Производството е по чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс.
Производството по делото е образувано по жалба на М. М. С. и Т. С. Я. против Заповед № ЗМФ-1410/14.11.2011 г. на Министъра на финансите.
Жалбоподателите твърдят, че оспорената заповед е нищожна като издадена от лице без наличие на законово правомощие и извън предоставените на Министъра на финансите правомощия, основание за оспорване по смисъла на чл. 146, т. 1 от АПК.В жалбата се поддържат доводи за допуснати нарушения и относно установената форма за издаване на административния акт (чл. 146, т. 2 от АПК), на административнопроизводствените правила (чл. 146, т. 3 от АПК), както и наличие на материалноправна незаконосъобразност на заповедта и несъответствие с целта на закона (чл. 146, т. 4 и т. 5 от АПК). В жалбата са развити конкретни съображения за противоречие на оспорваната заповед с Конституцията на Р. Б., Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи (ЕКПЧОС) и други нормативни актове.
М. М. С. и Т. С. Я. искат да бъде обявена за нищожна Заповед № ЗМФ-1410/14.11.2011 г. на Министъра на финансите или при условията на евентуалност да бъде отменена. Подробни съображения в подкрепа на твърденията и исканията си излагат в жалбата, в която се съдържа и обосноваване на правния им интерес от оспорването. Не претендират разноски.
Ответникът - Министъра на финансите, изразява становище за неоснователност на жалбата и иска да бъде отхвърлена по подробни съображения, изложени в писмени бележки. Претендира разноски.
Заинтересованата страна - директорът на Националния исторически музей (НИМ), редовно призован за съдебни заседания, не е изпратил представител и не е изразил становище по жалбата.
Върховният административен съд, състав на осмо отделение, намира, че жалбата е процесуално допустима, а разгледана по същество неоснователна.
Настоящият съдебен състав намира, че М. М. С. и Т. С. Я. имат правен интерес от оспорване на Заповед № ЗМФ-1410/14.11.2011 г. на Министъра на финансите, а жалбата им е подадена в срок, защото липсват доказателства относно изпращане на съобщение до тях за нейното издаване.
С. З. № ЗМФ-1410/14.11.2011 г. на основание чл. 3, ал. 5 от Закона за националната агенция за приходите (ЗНАП) и в изпълнение на Постановление № 5272/07.06.2004 г. на С. К.-прокурор при Софийска градска прокуратура ( СГП), постановено по прокурорска преписка на СГП № 2572/2002 г. ( сл. д. 87/91 г. на Националната следствена служба) Министърът на финансите предоставя на Националния исторически музей за завеждане в инвентарните книги и фонда на музея, отнетите в полза на държавата движими културни ценности, по преписката на СГП, описани и предадени за съхранение на НИМ в седем касети №№ 289, 294, 292, 396, 278, 222 и 470, съгласно приложения опис.
М. М. С. твърди, че предадените с оспорената заповед движими вещи са негова собственост, а Т. С. Я., че има право на държане върху тях, поради което административният акт засяга тези техни права като им пречи да ги упражняват. При служебната проверка по чл. 159 от АПК относно допустимостта на жалбата съдът е обвързан с твърденията и исканията, изложени в нея, като въпрос по същество на спора е установяването на верността на твърденията от събраните по делото доказателства.
От твърденията в жалбата, че М. М. С. и Т. С. Я. имат право да ползват движимите вещи обект на оспорената заповед и това им право се ограничава с предоставяне на тези вещ на НИМ, може да се обоснове техния личен и пряк интерес от оспорване. Въпрос по същество на спора е доколко те действително притежават твърдените права, тези права са правнозащитими и дали се ограничават от оспорената заповед. Фактически формираният спор относно собствеността на тези вещи не е възможно да бъде разрешен в административно производство, образувано по оспорване на административен акт, а само в общ исков процес, но твърденията за наличие на права следва да бъдат проверени чрез събиране на доказателства, поради което и административният процес е допустимо образуван по жалба на лица с правен интерес.
Заповед № ЗМФ-1410/14.11.2011 г. на Министъра на финансите е издадена на основание чл. 3, ал. 5 от ЗНАП. Според тази разпоредба във връзка с чл. 3, ал. 1, т. 13 от ЗНАП Министърът на финансите предоставя
на бюджетни организации за изпълнение на техните функции движимите вещи, които са конфискувани, отнети и изоставени в полза на държавата имущества.
С Постановление № 5272/07.06.2004 г. на С. К.-прокурор при СГП, постановено по прокурорска преписка на СГП № 2572/2002 г. ( сл. д. 87/91 г. на Националната следствена служба) са отнети
в полза на държавата движимите вещи, индивидуализирани по същия начин, както в оспорената заповед на Министъра на финансите и предадени за съхранение на НИМ, съгласно протокол от 03.05.1994 г.
При анализ на обстоятелството, че като фактическо основание за издаване на Заповед № ЗМФ-1410/14.11.2011 г. на Министъра на финанс
ите е посочено същото постановление на СГП трябва да се приеме за установено, че именно движимите вещи предмет на отнемане в полза на държавата през 2004 г. са предоставени на НИМ през 2011. Тези движими вещи са предадени
за съхранение в НИМ още през 1994 г., но са станали държавна собственост в резултат от акта на СГП и след този момент спрямо тях Министъра на финансите има правомощията по чл. 3, ал. 5 от ЗНАП, които и е упражнил с обжалваната в настоящото производство заповед. Правопораждащият факт относно собствеността на движимите вещи е акта на СГП и той представлява придобивно първично (оригинерно)
основание. По този въпрос липсва противоречие в правната наука и съдебната практика. (например "Наказателно право. Обща част", доц. д-р А. С., издателство "Сиела", София, 2013 г. и т. 3 от Тълкувателно решение № 77 от 29.XI.1984 г. по н. д. № 68/84 г., ОСНК на Върховния съд).
Според жалбоподателите извън правомощията на Министъра на финансите е да разпорежда вписване в инвентарните книги и фонда на НИМ каквито и да е било предмети, защото опазването на културните ценности чрез формирането, управлението и идентификацията на музейните фондове е предоставено на други лица според специалните разпоредби на Закона за културното наследство и Наредба № Н-6/11.12.2009 г. за формиране и управление на музейните фондове.
Видно от разпоредителната ча
ст на оспорената заповед Министърът на финансите
предоставя
на НИМ за завеждане в инвентарните книги и фонда на музея, отнетите в полза на държавата движими културни ценности. Министърът не е разпоредил включване на тези вещи във фонда на музея, което действие се извършва от директора на НИМ, но след като му бъдат предоставени от собственика, респективно лицето, което е намерило вещта. Идентификацията и регистрацията на движимите културни ценности е дейност, която е извън предмета на разпореждане на оспорената в настоящото производство заповед, поради което и не е необходимо да бъде подлагана на подробен правен анализ. От значение за спора е обстоятелството, че тези движими вещи са във фактическа власт на НИМ от 1994 г. и очевидно може да се предполага, че лицата, натоварени със задължения по опазване на културното ни наследство както по отменения Закон за паметниците на културата и музеите, така и по действащия Закон за културното наследство са ги изпълнили. От текста на оспорената заповед не може да се приеме, че с нея се осъществяват или изземват чужди правомощия, защото само е
предоставено
държавно имущество на бюджетна организация (НИМ) за изпълнение на неговите функции - правомощие по чл. 3, ал. 5 във връзка с чл. 3, ал. 1, т. 13
от ЗНАП. След като е наредено предоставяне на вещите адресатът на акта (НИМ) има възможност да изпълни възложените му от специалния закон (ЗКН) негови функции, свързани с фонда на музея.
По изложените съображения настоящият съдебен състав на Върховния административен съд намира, че Министърът на финансите при издаване на Заповед № ЗМФ-1410/14.11.2011 г. е упражнил предоставени му от закона правомощия и оспорената заповед не е нищожна - издадена е от компетентен орган.
Настоящият съдебен състав намира, че оспорената Заповед № ЗМФ-1410/14.11.2011 г. на Министъра на финансите съдържа всички достатъчни елементи по чл. 59 от АПК, а именно: наименование на органа, който го издава,
наименование на акта, адресат на акта, фактически и правни основания за издаване на акта, разпоредителна част, с която се определят правата или задълженията, начинът и срокът за изпълнението, дата на издаване и подпис на лицето, издало акта, с означаване на длъжността му. В заповедта не е обозначено пред кого и в какъв срок е възможно да бъде оспорена, но този елемент има правно значение относно допустимостта на жалбата, която в настоящия случай е приета за допустима и поради липса на съобщение за нейното издаване.
Неоснователно е оплакването, че в акта липсват мотиви. В заповедта се съдържа правно основание за нейното издаване - чл. 3, ал. 5 от ЗНАП и фактическо основание за нейното издаване -
Постановление № 5272/07.06.2004 г. на С. К. - прокурор при СГП, постановено по прокурорска преписка на СГП № 2572/2002 г. (сл. д. 87/91 г. на Националната следствена служба).
Тълкувателно решение № 16 от 31.03.1975 г., ОСГК на Върховния съд съдържа задължително тълкуване относно мотивирането на административните актове, а настоящият съдебен състав го намира за запазило правното си значение и при действието на АПК и съответно приложимо в случая. Съгласно цитираното Тълкувателно решение, мотивите към административния акт могат да бъдат изложени и отделно от самия акт най-късно до изпращането на жалбата срещу акта на по-горния административен орган, в съобщението до страните, в съпроводителното писмо или в друг документ към изпратената преписка, ако изхождат от същия административен орган, който е издал акта. В случая обжалваната заповед препраща към цитираното по-горе прокурорско постановление, същото е част от административната преписка и предхожда спорната заповед, с него са запознати жалбоподателите поради данните, че са го обжалвали.
Изрично следва да бъде посочено, че индивидуализацията на вещите е идентична с индивидуализацията им в акта за придобиване на собствеността и в акта за фактическото им предаване за съхранение в НИМ, поради което не е налице и неясно разпореждане.
В този смисъл възражението за липса на съществени реквизити на спорния административен акт е неоснователно.
Доказателствените искания на жалбоподателите в проведените съдебни заседания чрез техния процесуален представител са уважени, вследствие на което са изискани прокурорската преписка, част от която е постановлението, въз основа на което е издадено заповедта, както и във връзка с индивидуализацията на вещите към делото е приложена Заповед № 38/03.05.1994 г. и Протокол от 03.05.1994 г. към тази заповед. В последния подробно са посочени по кое следствено дело и от дома на кого са иззети движимите вещи, както и че същите са запечатани в касети под описани номера, след съпоставянето им с описанието в протокол за претърсване, обиск и изземване от 28.01.1991 г. по същото следствено дело.
Постановление № 5272/07.06.2004 г. на С. К. - прокурор при СГП, постановено по прокурорска преписка на СГП № 2572/2002 г. (сл. д. 87/91 г. на Националната следствена служба) за отнемане в полза на държавата на движими вещи е обжалвано от жалбоподателя М. М. С. чрез пълномощника му адв.А. Л. и е оставено в сила с Определение от 30.08.2004 г., постановено по НЧД № П - 59/2004 г. по описа на Софийски градски съд на основание чл. 108, ал. 4 от НПК отм. . Определението на СГС според НПК отм. в действащата редакция за периода) е окончателно и не е подлежало на обжалване, поради което следва да се приеме, че Постановление № 5272/07.06.2004 г. е влязло в сила. След произнасянето на СГС са подавани допълнителни молби до СГП за връщане на движимите вещи от жалбоподателя М. М. С., както следва:
- чрез адв.Х. Г. от 29.05.2009 г., по повод на което е Постановление на СГП от 04.06.2009 г.,
- жалба от 17.08.2009 г. от адв.Е. Н., по повод на което са постановени Определение по НЧД № 3459/2009 г. на СГС , както и
- жалба от 25.03.2013 от адв Е. Н., по която е издадено с Постановление на СГП от 26.03.2013 г.
Всички тези искания са разгледани и оставени без уважение от съответните инстанции.
С оглед на тези установени в настоящото производство не може да се приеме за основателно твърдението, че обжалваната Заповед № ЗМФ-1410/14.11.2011 г. е издадена при неизяснена фактическа обстановка. Въпросът относно отнемането на вещите и по реда на чл. 53 от Наказателния кодекс е решен с акт на СГП, по отношение на който е осъществен съдебен контрол и е извън правомощията на орган на изпълнителната власт да осъществява проверка относно неговата действителност. На още по-голямо основание не е налице правомощие на административния орган да проверява съответствието на влязло в сила постановление на СГП с материалния наказателен закон.
Разделението на властите като основна гаранция за функционирането на демократичната правова държава изключва възможност за контрол от страна на органите на изпълнителната власт на актовете на съдебната власт. При данните от административната преписка - Постановление на СГП за отнемане на вещи в полза на държавата, Министърът на финансите трябва да приеме, че държавата е станала собственик на тези вещи и е длъжен да упражни функциите си по закон по тяхното управление. При придобиване на собственост на оригинерно правно основание фактическият състав, който е нужен, за да се придобие правото, не влиза елемент съществуването на едно право у определено лице до този момент. („Система на българското вещно право”, проф. П. В., София, Университетска печатница, трето преработено фототипно издание, 1947 г., 1990 г.)
Съгласно чл. 77, ал. 1 от Закона за собствеността (ЗС) правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона. Разпоредбата на чл. 53 от НК е именно такъв друг начин, определен от закона и в правната теория няма спор, че представлява оригинерен способ за придобиване на собственост. Според чл. 99 от ЗС правото на собственост се изгубва, ако друг го придобие или ако собственикът се откаже от него. При наличие на писмени доказателства за оригинерното правно основание за придобиване на собствеността на държавата, доводите на М. М. С. и Т. С. Я., че също притежават вещни права (право на собственост и право на държане без уточнение относно неговия характер на вещно или облигационно право) могат да бъдат предмет на доказване само в общ исков процес, но не и в настоящото производство. Съдебната практика е непротиворечива относно въпроса, че вещноправни спорове подлежат на разрешаване по реда на ГПК и са извън компетентността на административните съдилища, които не разрешават спорове относно субективни материални права, а относно законосъобразността на актове и действия на администрацията, включително и обезщетения от незаконосъобразна административна дейност.
Доводите за нищожност и незаконосъобразност на Постановление № 5272/07.06.2004 г. на СГП не могат да бъдат обсъдени и в настоящото производство, което е образувано и се провежда по реда на чл. 145 от АПК: оспорване на индивидуални административни актове. Актовете на прокуратурата, постановени в наказателни производства подлежат на проверка относно действителност и законосъобразност по реда на Наказателния-процесуален кодекс и са извън компетентността на Върховния административен съд.
Косвен съдебен контрол по отношение на влезли в сила актове на други съдебни органи е принципно недопустимо, защото такъв извън инстанционен контрол би застрашил правната сигурност. Процесуалните закони допускат по изключение косвен съдебен контрол ( например чл. 17 от Граждански процесуален кодекс), но настоящия случай не е такъв. В същия смисъл е и трайната съдебна практика (например Определение № 4226/24.03.2011 г., постановено по адм. д. 3793/2011 г. по описа на Върховния административен съд, седмо отделение).
По изложените съображения не могат да се възприемат за основателни доводите на стр. 5 - 6 от жалбата за допуснати нарушения по смисъла на чл. 146, т. 3 от АПК, изразяващи се в неизясняване на фактическата обстановка чрез проверка действителността и законосъобразността на постановлението на СГП за допуснати нарушения на наказателноправни институти разпоредби.
Неоснователно е и оплакването за нарушение на чл. 1 от Протокол № 1 от ЕКПЧОС, защото в случая Министърът на финансите е предал на НИМ вещи държавна собственост, а не собственост на физически лица. Оспорването на придобивното основание е разгледано и разрешено в други производства и твърденията на жалбоподателите, че са засегнати техни права с административния акт обуславят само правния им интерес от оспорване, но при събрани достатъчно доказателства, че предметите станали собственост на държавата жалбата им се явява неоснователна, защото заповедта фактически не засяга техни вещни или други права. Очевидното оспорване от страна на жалбоподателите на придобивното основание на държавата поради твърдение за непораждане на правно действие на акта на СГП и наличие на конкуриращи му се други права може да бъде разгледано, както вече беше посочено, само в исков процес.
По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че при издаване на оспорената заповед не са допуснати нарушения на материалния закон или несъответствие с целта на закона (чл. 146, т. 4 от АПК), като не е извършено разпореждане с чужда лична вещ, а с вещи собственост на държавата, спрямо които Министърът на финансите има задължение да управлява.
По изложените съображения настоящият тричленен състав на Върховния административен съд на осмо отделение намира, че оспорената Заповед № ЗМФ - 1410/14.11.2011 г. на Министъра на финансите е действителен административен акт и не са наличие нито едно от основанията по чл. 146 от АПК за отмяна.
По водене на делото ответната страна не е направила разноски, но е представлявана от юрисконсулт, поради което с оглед изхода на спора и направеното искане, М. М. С. и Т. С. Я. й дължат сумата 100 лв. юрисконсултско възнаграждение.
При тези съображения и на основание чл. 172, ал. 2 АПК, Върховният административен съд,
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ
жалбата на М. М. С. и Т. С. Я., съдебен адрес: гр. П., бул. "Шести септември" № 160, ет. 1, адв. Е. Н. против Заповед № ЗМФ - 1410/14.11.2011 г. на Министъра на финансите.
ОСЪЖДА
М. М. С. и Т. С. Я., съдебен адрес: гр. П., бул. "Шести септември" № 160, ет. 1, адв. Е. Н. да заплатят на Министерство на финансите сумата 100 лв. (сто лева) разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО
може да се обжалва пред петчленен състав на Върховния административен съд в 14-дневен срок от съобщението на страните.
Вярно с оригинала,
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
/п/ Т. Н.
секретар:
ЧЛЕНОВЕ:
/п/ Д. Ч./п/ Д. П.
Д.П.