О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2856
[населено място], 01.11.2024 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия Цолова т. д.№621/24г.,за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Тиви груп“ООД срещу решение №451/18.12.2023 г. по т. д.№553/2023 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която:
е потвърдил постановеното по т. д.№153/21 г. по описа на Хасковски окръжен съд решение № 40/13.04.23 г. в частите, с които дружеството е осъдено да заплати на С. И. П. и на Ч. И. П. на основание чл.125 ал.3 ТЗ суми от по 30 000 лв., представляващи части от равностойността на притежаваните от тях по 120 дяла от капитала на дружеството, претендирани с исковете им като частични от 1 500 000 лв., ведно със законната лихва ; е потвърдил постановеното по т. д.№153/21 г. по описа на Хасковски окръжен съд решение №53/07.06.23г., с което е оставено без уважение искането на дружеството за поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното по делото решение №40/13.04.23г. ; е потвърдил постановеното по т. д.№153/21 г. по описа на Хасковския окръжен съд определение №101/07.06.23 г. в частта, с която е оставено без уважение искането на дружеството за изменение на постановеното по делото решение №40/13.04.23г. в частта за разноските с присъждане на такива в полза на дружеството с оглед отхвърляне на претенциите на ищците за присъждане на законна лихва за периода 16.11. 2021 г.- 10.04.2022 г. върху сумите от по 30 000 лв.; е изменил определение №101/07.06.23 г., като е осъдил дружеството да заплати на С. П. и Ч. П. по 5060 лв. разноски за производството пред Хасковски окръжен съд ; е осъдил дружеството да заплати на същите по 3 500 лв. разноски за производството пред Пловдивски апелативен съд.
В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост, поради недопустимо съединяване на исковете на двамата ищци, поради липса на правен интерес от търсената защита, предвид обстоятелството, че към момента на предявяването на исковете членствените им правоотношения не са били прекратени, както и поради произнасяне на съда по нередовна искова молба /тъй като с нея е извършено недопустимо субективно съединяване на искове/. Поддържат се и оплаквания за неправилност на въззивния съдебен акт, поради материална незаконосъобразност, допуснати процесуални нарушения и необоснованост. Касаторът счита, че неправилно въззивният съд е отказал да допусне поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното решение по същество, доколкото е било налице несъответствие между мотивите, с които е прието за доказано, че равностойността на дяловете на всеки от ищците е по 596 991 лв., но с диспозитива е уважил частично предявените искове в размер на 30 000 лв. от 1 500 000 лв. По отношение на частта от решението, с което решението на първата инстанция е изменено в частта за разноските и в полза на ищците са присъдени 5060 лв., от които 3360 лв. за адвокатско възнаграждение, касаторът счита, че тази сума не отговаря на фактическата и правна сложност на делото, с което изводът на въззивния съд, че следва да се присъди двойния размер на минималното адвокатско възнаграждение по Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, не е бил съобразен. Противно на приетото от въззивния съд, касаторът счита, че при присъждането на разноските е следвало да бъде съобразен и фактът, че претенцията за законна лихва е парично определяема и при отхвърлянето й за съответния период в полза на ответника е следвало да бъдат присъдени разноски по съразмерност. По тези съображения касаторът прави искане за обезсилване на решението на ПАС с прекратяване на делото и присъждане в полза на страната на разноски за всички инстанции, евентуално – за отмяна на въззивния акт с отхвърляне на предявените срещу него искове и присъждане на разноски за всички инстанции, евентуално – за допускане на исканата поправка на очевидна фактическа грешка и произнасяне по разноските.
В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът счита, че решението на въззивния съд следва да бъде допуснато до касационен контрол на основанията по чл.280 ал.2 предл.2 и предл.3 ГПК – поради неговата недопустимост и очевидната му неправилност, както и при предпоставката на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, тъй като с него съдът се е произнесъл по въпроса за съответствието на мотивите на въззивното решение с изискването за съдържанието на съдебното решение и съдържанието на мотивите, съгласно чл.236 ал.2 ГПК и в съответствие с чл.12 и 235 ГПК /противоречие с решенията по гр. д.№761/10г. на ІV г. о. на ВКС, по гр. д.№850/11г. на ІІ г. о. на ВКС, по гр. д.№682/85г. на І г. о. на ВС, както и на ППВС№1/53г., ППВС №1/85г. и ТР №1/04.01.2001г. по гр. д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС/; по въпроса за възможността за субективно съединяване на искове по чл.213 и допустимо ли е това да стане с обща искова молба от лица, които защитават собствени права, а не общи такива /противоречие с решение по гр. д.№132/12г. на І г. о. на ВКС и определение по ч. гр. д.№1543/19г. на І г. о. на ВКС/; по въпроса дали като уважава иск за 30 000 лв.,предявен като частичен от 1 500 000 лв., съдът следва в диспозитива да изхожда от посочения от ищеца в исковата молба размер на целия иск или следва да посочи, че уважава иска като частичен от установения по делото и в мотивите действителен размер на цялото вземане и дали съда е обвързан от посоченото от ищеца или от установения действителен размер на спорното право – цялото вземане /противоречие с ТР №3/22.04.2019г. по тълк. д.№3/2016г. на ОСГТК на ВКС, евентуално отговор на този въпрос се търси при предпоставката на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като се сочи липса на съдебна практика по него/; по въпроса как трябва да процедира съдът когато двама ищци – съдружници подават обща искова молба по чл.125 ал.3 ТЗ, която не се основава на техни общи права, тъй като всеки от тях има свое отделно лично прекратено членствено правоотношение вземане – да приеме, че е допустимо съединяването на исковете, както е приел въззивния съд и че това не води до недопустимост на решението, да раздели делата и да разпореди образуване на отделни производства и каква е нередовността на исковата молба в този случай и до какви последици води тя и какъв е характерът на нарушението и дали решението в този случай е недопустимо или неправилно /противоречие с определение по ч. т.д.№1295/13г. на ІІ т. о. на ВКС и с ТР №1/04.01.2001г. по тълк. д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС/.
С допълнителната предпоставка на чл.280 ал.1 т.3 ГПК касаторът обвързва въпросите дали когато в диспозитива на решението на съда за разлика от мотивите и в противоречие с посоченото за установено от съда в тях е посочено, че присъдената на всеки от двамата ищци сума от по 30 000 лв. представлява част от равностойността на притежаваните от него 120 дяла от капитала на дружеството по предявен иск като частичен от 1 500 000 лв. и разминаването на тази сума с действителната равностойност на дяловете, установено в хода на самото дело – по 596 991 лв. за всеки, прави постановения акт порочен и какъв е конкретния порок и дали при уважаване на частичен иск в този случай в диспозитива на съдебното решение следва да се посочи установения размер на целия иск – 596 991 лв., представляващ действителната стойност на дяла на всеки ищец или посочения от ищците размер на целия иск – в случая 1 500 000 лв.; от значение ли е, че СПН на решението обхваща съществуването на породилите спорното правоотношение факти, страните по същото и признатия размер на спорното субективно материално право .
Ответниците С. И. П. и Ч. И. П., в представени чрез процесуалните им представители писмени отговори, са оспорили наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивния акт и са навели доводи за неоснователност на изложените в жалбата оплаквания и направеното искане. Претендират да им бъдат присъдени разноските за платеното адвокатско възнаграждение.
Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
За да приеме, че е налице валидно сезиране на съда с подадената от двамата ищци искова молба, съставът на Пловдивски апелативен съд е посочил, че с нея всеки от тях е предявил иск за осъждане на ответното дружество да му заплати определена сума пари, ведно с обезщетение за забава, който иск цели установяване съществуването в патримониума на всеки от тях на едно неизпълнено притезание и допускането на неговото принудително изпълнение, като твърдението за наличие на такова неудовлетворено притезание в обстоятелствената част на ИМ и съответстващ на него петитум е достатъчно за достигане до заключение, че интерес от търсената с исковете защита е налице и същите са допустими; че съществуването на вземания за равностойността на притежаваните от ищците дялове от капитала на ответното дружество с оглед прекратяване на членствените им правоотношения е въпрос по същество, а не по допустимост на исковете, като изпълнението на отделните елементи от фактическия състав на претендираното притезание също се преценява към момента на приключване на съдебното дирене и даване ход на устните състезания, поради което липсата на някой от тези елементи към момента на предявяване на исковете не прави същите недопустими.
За да мотивира отказа си да приеме за основателно възражението за недопустимост на исковете, с оглед тяхното съединяване в общо производство, съдът е изложил аргументи, че предвидените в чл. 213 и чл. 215 ГПК предпоставки са относими не към пораждането на правото на иск в патримониума на правния субект, а към възможността то да бъде упражнено едновременно с друго лице или възможността да се съединят две висящи в един и същ съд дела за общо разглеждане, от което е извел, че тези предпоставки не са обуславящи пораждането на правото на иск и следователно не водят до недопустимост на исковите претенции, а целта им е постигане на икономия на процесуално време за съда и страните и избягване на възможността за постановяването на противоречиви съдебни решения при идентични спорове.
Приемайки, че исковете са допустими, съдът е разгледал спора по същество. Отчел е обстоятелството, че във въззивната жалба против решение №40/13.04.23 г. жалбоподателят не е оспорил изводите на ОС Хасково за прекратяване на членствените правоотношения на двамата ищци с ответното дружество от дата 11.04.2022 г., както и, че стойността на дружествения дял за всеки един от ищците към последния ден на месец април 2022 г. възлиза на 596 991 лв., а предмет на оспорване е посочването в диспозитива на първоинстанционното решение, че присъдената на всеки от двамата ищци сума от по 30 000 лв. представлява част от равностойността на притежаваните от всеки от тях 120 дяла от капитала на дружеството по предявен иск като частичен от 1 500 000 лв. Приел е по това оплакване, че в диспозитива на решението фактически е преповторено съдържанието на петитума на всеки един от исковете, без да се приема, че размерът на цялото вземане е 1 500 000 лв. , като разминаването на тази сума с действителната равностойност на дяловете, установена в хода на делото, не прави постановения съдебен акт порочен, още повече, че при уважаване на частичен иск сила на пресъдено нещо се формира относно съществуването на породилите спорното правоотношение факти, страните по него и присъдения размер на спорното субективно материално право.
По отношение на дължимата законна лихва върху вземанията съдът е приел, че такава се дължи не от момента на прекратяване на членственото правоотношение, а от
момента, в който се определя равностойността на притежаваните дялове, като в случая това е денят, следващ края на месеца, през който е настъпило прекратяването. Тъй като с решението на първата инстанция законната лихва е присъдена не от 01.05.2022 г., а от
11.04.2022 г., съдът е достигнал до извод, че то подлежи на отмяна в частта, с която се присъжда законна лихва върху главните вземания за този период и да се постанови друго решение, с което да се отхвърлят претенциите в тази им част.
С решението съдът е отрекъл наличие на твърдяната от въззивника – ответник по исковата молба очевидна фактическа грешка, изразяваща се в несъответствие между мотивите и диспозитива на първоинстанционното решение относно посочването на пълния размер на вземанията на ищците, поради което е потвърдено и постановеното по реда на чл.247 ГПК решение №53/07.06.2023 г. по т. д.№153/21г. по описа на ОС Хасково.
Оплакванията на въззивника срещу постановеното от окръжния съд определение по чл.248 ГПК, с което е оставено без уважение искането му решението да бъде изменено в частта относно присъдените в полза на ищците разноски, с оглед прекомерност на платените адвокатски възнаграждения, съдът е намерил за основателни. Приел е, че уговорените и платени на процесуалните представители на ищците адвокатски възнаграждения в размер на по 9 000 лв. касаят пълния размер на вземанията им /1 500 000 лв./, както е било уговорено в самите договори за правна защита; че това възнаграждение не съответства на цената на частично предявените искове, с оглед чиито размери е логично да се определи адвокатското възнаграждение; че минималният такъв, според редакцията на чл.7 ал.2 т.4 на Наредба №1/2004г. е 1430 лв.; че по делото са проведени три съдебни заседания, като на основание чл.7 ал.9 от наредбата следва да се присъдят още 250 лв. или общо 1680 лв. Въз основа на това е достигнал до извода, че са налице предпоставки за присъждане на разноски за адвокат на двамата ищци в размер по - нисък от платения, но в двоен размер на горната сума с оглед фактическата и правна сложност на делото или по 3 360 лв., към които съдът е прибавил и платените държавни такси и разноски за вещо лице, с които подлежащите на присъждане разноски се равняват на 5060 лв. за всеки от ищците.
Оплакванията на „Тиви груп“ООД срещу определението на окръжния съд по чл.248 ГПК в частта, касаеща искането за присъждане на разноски върху отхвърлените части от претенциите за законна лихва върху вземанията /за периода 16.11.2021г. – 10.04.2022г. апелативният съд е отказал да сподели като основателни. Посочил е, че в случая не се касае за самостоятелен иск, а за претенция, която се явява законна последица от уважаване на иска и за нея както не се дължи ДТ, така не се дължат и разноски.
Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на така постановения въззивен съдебен акт до касационно обжалване.
Разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК въвежда обща и допълнителни предпоставки, обуславящи допускането на касационния контрол по същество, които следва да са конкретно посочени и обосновани в отделно писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК към касационната жалба. В изложението касаторът следва да е формулирал конкретен процесуално-правен или материално-правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл по обуславящ крайния резултат по спора начин. Със задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, изрично се посочва, че правният въпрос следва да е от значение за изхода на делото, което означава същият да е бил включен в предмета на спора с твърденията или възраженията на страните и даденото по него разрешение именно да е мотивирало крайния извод на съда по конкретното дело. Доколкото именно въпросът определя рамките, в които се извършва селекцията, с оглед спазване принципа на равнопоставеност между страните и състезателното начало, касационният съд не може да извежда правния въпрос нито от текста на изложението, нито от твърденията и оплакванията в самата касационна жалба, а само да го конкретизира, обобщава и квалифицира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело е достатъчно основание за недопускането на касационното обжалване, без да се разглеждат съпътстващо сочените допълнителни основания по чл.280 ал.1 т. т.1-3 ГПК. Извън тези основания за касационната инстанция съществува служебно задължение да допусне обжалваното въззивно решение до касационен контрол, ако съществува вероятност то да е нищожно или недопустимо, за да бъде извършена съответна проверка с решението по същество.
Постановеното от Пловдивски апелативен съд решение не е нищожно, нито недопустимо. Според разясненията в т.9 от ППВС №1/1985г. недопустим е съдебният акт, който не отговаря на изискванията, при които съдът може да даде разрешение по същество на поставения му за разглеждане въпрос, когато липсва положителна процесуална предпоставка или е налице процесуална пречка - например при липса на право на иск, при ненадлежното му упражняване, при оттегляне или отказ от иска, когато не е поискано възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, по устно предявен иск или изменен устно в отсъствие на противната страна, при неподведомственост или родова неподсъдност на спора, когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание и се е произнесъл по искане и по начин, за които не е бил сезиран.
Предпоставката на чл.280 ал.2 предл.2 ГПК касаторът е обосновал с доводи за недопустимо съединяване на исковете на двамата ищци, за липса на правен интерес от търсената защита, предвид обстоятелството, че към момента на предявяването на исковете членствените им правоотношения не са били прекратени, както и за произнасяне на съда по нередовна искова молба, която нередовност отново се обосновава с твърдението за извършено недопустимо субективно съединяване на искове. Нито една от посочените хипотези не представлява основание за отказ да бъде дадено разрешение по същество на спора, с който окръжният съд е бил сезиран. Съединяването на исковете чрез предявяването им с обща искова молба, подадена от няколко ищци /в случая двама/, не представлява въздигната в закона процесуална пречка за произнасяне на сезирания съд с решение по всеки един от субективно съединените искове, дори да не са налице предпоставките за съединяването им, предвидени в чл.215 ГПК. Правните последици при недопустимост на съединяването на исковете не са тъждествени с тези при недопустимост на искове, тъй като в първия случай съдът е оправомощен, след извършване на преценка за наличие на предпоставките на чл.210 ал.2 ГПК, да раздели исковете за разглеждане в отделни производства, но не и задължен да откаже да се произнесе по същество.
Наличието на правен интерес от търсената защита е абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимост на исковете, която при осъдителните искове произтича от самото им естество и за която съдът следи служебно във всяко положение на делото. В случая ищците са предявили осъдителни искове за изплащане на припадащите им се дялове от капитала на ответното дружество, с оглед прекратяване на членствените им правоотношения. Твърдението, че тези правоотношения са прекратени с отправеното от тях изявление е достатъчно да обоснове допустимост на иска, предявен от всеки от тях, а по съществуването на твърдените факти съдът дължи да се произнесе с решението си по съществото на спора, като съобрази и настъпилите след завеждане на делото обстоятелства, от значение за спорното право. В конкретния случай въззивният състав е съобразил по реда на чл.235 ал.3 ГПК, че прекратяването е настъпило в хода на делото, като е разгледал и приложил последиците от него към съответните релевантни моменти.
Произнасянето по нередовна искова молба, без да са отстранени недостатъците й, също е основание за недопустимо произнасяне с решение по делото, което подлежи на обезсилване, но в случая и тази хипотеза не е налице. Изискването за редовност на исковата молба е свързано с надлежното упражняване на правото на иск, като предпоставка за допустимост на произнасянето на съда по нея е в същата да е индивидуализиран спорният предмет с посочване на основанието /обстоятелствата, на които се основава искът, изпълващи съдържанието на спорното материално право/ и петитума /в какво се състои търсената защита/. Субективното съединяване на искове, дори да е недопустимо, не представлява нередовност на исковата молба, обосноваваща отказ на съда да даде разрешение по същество на спора, с който е сезиран с исковата молба, щом същата позволява от изложеното в нея да се определи правната му квалификация и вида на търсената защита.
Изложеното е пречка за настоящия състав да направи извод за вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение, а последното предпоставя отказ касационната жалба да бъде допусната до разглеждане по същество на поддържаното от касатора основание по чл.280 ал.2 предл.2 ГПК.
Не може да бъде прието за осъществено общото основание по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол върху въззивното решение с поставените в изложението въпроси. Първият от тях е хипотетично формулиран и не се свързва с конкретни оплаквания в касационната жалба относно съдържанието на мотивите му.
Вторият и четвъртият от въпросите касаят поддържаната от касатора теза за недопустимо съединяване на исковете на двамата ищци, по чиято неоснователност в отношение към допустимостта на постановеното по тях решение настоящият състав излага по-горе съображенията си. От друга страна касаторът не сочи какви биха били последиците от евентуално недопустимо субективно съединяване на исковете за тяхната основателност, респ. липсва обоснована връзка с решаващите изводи на въззивния състав. Сочената с въпросите практика на ВКС е неотносима, тъй като не съдържа разрешения по въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл по определящ крайния изход на делото начин.
Третият и останалите, обособени в група с предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, въпроси са относими към частта от въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното такова, постановено по реда на чл.247 ГПК. Въпросите, освен че не кореспондират със съответни мотиви на въззивния съд, по които решението за отказ да се допусне поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на акта по същество е потвърдено, са и основани на фактите по делото, което ги лишава от изискването за правен характер. Дори да бъдат преформулирани по начин, по който да би могъл да бъде даден отговор, съгласно посочените по-горе разяснения в задължителната практика на ВКС, изводите, въз основа на които съдът е приел, че не е налице очевидна фактическа грешка в първоинстанционното решение, с което частично предявените искове са уважени при посочване на пълния размер, в който са предявени, не е в противоречие с разрешенията, дадени в ТР №3/22.04.2019г. по тълк. д.№3/2016г. на ОСГТК на ВКС. В мотивите към т.2 на същото се приема, че обективните предели на силата на пресъдено нещо на положителното съдебно решение по частичния иск се изчерпват с предмета на делото, обхващайки основанието на иска, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право /който в случая е размерът, в който частичният иск е предявен, доколкото в хода на делото е установено, че пълният такъв го надвишава/. По останалата част от вземането, която не е предмет на частичния иск, се формира нова, различна сила на пресъдено нещо, като в последващия процес са преклудирани само правоизключващите и правоунищожаващите въъзражения на ответника срещу правопораждащите факти, но не и правопогасяващите и правоотлагащи възражения за останалата част от вземането. Това означава, че съдът не дължи да посочи в диспозитива на решението по предявения частичен иск какъв е установеният пълен размер на вземането, тъй като в тази му част решението не се ползва със сила на пресъдено нещо, а установяването му в хода на процеса по частичния иск е необходимо дотолкова, доколкото следва да бъде доказано че цялото вземане не е в размер, по –малък от размера на предявения частичен иск.
Освен предпоставката на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, касаторът не е обосновал, съобразно указанията, дадени с т.4 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, приложимост с поставените въпроси и на допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Не е посочена съответната правна норма, чието тълкуване със създадена съдебна практика да е неточно или нуждаещо се от осъвременяване, за да би било произнасянето на настоящия състав по въпросите от значение за точното прилагане на закона, нито се твърди конкретна законова разпоредба да е непълна, неясна или противоречива, което да налага корективното й тълкуване с цел разглеждането на въпросите да допринесе за развитието на правото.
Не се установява и основанието за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт. Не всяка форма на неправилност е меродавна за прилагането на критерия по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. За да е очевидно неправилно решението следва да страда от такъв особено тежък порок, който е установим изначално от прочита на съдебния акт, без да се налага извършване на допълнителна проверка според събраните доказателства и извършените процесуални действия от съда и страните. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. В изложението си касаторът, обосновава приложимост на хипотезата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК с общи твърдения, че въззивният съдебен акт е постановен при явна необоснованост и грубо нарушение на правилата на формалната логика, че съдът е допуснал груби грешки при формирането на вътрешното си убеждение, че не е изложил мотиви, не е обсъдил доказателства или ги е преценил неправилно, че е приложил закона в обратния му смисъл, но конкретни оплаквания в тази връзка по отношение на обжалваните части от решението не е изложил в касационната жалба. Констатация за очевидна неправилност не може и да бъде направена от обикновения прочит на решението.
Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на въззивното решение.
С оглед изхода на делото пред касационната инстанция в полза на ответниците по касационната жалба следва да се присъдят направените от тях разноски за адвокат в размер на платеното от тях възнаграждение.
Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №451/18.12.2023 г. по т. д.№553/2023 г. на Пловдивски апелативен съд в обжалваните от „Тиви груп“ООД части.
ОСЪЖДА „Тиви груп“ООД с ЕИК[ЕИК],седалище и адрес на управление [населено място] [улица] да заплати на С. И. П. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място] [улица]бл.16 ет.1 ап.2 сумата 6000 лв. разноски за производството пред Върховен касационен съд, представляващи платено адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА „Тиви груп“ООД с ЕИК[ЕИК],седалище и адрес на управление [населено място] [улица] да заплати на Ч. И. П. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място] [улица]бл.16 ет.1 ап.2 сумата 3500 лв. разноски за производството пред Върховен касационен съд, представляващи платено адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: