Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение от 22.01.2014 г. по в. т. д. № 1173/2013 г. на Пловдивски апелативен съд, с което, след частична отмяна на решение № 315 от 09.07.2013 г. по т. д. № 995/2011 г. на Пловдивски окръжен съд и на допълнително решение № 411 от 29.08.2013 г. по същото дело, са отхвърлени предявените от [фирма] срещу Р. Б. Г. - Германия искове: иск с правно основание чл. 403 ГПК за заплащане на сумата 530 152.32 лв., представляваща пропуснати ползи от нереализирани продажби на продукт Аутотест ІІ за периода от 01.01.2007 г. до 01.01.2012 г., ведно със законната лихва върху същата, считано от 30.12.2011 г. до окончателното й изплащане, иск с правно основание чл. 86, ал. 1ЗЗД за сумата 102 664.77 лв., представляваща законна лихва върху главниците за периода от 01.01.2008 г. до 27.12.2011 г. и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на законна лихва върху сумата 6 427 лв., считано от 30.12.2011 г. до окончателното й изплащане.

Впоследствие, с оглед постановеното от ВКС определение № 57 от 23.02.2015 г. по настоящото дело, атакуваното въззивно решение от 22.01.2014 г. по в. т. д. № 1173/2013 г. на Пловдивски апелативен съд е поправено с решение № 120 от 03.04.2015 г. по същото дело, като в диспозитива му е заличена частта за отмяна на допълнително решение № 411 от 29.08.2013 г. по отношение на законната лихва върху сумата 6 427 лв., считано от 30.12.2011 г. до окончателното й изплащане, както и частта, с която тази акцесорна претенция е отхвърлена. Освен това е отстранена и допуснатата в мотивите на обжалвания акт техническа грешка относно наименованието на процесния продукт.

Касаторът поддържа неправилност на въззивния акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, която, според касатора, е „в степен, водеща до пълна липса на мотиви, водеща до нищожност”. Оплакването за допуснати процесуални нарушения е мотивирано с твърдението, че не са обсъдени ангажираните от ищеца доказателства и направените от него възражения по повод становището на ответника, а за единствено важен и значим по делото е счетен въпросът за авторските права върху софтуера на процесния продукт, без да е обяснена връзката им със спора. Според касатора, освен, че е ирелевантен за претенцията по чл. 403 ГПК, въпросът за авторските права е решен в нарушение на действащия материален закон, тъй като въззивният съд не е взел предвид събраните по делото доказателства, установяващи авторството на произведението чрез презумпцията на чл. 6 ЗАПСП, а е обвързал възникването на авторските права и възможността за реализация на създадения при използването им продукт с несъществуващо в нормативната уредба задължение за регистриране на търговска марка или предоставяне на лиценз. Като неправилни и вътрешно противоречиви касаторът определя мотивите на съда за недоказаност на настъпилите вреди под формата на пропуснати ползи от нереализирани продажби на процесния продукт, изразявайки несъгласие с извода, че не следва да бъдат обсъждани заключенията на изслушаните по делото икономически експертизи, тъй като те установяват само една хипотеза, която остава недоказана.

Предмет на изрично обжалване е и частта на въззивното решение, с която в полза на ответника по иска са присъдени разноски по делото, с твърдението, че такива не са му дължими, доколкото не са направени от него, а от трето за спора лице – [фирма], България, което е българско юридическо лице, различно от ответника Р. Б. Г., Германия.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване се поддържа на всички основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като относими към същото са поставени въпросите: „1. Кои са елементите от фактическия състав по чл. 403 ГПК и в частност, елемент от фактическия състав ли е юридическият факт на притежание на авторските права (върху продукт), когато не се търси обезщетение за нарушени авторски права (върху продукта); 2. Как възниква авторското право върху произведение и съществува ли регистрационен режим за обектите на авторското право за възникване или доказване на авторски права; 3. Присъждат ли се заплатени по банков път разноски по делото на страната, ако не са извършени от нея, а от трето лице; 4. Необходимо ли е с наложените обезпечителни мерки да са осуетени реално съществуващи правоотношения, за да се приеме, че кредиторът е претърпял вреди, изразяващи се в пропуснати ползи.” По отношение на първия, третия и четвъртия въпрос се поддържа, че са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, съответно – в противоречие с решение № 257 от 14.07.2011 г. по гр. д. № 1149/2010г. на ІV г. о. (по първия въпрос); в противоречие с т. 1 на Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС (по третия въпрос) и в противоречие с решение № 67 от 22.04.2013 г. по т. д. № 28/2012г. на ВКС, ІІ т. о. (по четвъртия въпрос). По отношение на втория въпрос е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, като в подкрепа на твърдението за противоречие в съдебната практика са представени множество първоинстанционни и едно въззивно решения, постановени по искове с правно основание чл. 95 ЗАПСП, като обаче само две от тях (решение № 76 от 19.09.2013 г. по т. д. № 49/2013 г. на Врачански окръжен съд и решение № 622 от 17.04.2012 г. по гр. д. № 694/2010 г. на Пловдивски окръжен съд) съдържат данни да са влезли в сила. Освен това, касаторът счита, че първите два въпроса са от значение също за точното прилагане на закона и за развитието на правото, но без да аргументира конкретно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответникът по касация – R. B. G. (Р. Б.” Г.), Германия – заявява становище за недопускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор от 11.04.2014 г. Претендира присъждане на разноски за настоящото производство.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови отмяна на първоинстанционните решения – основно и допълнително и да отхвърли предявения от [фирма] срещу R. B. G. иск по чл. 403 ГПК за сумата 530 152.32 лв., претендирана като обезщетение за пропуснати ползи от нереализирани продажби на продукт Аутотест ІІ за периода от 01.01.2007 г. до 01.01.2012 г., през който е било наложено обезпечение на предявените от R. B. G. (Р. Б.” Г.), Германия срещу [фирма], [населено място] искове по чл. 95, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗАПСП (отхвърлени с влязло в сила решение № 596 от 07.07.2010 г. по т. д. № 209/2009 г. на Пловдивски апелативен съд), въззивният съд е приел, че същият е недоказан и неоснователен. Решаващият състав е преценил, че наложените обезпечителни мерки, изразяващи се в: запечатване на наличните в производствената база и офиса на [фирма] тестери Аутотест, запечатване на компютри, генериращи и съдържащи софтуера, необходим за функционирането на автомобилния кодочетец, запечатване на наличните електронни носители СD и D. със записан върху тях софтуер, необходим за функционирането на автомобилния кодочетец, забрана за разработване и разпространение на тестера Аутотест ІІ, забрана за разработване и разпространение на съпътстващия тестера софтуер върху електронни носители и посредством интернет и забрана за предлагане на кодочетеца и съпътстващия го софтуер по електронен път, не са довели до пропускане на твърдяните в исковата молба ползи. Този извод е аргументиран с липсата на доказателства, че ищецът е носител на авторските права за процесния кодочетец или че притежава лицензия за него, тъй като без тях той не би могъл да произвежда и продава такива устройства, нито пък софтуер за тях. Напротив, за доказан с оглед мотивите на влязлото в сила решение по исковете по чл. 95 ЗАПСП и от заключението на тройната експертиза е счетен фактът, че именно ответното немско дружество е носител на авторските права върху продукта и тези негови права са защитени чрез регистрираната от него търговска марка, както и че подобни устройства се продават и от други фирми, но след регистрация на своя продукт в Патентното ведомство на Р. Б. Според съдебния състав, след като ищецът не представя доказателства, че притежава авторските права и лиценз за този вид продукт, той не може да претендира пропуснати ползи от неосъществени бъдещи продажби. Приетата по делото експертиза за нереализирани продажби е преценена само като една хипотеза, която е останала недоказана и поради това данните от същата изобщо не са обсъждани. Същевременно, макар да е посочил, че не е предмет на сезиращата го въззивна жалба, в мотивите на своя акт решаващият състав е изразил разбирането, че запечатването на тестерите и поставянето на стикери върху намерените в офиса на ищеца компютри са попречили на реализацията им на пазара и че това са вреди, които ищецът може да иска от ответника по настоящите искове (ищец по обезпечените искове). Или, въззивната инстанция е преценила за основателна претенцията за реално претърпени вреди в размер на сумата 6 427 лв., без да счита за необходимо да бъдат доказани авторските права върху продукта в полза на ищеца – т. е. застъпено е становище, обратно на приетото по отношение претенцията за пропуснати ползи.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато за проверка валидността на атакуваното въззивно решение с оглед изричното оплакване на касатора за очевидна неяснота и противоречивост на мотивите към него, не позволяваща да се изведе волята на постановилия го съд. Необходимостта от допускане на касационния контрол произтича от обстоятелството, че отговорът на въпроса, дали изразената в съдебния акт правораздавателна воля е разбираема или не или се касае за липса на мотиви, налага извършването на конкретна преценка на акта, каквато е възможна единствено при разглеждане на касационната жалба по същество.

С оглед изложеното, не следва да бъде преценявана релевантността на поставените от касатора въпроси и наличието на поддържаните по отношение на тях основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение от 22.01.2014 г. по в. т. д. № 1173/2013 г. на Пловдивски апелативен съд, поправено с решение № 120 от 03.04.2015 г. по същото дело.

УКАЗВА на [фирма], [населено място], в едноседмичен срок от съобщението, да представи доказателства за внесена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната жалба съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 12 656.34 лв., като при неизпълнение на това указание производството по делото ще бъде прекратено.

След внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: