Министърът на правосъдието е сезирал на основание чл. 17 от Закона за устройството на съдилищата Върховния съд, Общо събрание на гражданската колегия, да издаде тълкувателно решение по въпроса: Може ли на собственика на един имот, в полза на когото е допусната ревандикация спрямо добросъвестен владелец, да се присъдят добивите от вещта за времето от предявяването на ревандикационния иск до връщането на веща при положение, че на владелеца е обезпечено право на задържане до заплащане на направените от него подобрения. Изтъква се в писмото на министъра на правосъдието, че този въпрос на практика възбужда съмнение и не се решава еднакво от съдилищата.

Съгласно чл. 93 ЗС добивът от вещта принадлежи на собственика, От това основно правило законът допуска изключение в полза на добросъвестния владелец на чужда вещ. Съгласно чл. 71 ЗС добросъвестният владелец се ползува от вещта и получава добивите от нея, докато продължава добросъвестното владение. Собственикът на вещта не може да иска да му бъдат върнати доходите, събрани от добросъвестния владелец. Законът в случая цели да защити добросъвестния владелец и ограничава правата на собственика в това отношение. Но с предявяване от страна на собственика на иск да връщане на вещта добросъвестността на владелеца престава и той от този момент е недобросъвестен владелец. Поради тази причина след предявяване на иска владелецът не може да получава повече за себе си и добивите от вещта, а е задължен съгласно чл. 73 ЗС да ги върне на собственика. Но по силата на чл. 72, ал. 3 ЗС, ако добросъвестният владелец е извършил подобрения в имота до предявяването на иска, т. е. през времето, когато е бил добросъвестен, той има право да задържи същия имот до заплащане на тези подобрения. Същото право той има и до заплащане на необходимите разноски за запазване на вещта.

Правото на задържане е дадено в полза на добросъвестния владелец, който е извършил подобрения на чужда вещ и направил необходими разноски за запазване на същата, както за да бъде принуден собственикът да заплати подобренията и необходимите разноски, така и за да обезпечи вземането на добросъвестния владелец за тези подобрения и разноски. Принудата произтича от обстоятелството, че собственикът може да получи вещта само след като заплати дължимите подобрения и разносни, а гаранционната същност на правото на задържане се подчертава от възможността за предпочитателно удовлетворение, дадено в полза на владелеца с чл. 136, т. 4 ЗЗД.

Правото на задържане има ограничителен характер и затова не следва да се прилага разширително. То следва да бъде ограничено в правото на владелеца да задържи вещта, докато му бъдат заплатени подозренията и необходимите разноски.

В него не може да бъде включено и правото на владелеца да събира добивите от задържаната вещ. Но правото на задържане следва да се разпростре както върху вещта, така и върху добивите от нея. Ако добивите от вещта бъдат изключени от правото на задържане, в много случаи това ще значи правото на задържане да бъде лишено от основното му предназначение ефикасно да обезпечи заплащането на подобренията и разноските за запазване на вещта. Собственикът в такъв случай би получавал добивите от вещта без да изпълни задължението си да заплати направените в нея подобрения и разходи за запазването й. Добросъвестният владелец обаче има право само да задържи добивите, но не и да ги получи за себе си. Добивите принадлежат на собственика, и то от момента на предявяване на иска за връщане на вещта. Тези добиви принадлежат на собственика независимо от обстоятелството, заплатил ли е той подобренията, или не. Компенсация между вземането на собственика за добивите и това на владелеца за подобренията и лихвите върху тях е възможна, но тя не е от значение за правото на собственика върху добивите от вещта.