода на производството органът не е допуснал нарушение на административнопроизводствените правила и актът е съответен на материалния закон.

Съдът се позовава на чл. 106а, ал. 1, т. 1, б. а) и т. 4, б. б) и чл. 6, ал. 1 във вр. с §1, т. 1 ЗАвтП и приема за доказано по делото, че на 04.08.2020 г. г-н Ешрефов е осъществил обществен превоз на пътници, без да притежава лиценз за превоз на пътници на територията на страната или лиценз на Общността. Приема за неоснователен довода за осъществен превоз въз основа на договор за транспортна услуга от 16.06.2020 г. с „Беркай – 2010“ ЕООД, тъй като дори и процесният превоз да е осъществен въз основа на този договор, превозът е обществен и се извършва срещу заплащане. Приема, че органът действа в условията на обвързана компетентност и не е нарушил чл. 6, ал. 1 АПК.

Въз основа на горното съдът прави извод за законосъобразност на оспорения акт и отхвърля жалбата. Изводът на съда е правилен. V. По съществото на спора:

Върховният административен съд, след като обсъди твърденията и доводите на касатора и провери обжалваното съдебно решение с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, счита същото за валидно, допустимо и правилно.

Касаторът твърди, че обжалваното съдебно решение е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Доводи в подкрепа на твърдения порок съществено нарушение на съдопроизводствените правила не сочи. Налице е бланкетно твърдение за този порок, а само касаторът е този, който може да дефинира кои процесуални правила счита, че съдът е нарушил по отношение на него. С оглед на разпоредбата на чл. 218, ал. 2 АПК касационният съд не се произнася служебно по порока съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което не дължи произнасяне по този твърдян порок.

Доводите на касатора за противоречие на обжалваното решение с материалния закон и за необоснованост са свързани с преценката на съда за осъществяване на факта на заплащане на превоза. Касаторът не оспорва факта, че процесният превоз е осъществен без за автомобила да е налично заверено копие на лиценз на Общността. Тези доводи на касатора сочат, че той счита за неосъществен самия превоз на пътници.

За да е налице хипотезата на чл. 106а, ал. 1, т. 1, б. а) и т. 4, б. б) ЗАвтП е необходимо кумулативно да са налице две предпоставки: 1.) осъществен превоз на пътници (или товари) и 2.) за превозното средство, чрез което е осъществен превоза, да няма заверено копие към лиценз на Общността (или за него да няма удостоверение за обществен превоз на пътници или товари).

Съгласно §1, т. 1 ЗАвтП обществен е този превоз, който се извършва срещу заплащане с моторно превозно средство. По делото е безспорно, че в управлявания от касатора автомобил са се намирали пътници. Безспорно е също, че едно от лицата, което е било в автомобила, е декларирало пред компетентния орган заплащането на касатора на определена сума за осъществяване на превоза. Това доказателство е надлежно събрано в хода на административното производство и с оглед на чл. 171, ал. 1 АПК съдът следва да го цени в контекста на останалите доказателства по делото. По делото няма доказателства, които да опровергават или поне да разколебават установения факт на заплащане на превоза. Единственото доказателство, за което би могло да се твърди, че има отношение към доказването на релевантните за законосъобразността на оспорения акт факти, е представеният от касатора договор за транспортна услуга.

Но договорът за транспортна услуга е, първо, частен документ, който с оглед на чл. 181 от ГПК (Г. П. К) (ГПК) няма достоверна дата към датата на извършване на процесния превоз. Това значи, че той не може да докаже надлежно съществуването си към датата на проверката.

Второ, по делото няма доказателства този договор да е представен на контролните органи при извършената проверка. При съставянето на акта касаторът е имал възможност да посочи възражения или обяснения, каквито е направил, но не е посочил каквото и да било досежно основание, на което извършва превоза. Напротив. Посочил е единствено, че „този човек грешно е писал, че платил 200 евро“.

Трето. Както правилно приема и първоинстанционният съд, в този договор става въпрос за превоз, осъществен срещу заплащане – чл. 4 от договора. Това значи, че представеният от касатора договор за транспортна услуга би следвало да е такъв по смисъла на чл. 35 ЗАвтП, т. е. договор за обществен превоз на пътници.

И четвърто. По делото касаторът не е ангажирал каквито и да е доказателства, че превозваните от него осем пътника са работници на „Беркай – 2010“ ЕООД и процесният превоз е в изпълнение именно на представения договор.

Следователно представеният от касатора в хода на съдебното производство договор по никакъв начин не доказва неосъществяване на обществен превоз.

Що се отнася до доводите на касатора, че общественият превоз не е осъществен, тъй като не са издадени изискуемите от чл. 36, ал. 1 ЗАвтП документи, следва да се посочи, че издаването или не на визираните в чл. 36, ал. 1 ЗАвтП документи не прави превоза необществен. Не издаването на документите, а заплащането, с оглед на дефиницията на §1, т. 1 ЗАвтП, е това, което прави превоза обществен. Неиздаването на изискуемите документи би могло да бъде основание за определена отговорност - административна, гражданска, но не и да обоснове дефинирането на превоза като обществен или необществен.

Видно от изложеното доводите на касатора за неосъществяване на елементите на фактическия състава на нарушението, заради което се прилагат процесните принудителни мерки, е неоснователен. Съдът правилно е установил фактите по делото, направил е въз основа на тях обосновани фактически изводи, правилно е тълкувал и приложил материалния закон, поради което обжалваното съдебно първоинстанционно решение следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №126 от 26.11.2020 г. на Административен съд – Разград по административно дело №155/2020 г.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.