О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 126

гр. София, 24 октомври 2016 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. наказателна колегия, първо наказателно отделение, в закрито заседание на двадесети октомври две хиляди и шестнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА

ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА

НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ

при участието на секретаря

и след становище на прокурор Димитър Генчев

изслуша докладваното от съдията Р. К.

ч. н. дело № 1051/2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството пред ВКС е инициирано на основание чл. 44, ал. 1 от НПК, по повод постановено разпореждане № 617 от 30.09.2016 г. по ч. н.д. 292/2016 г. на Районен съд /РС/ – гр. Раднево, с което е повдигнат спор за определяне на подсъдност между РС – гр. Раднево и РС – гр. Н. З. във връзка с разглеждане на предложение от прокурор в Районна прокуратура /РП/ – Н. З. по чл. 157 от Закона за здравето /ЗЗ/ за задължително настаняване и лечение на П. С. П..

В писмено становище, прокурор от Върховната касационна прокуратура на Р. Б. изразява мнение, че делото е подсъдно на РС – гр. Н. З.

Върховният касационен съд, в рамките на предоставените му от процесуалния наказателен закон правомощия, за да се произнесе взе предвид следното:

В РС – гр. Н. З. е постъпило предложение от прокурор в Районна прокуратура /РП/ – Н. З. по чл. 157 от Закона за здравето /ЗЗ/ за задължително настаняване и лечение на П. С. П..

С разпореждане от 20.09.2016 г. по ч. н.д. № 368/2016 г. на РС – Н. З. производството по делото е прекратено и изпратено по на РС – гр. Раднево, с аргументи, че разпоредбата на чл. 156, ал. 1 от ЗЗ предвижда, че задължително настаняване и лечение се постановява с решение от районния съд по настоящия адрес на лицето, а в случаите по чл. 154 от ЗЗ – от районния съд по местонахождението на лечебното заведение.

С разпореждане № 617 от 30.09.2016 г. по ч. н.д. 292/2016 г. на РС – гр. Раднево, съдията-докладчик е констатирал „неправилност” на изводите на РС – гр. Н. З. и е приел липса на право и задължение за произнасяне по предложението на прокурора поради отсъствие на хипотезата на чл. 154 от ЗЗ.

Повдигнал е пред ВКС на основание чл. 44, ал. 1 от НПК настоящия спор като е обосновал подсъдност пред РС – гр. Н. З. на основание чл. 157, предл. първо вр. чл. 156, ал. 1, предл. първо от ЗЗ.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, намира, че горепосоченото дело следва да бъде разгледано и решено по същество от РС – Н. З.

По отношение на задължително настаняване и лечение на лицата по чл. 155 от ЗЗ, регламентацията визира разглеждане на производството от районния съд по настоящ адрес на исканото за настаняване лице. Използван е легално предвидения в Закона за гражданската регистрация /ЗГР/ термин настоящ адрес.

Съгласно чл. 89 от ЗГР адресът е еднозначното описание на мястото, където лицето живее или получава кореспонденцията си. Съгласно чл. 93 от същия закон постоянният адрес е такъв в населено място, което лицето избира да бъде вписано в регистъра на населението и винаги е на територията на страната. Съгласно чл. 94 от ЗГР настоящ адрес е този, на който лицето живее. Всяко лице може да има само по един постоянен и настоящ адрес.

Следователно, принципно подбраният от законодателя и житейски разбираем фактор е, че човек живее и престоява преимуществено на адреса, регистриран като настоящ. Това, обаче, не го прави закрепостен към него. По най-различни причини е възможно лицето да не пребивава на настоящия си адрес по смисъла на ЗГР. В процедура като тази по ЗЗ, където поисканото за настаняване лице се твърди, че демонстрира болестни прояви и е опасно за себе си и за хората, намиращи се точно на мястото, което то фактически обитава /както е в процесния случай и е видно от обстоятелствената част на предложението за настаняване/, понятието настоящ адрес не бива да се извежда на формалната база на ЗГР, а от материалите по делото. При така очертания подход настоящата инстанция намира, че визираният в чл. 156, ал. 1 от ЗЗ настоящ адрес не се попълва формалистично от ЗГР /макар и това да следва да е мястото, където лицето живее/, а по-скоро от смисъла, вложен в чл. 428 от НПК – фактическо местоживеене на лицето. Съгласно чл. 428 от НПК съдът по местоживеене на лицето е компетентен при прилагане на принудителна медицинска мярка по чл. 89 от НК при първоначалното вземане на такива мерки.

Видно от материалите по делото, през последните месеци, П. С. П. е лекуван, съответно е пребивавал, на територията на медицинско заведение с местонахождение, различно от неговото местоживеене в страната. След изписването му от ДПБ „У. Б. – Карлуково, обаче, лицето се е завърнало и живее към този момент в с. Пет могили, общ. Н. З. Това е обосновало и внасянето на предложение по чл. 157 от ЗЗ от прокурор от РП – Н. З. след като е преценено, че към настоящия момент здравословното състояние на лицето се влошава и то е опасно както за себе си, така и за останалите жители на с. Пет могили, общ. Н. З. Характерът на производството по задължително настаняване и лечение изисква изясняване на обстоятелствата, визирани в чл. 155, ал. 1 от ЗЗ и касаещи въпросите дали лицето представлява опасност за близките си и за околните. А установяването на тези обстоятелства несъмнено е свързано с поведението на лицето на мястото, където то пребивава към момента, има социални контакти и околните имат наблюдения върху болестните му прояви.

Воден от горното и на основание чл. 44, ал. 1 от НПК, Върховният касационен съд на Р. Б. наказателна колегия, първо наказателно отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

ИЗПРАЩА ч. н.д. 292/2016 г. на Районен съд – гр. Раднево по компетентност на Районен съд – гр. Н. З.

Определението не подлежи на обжалване.

Препис от настоящото определение да се изпрати на Районен съд – гр. Раднево за сведение.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:.................................

ЧЛЕНОВЕ:..................................

. ..................................