ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5152

гр. София, 12.11.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател:Мария Иванова

Членове:Даниела Стоянова

Таня Орешарова

като разгледа докладваното от Т. О. К. гражданско дело № 20248002101121 по описа за 2024 година

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. В. Г., чрез адв. П. Ю. и адв. М. Б., против решение № 260/30.10.2023 г. по в. гр. д. № 327/2023 г. на Окръжен съд – Смолян в частта, с която след отмяна на решение № 13/06.03.2023 г. по гр. д. № 417/2021 г. на Районен съд – Девин в обжалваната му част са отхвърлени предявеният от Г. против „В. Х. АД иск по чл. 357, ал. 1 КТ за признаване за установено по отношение на ответника, че между страните съществува валидно трудово правоотношение за времето от 01.01.2019 г. до 31.05.2021 г., по което Г. е изпълнявал длъжността „портиер/охрана“, както и искът по чл. 128 КТ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 5 853,18 лв. – чиста сума за получаване на трудово възнаграждение за периода от 01.01.2019 г. до 31.05.2021 г., след приспадане на заплатената сума от 250лв. месечно. В останалата част решението е влязло в сила.

Касаторът счита, че в обжалваната част решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В изложението към касационната жалба касаторът задава следните въпроси във връзка с основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: 1/ Ако работодателят твърди, че не е сключвал трудов договор, може ли работникът да доказва наличие на трудово правоотношение с всякакви доказателства /вкл. свидетелски показания, книга с график на работното време, приемане и предаване на поста, платежни документи за изплащане на ежемесечно възнаграждение/?; 2/ Следва ли да се приеме, че е установено наличие на трудово правоотношение, ако работникът е престирал добросъвестно работната си сила през продължителен период от време, извършвал е една и съща работа, на едно и също работно място, с определено и установено по делото работно време, и е получавал ежемесечно възнаграждение? По поставените въпроси се твърди противоречие с решение № 467/2014 г. по гр. д. № 2392/2023 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 92/2020 г. по гр. д. № 421/2020 г. на ВКС, ІV г. о., решение по гр. д. № 387/2010 г. на ВКС, ІV г. о., решение по гр. д. № 4902/2008 г. на ВКС, І г. о. Касаторът се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като твърди, че решението е очевидно неправилно, тъй като е постановено в противоречие с правилата на формалната логика.

Ответникът по касационната жалба „В. Х. АД взема становище за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното:

Предявен е иск по чл. 357, ал. 1 КТ за установяване на валидно трудово правоотношение между страните, съединен с искове за незаплатено трудово възнаграждение и извънреден труд.

При съвкупна преценка на събраните писмени и гласни доказателства, включително и от представената от ищеца в оригинал и ксерокопие присъствена книга (частен документ), оспорена своевременно от ответника, въззивният съд е приел, че не се установява съществуването на трудов договор между страните по спора. За да стигне до този извод, съдът подробно е обсъдил представените доказателства, като е посочил, че в трудовата книжка на ищеца след 2010 г. няма вписвани трудови договори, а съгласно изисканата от съда справка от НАП за наличие трудови договори за периода 01.01.2019 г. до 31.05.2019 г. се установява, че Д. Г. е лице, работещо без трудови правоотношения, получило осигурителен доход за периода в размер 1245.30 лв. с осигурител „Геоминерал“ АД. От тези данни според съда може да се приеме, че се касае за съществуващ в този период граждански договор между Г. и „Геоминерал“ АД, а не „В. Х. АД. Въззивният съд е посочил също така, че липсват данни за подадено от евентуалния работодател - „В. Х. АД, уведомление за възникнало между страните трудово правоотношение до съответната ТД на НАП (чл. 62, ал. 3 КТ), липсват данни за изплащане на трудовото възнаграждение по банков път с посочено основание, че е за работна заплата или други доказателства, от които да се приеме, че ищецът е престирал труд за дружеството, което по правната си природа да съдържа белезите на трудово правоотношение. Приел е също, че от издадените платежни нареждания за превеждани от „В. Х. АД по 250 лв. месечно на Г. по договор, за сметка на „Геоминерал“ АД също не може да се направи извод за наличие на съществуващо трудово правоотношение между страните, доколкото липсват две насрещни волеизявления, в които да се съдържат основните елементи на трудов договор. По отношение на представената по делото в оригинал и ксерокопие книга, посочена в исковата молба като график за работа, а в съдебно заседание като книга за предаване и приемане на поста, съдът е посочил, че не може да се приеме, че е свързана с „В. Х. АД, нито отразените в него сведения и положените ръкописни подписи са индиция за съществуване на трудов договор. Същата е представена от ищеца и представлява частен документ, като няма данни да е съхранявана в администрацията на ответното дружество.

По отношение на твърденията на ищеца, че след възникнал здравословен проблем и издаден болничен лист за периода от 29.04.2021 г. до 31.05.2021 г., работодателят не му изплатил обезщетение с мотива, че не работи по трудово правоотношение, а по граждански договор; опитал да намери екземпляр от договора си, не го открил и след направена от него справка в НАП констатирал, че договорът не е регистриран там, поради което напуснал, съдът е разяснил, че съгласно чл. 62, ал. 1 КТ трудовият договор се сключва в писмена форма и със задължително съдържание в него за обстоятелствата по чл. 66, ал. 1 КТ. Според съдебния състав изискването за писмена форма е въведено като условие за валидност на договора, предвид което съществуването на трудово правоотношение не може да бъде установявано със свидетелски показания или други доказателства, установяващи по косвен начин възникването и съществуването му, по аргумент от разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 1 ГПК, която предвижда недопустимост на свидетелските показания за установяване на правни сделки, за действителността на които закон изисква писмен акт. Цитирал е практика на ВКС, според която, когато ищецът твърди, че трудовият договор е бил сключен в писмена форма, но съставеният документ е бил изгубен или унищожен, то твърдението е за валидно възникнало правоотношение, което не може да бъде доказано с удостоверяващия го документ поради последващата му липса, поради което в тази хипотеза са допустими всички доказателствени средства.

Въззивният съд е обсъдил и събраните свидетелски показания, въз основа на които е направил извод, че не може да се установи, че Г. е работил при ответника. Приел е, че свидетелят З. няма преки впечатления за релевантния период 2019-2021 г. Също така съобразно изложените от касатора твърдения, че повечето време е работил в рудник „Фурит“, сега мелница за каменно брашно, като според свидетеля З. месторабота на ищеца е ротационна фабрика на Ватия, а според свидетеля З. е работил на поста на рудник Флуорит на Ватия, съдът е приел за основателно възражението, че става дума за обекти на две различни дружества – „Ватия“ АД и „В. Х. АД.

Предвид изложеното искът за установяване съществуването на трудово правоотношение между страните е приет за неоснователен. Поради липсата на съществуващо трудово правоотношение ищецът не би могъл да претендира трудово възнаграждение за процесния период, поради което и този иск е отхвърлен.

При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване поради следното:

Поставените въпроси обобщено се свеждат до обхвата на доказване на съществуването на трудовото правоотношение. Налице е трайна практика на ВКС – както цитираното от въззивния съд решение № 943/22.02.2010 г. по гр. д. № 4902/2008 г. на ВКС, II г. о., така и решение № 237 от 14.01.2020 г. по гр. д. № 695/2019 г. на ВКС, III г. о. И в двете решения се приема, че разпоредбата на чл. 62, ал. 1 КТ установява писмена форма като изискване за валидност на трудовия договор. Съществуването на трудово правоотношение не може да бъде установявано със свидетелски показания или други доказателства, установяващи по косвен начин възникването и съществуването му, а изпълнението или неизпълнението на задълженията на работодателя по чл. 62, ал. 3 – ал. 7 и чл. 63 КТ нямат отношение към сключването или валидността на трудовия договор. Когато ищецът по иск с правно основание чл. 357 КТ признава, че писмената форма за съставяне на трудовия договор не е била спазена, то признанието е, че не е възникнало валидно трудово правоотношение. Когато обаче ищецът твърди, че трудовият договор е бил сключен в писмена форма, но екземпляр от договора не му е бил предоставен от работодателя (нито преди, нито след започване на работа), то твърдението е за валидно възникнало правоотношение, което не може да бъде доказано с удостоверяващия го документ, поради последващата му липса. Ако липсата на документа не е по вина на работника, за установяване на съществуването му са допустими всички доказателствени средства, тъй като в противен случай действалата добросъвестно страна би била лишена от правата й по трудовия договор. Допустими за доказване на съществуването му са свидетелски показания, признания на работодателя, съдържащи се в други документи или други доказателства, установяващи съдържанието на съществувалия документ.

Въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС. Следва да се отбележи, че доколкото касаторът е твърдял, че има сключен договор с ответника, съдът е допуснал събирането на свидетелски показания. За да отхвърли иска, въззивният съд подробно е анализирал както представените писмени документи, така и събраните гласни доказателства. Изяснил е, че липсата на официални свидетелстващи документи, а също и противоречията относно релевантните факти в показанията на свидетелите не биха могли да доведат до извод, че между страните е съществувало трудово правоотношение. Дали изводите на въззивният съд действително се подкрепят от доказателствения материал, в настоящото производство не може да се провери, но изложените в решението логични и обосновани мотиви относно приетата фактическа обстановка изключват сочените предпоставки за допускане на касационния контрол. Освен това формулировката на втория въпрос не отговаря на изискването за поставяне на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като обстоятелствата във връзка с престирането на работната сила – дали работникът се е явявал на работа на едно и също работно място, при уговорено работно време, са част от фактическата страна на спора, която не е предмет на настоящото производство. Отделно от горното, в обжалваното решение въззивният съд не е приемал за установено, че касаторът е работил на едно и също работно място или че е установено работното му време, каквито условия съдържа поставения от касатора въпрос. Следва да се отбележи също така, че дори да се приеме наличието на добросъвестното престиране на работна сила, това обстоятелство само по себе си не означава, че лицето е наето на трудов договор, тъй като страните може да са уредили отношенията си с граждански договор – в какъвто смисъл е и твърдението на ищеца за отговора на работодателя във връзка с искането му за обезщетение по представения болничен лист за периода от 29.04.2021 г. до 31.05.2021 г.

Неоснователно се явява искането за допускане на касационното обжалване по същите поставени въпроси на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Следва да се посочи, че е недопустимо касаторът да се позовава по едни и същи въпроси едновременно на основанията по 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, доколкото се касае за самостоятелни основания, които се прилагат при определени предпоставки и имат свое самостоятелно приложно поле. След като по въпроса се твърди отклонение с практика на ВКС, която се сочи не е допустимо същото питане да се отнася за разглеждане и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, която намира приложение, когато по правния въпрос е създадена неправилна съдебна практика, която се нуждае от промяна или от осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. когато е налице неясна, непълна или противоречива правна уредба – за да се създаде съдебна практика по прилагането или да бъде тя осъвременена.

Липсва и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Решението не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закони, при което те да са приложени в техния обратен, противоположен смисъл, нито въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.

С оглед изхода на делото на ответната страна се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 260/30.10.2023 г. на Окръжен съд - Смолян, постановено по в. гр. д. № 327/2023 г.

ОСЪЖДА Д. В. Г., ЕГН: **********, да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на „В. Х. АД, ЕИК 175080698, сумата от 100 лв. /сто лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:_______________________

Членове:

1._______________________

2._______________________