О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5244

Гр. София,18.11.2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на 07 ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове: Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева

като изслуша докладваното от съдията Неделчева к. гр. дело №1153/2024г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №172/09.01.2024г. на[Фирма 3], ЕИК[ЕИК], представлявано от главния мюфтия д-р М. Х., чрез адв. Кр. Р. срещу решение №199/20.11.2023г. на Апелативен съд – П. по гр. дело №20235000500435 по описа за 2023г., с което е потвърдено решение №260030 от 20.06.2023г., постановено по гр. дело №32 по описа за 2013г. на ОС – Пловдив, с което обективно съединените искове по чл. 108 ЗС, предявени от касатора срещу [община] по отношение на четири имота, са отхвърлени като неоснователни. Касаторът счита, че решението е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и материално - правна незаконосъобразност, поради което моли същото да бъде отменено изцяло, а предявените искове - уважени, като на касатора се присъдят и разноските. Във връзка с твърдението му за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, излага, че въззивният съд не е анализирал представените от него Привременните правила на княз А. Б. от 1880г. и Временните правила на княз /тогава/ Ф. от 1895г. По тази причина счита, че въззивният съд е достигнал до необоснования извод, че процесните имоти нямат статут на вакъфи поради липсата на посветителски актове, ерго, не са били собственост на МВО, чийто правоприемник е касаторът. На следващо място касаторът посочва, че се легитимира като собственик на имотите на основание на § 5, ал. 1 от ПЗР на ЗВ, а косвено - и на разпоредбите на Закона за възстановяване собствеността върху някои отчуждени имоти по Закона за териториално и селищно устройство, което незаконосъобразно не е било съобразено от въззивния съд. Поддържа и възражението си за намаляване размера на възнагражденията на процесуалните представители - адвокати на ответната община като счита, че в тази част въззивното и първоинстанционното решение са необосновани и незаконосъобразни. В изложението по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК относно имота, представляващ №... ид. части от ПИ №... счита, че правото на собственост е възстановено при условията на § 5, ал. 1 от ПРЗ на ЗВ във връзка с чл. 1, ал. 2 ЗВСВОНИ по ЗТСУ и др. - сградата на някогашното начално турско училище е съборена, но теренът на дворното му място не е застроен и от него може да се образува самостоятелен урегулиран поземлен имот. В тази връзка формулира въпроса: 1. „Пречка ли е за възстановяване на правото на собственост върху имот, отчужден по ЗТСУ, за който съответният собственик е получил в обезщетение недвижим имот, щом при предявяването на правото на собственост от негова страна или от страна на неговия правоприемник, правото на собственост върху предоставения в обезщетение недвижим имот не е прехвърлено или въобще придобито от трето лице, а последиците от възстановяването настъпват при действието на чл. 5, ал. 1 от ЗВСВОНИ по ЗТСУ ... в редакцията му, обнародвана в ДВ, бр. 96/1999г.?“, като твърди, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на множество решения на ВКС, сред които решение №112/05.06.2015г., постановено по гр. дело № 414/2015г. на ВКС, и решение №50118/10.02.2023г., постановено по гр. дело № 882/2022г. на ВКС. По отношение на същия имот се поставя и следващия въпрос: 2. „Подлежи ли на възстановяване правото на собственост върху недвижим имот, отчужден по реда на ЗТСУ, дори и ако в резултат на промяна на отреждането той се е трансформирал в имот с функция, различна от тази, за която е бил отчужден, щом може да се обособи като самостоятелен обект /урегулиран поземлен имот/ и върху него не е било извършено застрояване и/или осъществени благоустройствени мероприятия, напр. улици, тротоари, градинки, алеи и пр.?“ при наведено твърдение, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №11/06.02.2014г., постановено по гр. дело № 4680/2014г. на ВКС. Относно ПИ №..., състоящ се от 32 703 кв. м. застроено и незастроено място, урбанизирана територия, с начин на трайно ползване - гробищен парк, посоченият от касатора придобивен способ давностно владение, е счетен за неоснователен от съда. В тази връзка се поставя въпросът: 3. „Може ли правото на собственост върху недвижим имот, основано на изтекла в полза на ревандикиращия придобивна давност, чийто срок е изтекъл преди одържавяването на този имот, да се доказва със свидетелски показания?“, по който счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №56/13.05.2019г., постановено по гр. дело №1988/2018г. По отношение на присъдените разноски касаторът излага, че практически цялата процесуална защита на [община] в производството пред Пловдивския окръжен съд е осъществена от нейни юрисконсулти, като единственото действие, извършено от упълномощения адвокат е изготвянето на писмена защита. Посочва, че в ГПК се съдържат две отделни разпоредби за присъждане на разноски за представителство, осъществявано от адвокат - чл. 78, ал. 1, и съответно – от юрисконсулт - чл. 78, ал. 8 ГПК, но липсва разпоредба за случаите, когато юридическото лице е било представлявано едновременно от юрисконсулт и адвокат. Предвид изложеното счита, че законът е неясен и непълен, поради което и на осн. чл. 280, ал. 1, т. 3., пр. 2-о ГПК поставя следния материално правен въпрос: 4. „Кои деловодни разноски във връзка с процесуалното представителство на юридическо лице му се следват в случаите на осъществено такова както от юрисконсулт, така и от един адвокат - тези по чл. 78, ал. 8 ГПК, или другите - по чл. 78, ал. 1 ГПК?“

В писмения си отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът [община] излага становище за липсата на предпоставките по чл. 280 ГПК, поради което моли решението да не бъде допускано до касационно обжалване. На следващо място излага, че въззивният съд, след като е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, е достигнал до правилен извод за неоснователност на предявените искове по чл. 108 ЗС. Счита, че решението е валидно и допустимо, постановено при спазване на материалния закон и съдопроизводствените правила, поради което не следва да бъде допускано до касационно обжалване. Моли за присъждане на разноски.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.

Досежно наличието на предпоставките за допускане до касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:

Производството е образувано по обективно съединени ревандикационни искове с правно основание чл.108 от ЗС, предявени от Мюсюлманско изповедание против [община], за признаване на установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик, и осъждане на ответника да му възстанови собствеността и владението на следните имоти: 1. ПИ с идентификатор №... с адрес: [населено място], [улица], състоящ се от 1159 кв. м., застроено и незастроено място, заедно с построените в него сграда № 1 – стара турска баня /известна като „Чифте баня“/ с идентификатор №... със застроена площ 860 кв. м., и сграда №2 с идентификатор №... със застроена площ 64 кв. м.; 2. ПИ с идентификатор №... с адрес: [населено място], бул. „Ц. Б. ІІІ Обединител” №50, състоящ се от 1249 кв. м. застроено и незастроено място, заедно с построените в него: сграда № 1 с идентификатор №... със застроена площ 458 кв. м., сграда № 2 с идентификатор №... и застроена площ от 34 кв. м., сграда № 3 с идентификатор №... със застроена площ 13 кв. м., сграда № 4 с идентификатор №... със застроена площ 35 кв. м., и сграда № 5 с идентификатор №... със застроена площ 29 кв. м.; 3. ПИ с идентификатор №..., находящ се в [населено място], състоящ се от 32 703 кв. м. застроено и незастроено място, с начин на трайно ползване – гробищен парк, заедно с построените в него сграда №1 с идентификатор №... и застроена площ от 74 кв. м., с предназначение – култова, религиозна сграда, сграда № 2 с идентификатор №... и застроена площ от 52 кв. м. с предназначение – култова, религиозна сграда, и сграда № 4 с идентификатор 56784.525.1006.4 и застроена площ 77 кв. м., с предназначение – друг вид сграда за обитаване; 4. №... идеални части от ПИ с идентификатор №... с адрес: [населено място], [улица], целият с площ 5542 кв. м. застроено и незастроено място, с начин на трайно ползване – за друг обществен обект. Ищецът претендира, че е собственик по силата на настъпила по закон реституция - на основание §5, ал.1 от ПЗР на ЗВ във вр. чл.3, ал.2 от ЗВСВОНИ, във вр. чл.2, ал.2 от ЗВСВОНИ, в качеството си на религиозна институция, регистрирана в съответствие с 10 чл.6 от Закона за изповеданията от 1949г. /отм. ДВ бр. 120 от 29.12.2002 г./, която има качеството на юридическо лице, вписано служебно в регистъра на вероизповеданията при СГС по реда на §2, ал.3 от ПЗР от ЗВ. По отношение на процесните имоти твърди, че до възстановяването на българската държавност по силата на Б. договор, те имали характеристиката на „вакъфи“, като са били предназначени за верски нужди. С. С. на Източна Р. с К. Б. по силата на Устава на духовното устройство и управление на мюсюлманите в Ц. Б. утвърден с Указ №12 на Ц. Б. III, обн. ДВ бр.63/26.06.1919г., вакъфите са предадени в собственост на местните мюсюлмански вероизповедни общини, предвид което претендираните имоти като „вакъфи“ са станали собственост на Пловдивската мюсюлманска вероизповедна община по силата на закона, а именно §168, ал.1 от посочените Устав и Указ №12. В условията на евентуалност, се претендира възникване на право на собственост в полза на праводателя Пловдивска МВО на оригинерно основание – осъществявано давностно владение в период, считано от 26.06.1919г. /след обнародването на Устава/, което е продължило за имота по т.1 до и включително 1946г., за имота по т.2 и т.4 до 1982г., и за имота по т.3 до и включително 1975г., което владение е произвело вещно действие на 26.06.1929г., тъй като е било добросъвестно, или най-късно на 26.06.1939г. –ако се приеме, че е било обикновено. Ищецът твърди, че имотът по т.1 е ползван като „хамам“, като са извличани доходи от него; имотите по т.2 и т.4 са били устроени мюсюлмански училища, които след 1944г. са били отдавани под наем на бившата окръжна спортна школа и на обувно училища /техникум/. Правото на собственост върху имота по т.4 по давностно владение е признато на ищеца с Нотариален акт №19/1957г., съставен въз основа на обстоятелствена проверка. Имотът по т.3 е използван като гробище, в което са полагани само покойници – мюсюлмани, а в сградите са осъществявани съответните погребални ритуали. Упражняването на фактическата власт върху тези имоти се е осъществявало от Пловдивската мюсюлманска вероизповедна община въз основа на статута на имотите като „вакъфи“, придобит отпреди одобряването и обнародването на Устава от 1919г. След придобиване на собствеността от Пловдивската МВО, процесните имоти са били завзети от държавата в периода след 09.09.1944г. без правно основание, не по установения в закона ред, и без да бъде изплатено каквото и да е обезщетение на Пловдивската мюсюлманска вероизповедна община или на Мюсюлманското вероизповедание. Ищецът твърди, че собствеността върху процесните имоти е възстановена на 01.01.2003г. на основание §5, ал.1 от ПЗР на ЗВ във вр. чл.3, ал.2 от ЗВСВОНИ, във вр. чл.2, ал.2 от ЗВСВОНИ, с влизане в сила на Закона за вероизповеданията /обн.ДВ бр.120/29.12.2002г./. Реституционният ефект е настъпил в патримониума на ищеца, в качеството му на правоприемник на Пловдивската МВО по силата на §4, ал.1 от ПЗР на ЗВ, която е била юридическо лице на основание чл.6, ал.1, изр. второ от Закона за изповеданията /отм./, но е прекратила правосубектността си, тъй като не се е пререгистрирала в регистъра на Пловдивския окръжен съд по реда на §2, ал.4 от ПЗР на ЗВ, и поради заличаване на регистрацията

Чрез депозирания отговор, ответникът - [община] оспорва предявените искове по следните съображения: Оспорва съществуването на Пловдивска мюсюлманска вероизповедна община в периода от 1919г. до 1949г. като юридическо лице, както и съществуването й след 1949г. Оспорва твърдението на ищеца, че е правоприемник на Пловдивската мюсюлманска вероизповедна община. Оспорва качеството на всички процесни имоти като „вакъфски“. Твърди, че процесните имоти се владеят от ответника като собственик, актувани са на законно основание като общинска собственост на [община] както следва: 1. Имотът на бул.“Ц. Б. III Обединител“ №50 е актуван по НДИ /отм./ с АДС №2083/5307-стар от 1951г. като стар училищен имот – училищна сграда с дворно място, съставляващ имот пл.№110, кв.413 по плана на ЦГЧ-П.; впоследствие е актуван с акт за публична общинска собственост №794/25.03.2002г.; Имотът на [улица] – имот №66, кв.410 по плана на ЦГЧ от 1973г., собственост на Турска изповедна мюсюлманска община, е бил отчужден по реда на ЗТСУ, на основание чл.95 във вр. чл.98 от ЗТСУ за Окръжен народен съвет, на четири етапа – с четири последователни заповеди относно различни идеални части, като за целия имот е съставен акт по НДИ /отм./ №2515/17.05.1993г. С. З. №ОА-636/22.05.1996г. на основание Решение №131 на ОбСПловдив, прието с протокол №11/17.05.1996г. е отстъпено безвъзмездно право на строеж в полза на Министерството на правосъдието за построяване на административна сграда – елемент от комплекс Съдебна палата. С Решение №623/13.04.2009г. на ОС – Пловдив, влязло в сила на 07.05.2009г. е признато за установено по отношение на Държавата, че [община] е собственик на дворното място, застроено и незастроено с площ от 5650 кв. м., съставляващо ПИ №63, включен в УПИ I – ОНС, кв.22-нов, 410-стар, по плана на ЦГЧ – П., одобрен със Заповеди№1155/29.11.1982 г. и РД-06-06-906/29.10.2004г., като за имота е съставен акт за частна общинска собственост №1308/02.02.2010 г. на р-н Централен. Имотът на [улица] актуван като държавна собственост по НДИ /отм./ с акт №1226/1579-стар, представляващ: Чифте баня, ведно с всички постройки към нея, ведно с дворно място, съставляващи имот №1, кв.408 по плана на Втора гр. част – П., на основание ЗОЕГПНС - 117/144 ид. ч. като бивша собственост на А. Р. А. и 27/144 ид. ч., б. с. на н-ци на М. Х. М.. Обектът е бил включен в уставния фонд на „Бига“ЕООД, правоприемник на ОФ“Бига“. С Решение №13 на ОбС-П., взето с протокол №2/06.02.1997г. имотът е отписан от уставния капитал на „Бига“ЕООД, обявява се за публична общинска собственост и се предоставя безвъзмездно за ползване на Държавна художествена галерия за използване като център за модерни изкуства. На основание чл.2, ал.1, т.6 от ЗОС във вр. §7, т.6 от ПЗР на ЗМСМА и чл.3, ал.2, т.2 от ЗОС, е съставен акт за публична общинска собственост №63/28.11.1997г. за имот, представляващ: Масивна едноетажна сграда, ведно с дворно място, цялото от 1220 кв. м., представляващо УПИ V-Паметник на културата. С. З. №13ОА-1205/17.05.2013г. на Кмета на [община], в изпълнение на Решение на ОбС-П., взето с протокол №1/24.01.2013г. имотът е предоставен за безвъзмездно управление на Общински институт „Старинен П.“; Поземлен имот №56784.525.1006 – по най-стария КРП на[жк], одобрен със Заповед №1684/03.07.1935г. е терен „Турски гробища“ с имотен №707, записан в разписната книга като общинска собственост. По плана на Източна индустриална зона, одобрен със Заповед №675/14.07.1982г. теренът „Мохамедански гробища“ няма имотен номер, няма отреден парцел, и не е записан в разписната книга. По сега действащия план на „Първа градска част“, одобрен със Заповед №ОА-1022/01.06.1994г., теренът „Мохамедански гробища“ попада изцяло в проектирана комуникация – разширение на [улица], няма имотен номер по действащия КРП и не е записан в разписната книга към плана. Предвид включването му в транспортна комуникация – улица, с плана от 1994г., имотът има характер на публична собственост на общината и на основание чл.56, ал.2 от ЗОС не подлежи на актуване. Ответникът твърди, че процесните имоти не са били собственост нито на ищеца, нито на твърдения му праводател – МВО П., към момента на отчуждаването им. Счита, че не са налице предпоставките за възстановяването на имотите на основание §5, ал.1 от ПЗР на ЗВ, тъй като същите не са били отнети в хипотезата на посочената разпоредба; не съществуват реално до размерите, в които са отчуждени, и не могат да бъдат обособени като самостоятелен обект на собственост. Имотите към датата на влизане в сила на §5 от ПЗР на ЗВ са били публична общинска собственост, поради което не е настъпил реституционният ефект. Те са застроени след отчуждаването, поради което не могат да бъдат възстановени. Оспорва се твърдяното за осъществявано давностно владение както и материалната легитимация на ищеца да се позове на изтекла в полза на праводателя му придобивна давност, при условие, че самият праводател не се е позовал на нея. Ответникът твърди, че след като владението върху имотите е било изгубено, то и давността е прекъсната, а отделно от това поради характера си на публична държавна и общинска собственост, имотите не са могли да бъдат придобити по давност. При условията на евентуалност – ако се приеме, че са налице предпоставките за реституция на имотите в патримониума на ищеца, се релевира възражение за придобиване на имотите от [община] на основание осъществено от нея давностно владение върху имотите за периода след влизане в сила на §5 от ПЗР на ЗВ - от 02.01.2003г. до 02.01.2013г.

От фактическа страна, въззивният съд е приел, че не е спорно между страните, че в периода от влизане в сила на §5 от ПЗР на ЗВ до настоящия момент, процесните имоти са във фактическата власт на ответника.

За имота на бул.“Ц. Б. III Обединител“ №50, представляващ ПИ с идентификатор 56784.520.57, въззивният съд е приел за установено, че с акт, съставен от РНС - П. №2083/5307-стар от м. ноември 1951г. имотът е актуван като стар училищен имот на ГНС, представляващ училищна сграда с площ от 587 кв. м., с 6 учебни стаи, една учителска и една директорска, и двор с площ 1747 кв. м., съставляващ имот пл.№110, кв.413 по плана на ЦГЧ-П., предоставен за стопанисване на училище „В. Х.“. За имота е съставен Акт за завземане на недвижим имот за държавен №5307 от 23.06.1966г. по актовата книга на Министерството на финансите, бивша собственост на ГНС, като в акта е отбелязано, че имотът се стопанисва от Професионално техническо училище по обувно производство „В. Х.“. За същия имот е представен и Акт за публична общинска собственост №794/25.03.2002г., впоследствие съставен на основание чл.2, ал.1, т.6 и чл.3, ал.2, т.2 от ЗОС, с описание на имота: Едноетажна масивна сграда, застроена на 448 кв. м. в източната част на парцела, тоалетни 19 кв. м., ведно с дворно място, цялото застроено и незастроено с площ от 1240 кв. м., представляващо УПИ X.-адм. сграда, кв.21-нов, кв.413 – стар по плана на ЦГЧ – П., одобрен със Заповед №1155/29.11.1982 г. Съгласно вписването в графа №9 на акта, имотът е предоставен на Междуучилищен център за трудово-политехническо обучение. От Заповед №11ОА1979/09.08.2011г. на Кмета на [община] /на л.315/, издадена на основание чл.44, ал.2 във вр. чл.44, ал.1, т.1 от ЗМСМА и чл.12, ал.1 от ЗОС, чл.10, ал.4 от Закона за народната просвета, имотът е предоставен безвъзмездно за управление на Основно училище „В. и К. Т.“

От приетата по делото СТЕ вх.№2820/30.01.2014г. /на л.383-407, т.2/ се установява, че в действащата КК на [населено място], одобрена със Заповед №РД-18-48/03.06.2009г., имотът е отразен като ПИ с идентификатор 520.57 с площ 1249 кв. м., като в него са заснети 5 сгради: четири едноетажни с предназначение селскостопанска сграда, и сграда с ид.№520.57.5 /29 кв. м. за битови услуги, които на място съответстват на вида, отразен в КК. В КККР имотът е записан като собственост на [община], на основание АОС №794/25.03.2002г. При извършената от експертизата съпоставка на имота по плана от 1982г. и по действащата КК /на скица №6 към експертизата/ се установява, че няма промяна в границите на имота, като към 1982г. са съществували само сграда с ид.№520.57.1 със застроена площ 458 кв. м. и сграда с ид. №520.57.2 – 34 кв. м.. В разписната книга към плана от 1982г. имот №110 е записан на турско училище, който запис е зачертан, и е поставен нов запис „Държавен“, като не е посочено основанието за това. На КРП „Втора градска част“, одобрен със Заповед №4126/27.07.1954г. е видно, че в имота са отразени две сгради – МП2 и кухня, като южната граница на имота частично не е затворена. Установява се идентичност между част от сградата МП2 и сграда с ид.№520.57.1 със застроена площ 458 кв. м., като източното крило на сградата МП2, отразено в КРП от 1954 г. липсва при последващото заснемане на сградата в плана от 1982 г., а сградата „кухня“ по плана от 1954 г. не е идентична с никоя от постройките, отразени в плана от 1982г., от което експертизата обосновава извод, че сградите с №№2, 3, 4 и 5, отразени в действащата КК, са строени след 1954г. В разписната книга към КРП от 1954г. имотът е записан на ОУ “К. и М.“ – 1747 кв. м. Представените по делото АДС №2083-5307-стар от м.11, 1951г. /на л.312/ и Акт за завземане на недвижим имот /на л.313/ са съставени за този имот, съгласно отразяването му в действащия към момента на съставянето им план „Проект за улична и дворищна регулация на кв.413 [населено място]“, одобрен със Заповед №132/16.01.1936 г., визуализиран на скица №8 към СТЕ, и отразен в плана като имот пл.№4, за който е отреден УПИ №..., кв.413. В разписната книга към плана от 1936г. имот пл.№4 е записан на ОУ „К. и М.“, а за Парцел VII-4, кв.413 има запис: „народно първокласно училище Св.Св.“К. и М.“, образуван от имот 4-общински, общо застроен и незастроен 2824 кв. м.; имот №5- Д. Д. -588 кв. м. – незастроен; имот №6 – П. И. -19 кв. м. празно място“. На представената снимка, заверена от Дирекция „Национален държавен архив“ се визуализира сграда, под която е изписан текст „Първоначално училище „Св. св.К. и М.“ в [населено място]. Построено през 1929г. със средства на „Депозето“. Училището има 8 стаи, от които 5 учебни. От приложените „Отчет за извършеното от 25 април 1928г. до 1 ноемврий 1931 год.“ издаден от Дирекция за подпомагане и възстановяване земетръсната област 1928 година – „Д И П О З Е“ /на л.1066-1106/ и Списък на новопостроените училища в П. окръг, въззивният съд е приел за установено, че след земетресението, станало на 18 април 1928г. са били разрушени много училищни сгради в Пловдивска, Хасковска и Старозагорски области, поради което посоченият специално създаден орган „ДИПОЗЕ“ е авансирал поправката и възстановяването им с труда и превозните средства на населението. Новопостроеното училище „Св.К. и Методи“ в [населено място] е визуализирано на две фотографии, а в графа „Предприятие“ е вписано „Ново училище с 5 класни стаи „Св.К. и М.“ в [населено място], на обща стойност на предприятието 1 393 788 лева, изцяло изплатена от „Дипозе“, съгласно приложен Опис №4432 от 27.08.1931г. Предвид което съдът е намерил за установено, че сграда №1 със застроена площ от 458 кв. м. в поземления имот с идентификатор №... с площ 1249 кв. м., на адрес: бул.“Ц. Б. III Обединител“ №50, е построена с държавни средства през 1929г. за българско 5-класно начално училище „Св. св. К. и М.“, и отразена в последващите планове на [населено място] от 1936 г., 1954 г., 1982 г., както и в действащата кадастрална карта на [населено място] от 2009г. Поземленият имот, в който е построена сградата, в разписната книга към плана от 1936г. е бил записан като общински, и от 1951г. е актуван по реда на НДИ /отм./ като държавна собственост. Липсва информация кога и на какво основание поземленият имот, върху който е построена сградата, е станал общинска собственост, но от разписната книга към плана от 1936г. е видно, че към момента на изготвянето на плана, той вече е бил общинска собственост. При така установеното, съдът е счел, че дори имотът да е бил отчужден от предишния му собственик, за който липсват данни да е бил Пловдивската МВО, то това отчуждаване е извършено преди 1936г.

Обсъждайки показанията на разпитаните по делото свидетели Ш. С. С., роден 1928г., и Р. Я. А., роден през 1936г., и кредитирайки ги като обектни и непротиворечиви, съдът е приел, че турското основно училище „Р.“ около 1950г. е било преместено от мястото, където първоначално се провеждала учебната дейност – срещу гимназия „Д. Б.“, в сградата, построена в имота на бул. “Ц. Б. III Обединител“№50, срещу сградата на Водната палата, в която сграда е продължило да функционира от 1950 г. до 1958 година. Съдът е счел, че показанията им не разколебават извода, че училищната сграда в имота на бул. “Ц. Б. III Обединител“№50, е била построена с държавни средства през 1929г. за начално училище „Св. К. и М.“, като към 1951г. имотът е бил актуван като собственост на ГНС – П.. Осъществяваната учебна дейност от турското училище „Р.“ е била преместена от имота на [улица], където е било седалището на училището, и временно настанена в сградата на бул.“Ц. Б. III Обединител“№50 до закриването на турското училище „Р.“ през 1958г. Посочено е, че описаната от свидетелите учебна дейност на турско училище в сградата, няма характера на владение, като освен това касае кратък период – от 1950г. до 1958г., и е осъществявана от турското училище „Р.“, а не от Пловдивската МВОС.

Предвид изложеното, въззивният съд е счел, че не се установява имота на бул.“Ц. Б. III Обединител“№50, представляващ ПИ с идентификатор 56784.520.57, състоящ се от 1249 кв. м. застроено и незастроено място, заедно с построените в него 5 сгради да е имал качеството на „вакъф“, отпреди 1919г. Сградите в този имот са построени значително по-късно, като основната сграда №1 с идентификатор 56784.520.57.1 със застроена площ 458 кв. м., е построена през 1929 г. с държавни средства от фонда за възстановяване на последиците от земетресението през 1928г. „ДЕПОЗЕ“, а допълващото застрояване със сгради №2,3,4 и 5 е осъществено след 1954 г., когато имотът е бил актуван по реда на НДИ /отм./ като собственост на ГНС – П.. Не се установява да е осъществявана фактическа власт върху този имот от Пловдивската мюсюлманска вероизповедна община в периода от 1919г. до 1950г., нито в периода от 1958г. до 1982г. Посочил е, че не се установява фактическата власт върху имота да е била отнета от Пловдивската МВО, или от ищеца. Прието е, че дори да е имало отнемане на дворното място, то е настъпило преди 1936 година, поради което отчуждаването на дворното място би било извън времевия обхват на разпоредбата на чл.2, ал.2 от ЗВСВОНИ. В периода от 1929г. до настоящия момент имотът се управлява от [община], като в него се осъществява учебна дейност на общински учебни заведения. Доколкото не се установява наличието на предпоставките на §5 от ПЗР на ЗВ във вр. чл.2, ал.2 от ЗВСВОНИ, то искът е счетен за неоснователен - както по отношение на поземления имот, така и по отношение на построените в същия имот сгради.

За имота на [улица], ищецът е представил Нотариален акт за собственост на недвижим имот, издаден на основание обстоятелствена проверка №19, т.I, дело №100/1957г. /на л.214, т.2 и на л.331/, с който въз основа на давностно владение, продължило повече от 40 години, е признато на Т. М. изповедна община правото на собственост върху недвижим имот, представляващ двуетажна масивна постройка за училище, и други паянтови постройки, находящи се в [населено място], на [улица], с общо застроено и незастроено пространство 1667,72 кв. м. Във връзка с осъществяваното давностно владение, въззивният съд е изложил, че от показанията на посочените по-горе свидетели С., роден през 1928г. и А., роден през 1936г., непротиворечиво се установява, че някогашното турско училище „Р.“ е извършвало учебна дейност в имот, находящ се на [улица], в който имало двуетажна училищна сграда с голям двор в периода отпреди 1935г. докъм 1950-1951 година, когато според свидетелските показания училището било преместено в училищна сграда срещу Водната палата, сега на адрес бул.“Ц. Б. III Обединител“ №50.

П. С. на Мюсюлманските вероизповедни общини в страната, актуализирани към 1927, 1936, 1948, както и другите приложени писмени доказателства, съдът е приел за установено, че в списъка на мюсюлманските институции, действащи на територията на М. П., са записани: Пловдивска мюсюлманска вероизповедна община, Турска вероизповедна община, Вакъфска община, Д. мюсюлманско настоятелство, и др.

От заключението по приетата СТЕ /на л.383-407/ е видно, че към момента на издаване на констативния нотариален акт №19/1957г. е действал плана от 1954г. на „Втора градска част – П.“, одобрен със Заповед №4126/27.07.1954г., от който се установява, че имоти №3 и №7, от кв.410 са отразени без граница между тях, и в тях са заснети четири сгради, отбелязани като 2МП, ПЖ, ПП и навес. В разписната книга имот №3 от кв.410 е записан първоначално на „Вакъфска община“, като впоследствие този запис е зачертан, като е записана „Пловдивска турска мюсюлманска изповедна община на основание н. а.19, т.I, д.№100/1957 г. от 19.01.1957г., включващ застроена и незастроена площ от 1667,70 кв. м.“. На скица №9 към СТЕ в извадка от действащата КК на [населено място] от 2009 г. е отразен процесния ПИ с идентификатор №... с площ 5542 кв. м., в чиято площ и граници попада имот №3, от кв.410 по плана от 1954 година, описан в НА №19/1957г. В КК в границите на ПИ с идентификатор №... са отразени три сгради: сграда с идентификатор №520.28.1 със застроена площ 2497 кв. м., шестетажна, административна сграда; сграда с идентификатор №... – с площ от 88 кв. м., едноетажна, за енергопроизводство, и сграда с идентификатор №... – 133 кв. м., едноетажна, с предназначение жилищна сграда. При огледа на място е констатирано, че имот с идентификатор №520.28 с площ от 5542 кв. м. съществува във вида, в който е отразен в КК. При съпоставка между сградите, отразени в плана от 1954г. и тези, отразени в КК, се установява, че старите сгради, съществували към 1954г. са премахнати. В кадастралния регистър ПИ с идентификатор №... е записан като собственост на [община] на основание Заповед №ЗД-01-0195/10.09.2009 г. на Областен управител – П. /на л.328/. При съпоставката на плана от 1982г. с действащата КК /на скица №10 към СТЕ/ се установява, че имот 63 по плана от 1982 г. съответства на ПИ с идентификатор №... по КК, като заснетите сгради в кадастралната карта от 2009г. са идентични с отразените по плана от 1982г., с изключение на сграда с идентификатор №... – с площ от 88 кв. м., едноетажна, за енергопроизводство, която не е отразена в плана от 1982г., и пристройка на съдебна зала от изток към шестетажната административна сграда с идентификатор №..., която също не е отразена в плана от 1982 г. От приетата по делото Допълнителна СТЕ се установява, че в КРП „ЦГЧ“ на [населено място], одобрен със Заповед №717/20.09.1973г. имот пл.№66, находящ се на [улица], е бил първоначално включен в УПИ I – комплексно жилищно застрояване, кв.410-стар. С. З. №746/1977 г. е изменен регулационния план на кв.410, като е образуван нов УПИ – Окръжен народен съвет /ОНС/, кв.410, в който попада южната част от имот пл.№66 с площ от 250 кв. м. /на скица №17 към ДСТЕ на л.797, в контура от точки 10,11,15,14,10/, която площ е отчуждена от Турска мюсюлманска изповедна община, на основание чл.95 във вр. чл.98 от ЗТСУ, със Заповед №1405/13.09.1977г. /на л.340 - 342, т.4/, като придаваема от имот пл.№66 към УПИ – Окръжен народен съвет, кв.410, като е предвидено отчуждения собственик да бъде обезщетен с парично обезщетение и един гараж. С Протокол №5/15.08.1977г. от комисия по чл.265 от ППЗТСУ е определена оценка на отчуждаемата площ от 250 кв. м., която съгласно Писмо изх.№25/77 от 20.09.1977 г. е била депозирана на разположение на отчуждения собственик по сметка в ДСК с платежно нареждане от 20.09.1977г. С последващо изменение на РП е предвидено ново разширение на УПИ Окръжен народен съвет, кв.410, за строителство на „Пристройка – ОНС-П.“, което обхваща два участъка от имот пл.№66 с обща площ от 756 кв. м. /в това число площта от 250 кв. м., придаваема към имот пл.№63 според предходното изменение/. За отчуждаването на тази площ на основание чл.95 във вр. чл.98 от ЗТСУ, е издадена Заповед № СД-129/01.10.1981г., съгласно която собственикът „Турска изповедна мюсюлманска община“ се обезщетява с един гараж и сумата от 16 996,22 лв. С. С. на изплатените отчуждени имоти за „Пристройка на ОНС-П.“ съгласно Заповед №СД-129/01.10.1981 г. на СД “ИСС“ за имот №66 на [улица]е изплатена на Турска изповедна мюсюлманска община П-в сумата от 16 996,22 лв. по сметка №211/1. С. З. №685/02.08.1983г. е предвидено ново разширение на УПИ I – ОНС, кв.410, като същият се отрежда в границите на целия квартал 410-стар по плана на ЦГЧ – П., въз основа на която е издадена Заповед №СД-106/16.06.1988г., с която е отчуждена останалата част от имот пл.№66, собственост на Българско мюсюлманско настоятелство, включваща площ от 44 кв. м. и площ от 867,72 кв. м., подобрения и сгради. Предвидено е отчужденият собственик да бъде обезщетен с парично обезщетение в размер на сумата 21 273,56 лв. В забележка към тази заповед е отразено, че със Заповед №СД-129/01.10.1981 г. са отчуждени 756 кв. м. от дворното място, цялото от 1667,72 кв. м., съгласно НА №19, т.I, дело 100/1957 г. След този последен етап е бил отчужден по реда на ЗТСУ целият имот пл.№66 с площ от 1667,72 кв. м., като видно от приложеното Платежно нареждане от 05.07.1988г. със сумата 21 273,56 лв. е дебитирана сметка на СДИСС и е кредитирана сметка на Българско мюсюлманско настоятелство – П.. С АДС №2515/17.05.1993г., съставен по реда на НДИ /отм./ целият имот в [населено място], на [улица], представляващ имот пл.№66, кв.410-стар, е актуван на основание отчуждителни заповеди №1405/13.09.1977г., №СД-129/01.10.1981 г. и СД106/16.06.1988г. с описана в акта площ на дворното място 1056 кв. м. и сгради, като в акта за държавна собственост е посочен като бивш собственик Българско мюсюлманско настоятелство. С. З. №СД-20/20.06.1994г., издадена на основание чл.100 от ЗТСУ, за отчужден имот на [улица] на отчуждения собственик Турска изповедна мюсюлманска община, е определен като обезщетение гараж №5 при жилищен блок Ц2-А., к-с В., за който е издаден Нотариален акт №29, т.4, нот. д.№1792 за собственост срещу отчужден недвижим имот по ЗТСУ на [улица] на основание Заповед №СД-20/20.06.1994. С. З. №СД-27/14.07.1994 като обезщетение на Турска изповедна мюсюлманска община, за отчужден имот на [улица], е определен гараж №1 при жилищен блок Ц2-А., к-с В., за който е издаден е Нотариален акт №27, т.4, нот. д.№1790/1995г. от 07.02.1995г. за собственост срещу отчужден недвижим имот по ЗТСУ на [улица] на основание Заповед №СД-27/14.07.1994г.

С. З. №ОА-636/22.05.1996г. на основание Решение №131 на ОбСПловдив, в полза на Министерството на правосъдието безвъзмездно е отстъпено за построяване на административна сграда – елемент от комплекс Съдебна палата. С влязло в сила Решение №623/13.04.2009 г. по гр. д.№1310/2008 г. на ОС – Пловдив, е признато за установено по отношение на Държавата, че [община] е собственик на дворното място, застроено и незастроено с площ от 5650 кв. м., съставляващо ПИ №63, включен в УПИ I – ОНС, кв.22- нов, 410-стар, по плана на ЦГЧ – П., одобрен със Заповеди №1155/29.11.1982г. и РД06-06-906/29.10.2004 г. Въз основа на влязлото в сила на 07.05.2009г. решение е издадена Заповед №ЗД-01- 195/10.09.2009г. на Областния управител на област П. за отписване от актовите книги за недвижимите имоти – държавна собственост, като за имота е съставен акт за частна общинска собственост №1308/02.02.2010 г. на р-н Централен.

От приетите по делото доказателства, съдът е приел за установено, че през 1998 г. Мюсюлманско джамийско настоятелство е направило искане пред [община] по реда на Закона за възстановяване собствеността на някои отчуждени имоти по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС /обн.ДВ бр.15/1992 г., доп. Бр.107/1997г./ за отмяна на отчуждаването на имот, представляващ дворно място с площ от 1956 кв. м. застроено и незастроено място на [улица], ведно с построените в това дворно място двуетажна масивна сграда, застроена на 310 кв. м. /бивше турско училище/, пристройка към училището и гаражи, като заявява готовност да бъдат върнати получените като обезщетение за отчуждания имот два гаража в блок №Ц-2АБВГ. Молбата за отмяна на отчуждаването на имота на [улица], отчужден за пристройка на ОНС – П., е била отхвърлена, поради липса на предпоставките на чл.1, ал.2 от ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, и ЗС /ДВ бр.15/92 г./, тъй като мероприятието, за което имота е отчужден, е реализирано.

От фактическа страна, въззивният съд е намерил за установено, че 1667,72 кв. м. площ от общата площ от 5542 кв. м. на ПИ с идентификатор 56784.520.28 с административен адрес: [населено място], [улица], са идентични с бивш имот пл.№66, от кв.410, за който е съставен н. а.19, т.I, дело №100/1957г. от 19.01.1957г. на Пловдивска турска мюсюлманска изповедна община, ведно с построените в него сгради, в т. ч. и училищна сграда на 2 етажа, е бил отчужден от Пловдивска турска мюсюлманска изповедна община по реда на ЗТСУ в периода 1977г.-1988г., на три етапа – със Заповед №1405/13.09.1977г., Заповед №СД – 129/01.10.1981г. и Заповед №СД106/16.06.1988г., като за отчуждения имот е било определено парично и имотно обезщетение, което е получено от отчуждения собственик.

От правна страна, въззивният съд е приел, че за процесните 1667,72 кв. м. от общата площ от 5542 кв. м. на поземления имот с идентификатор 56784.520.28 Пловдивската турска мюсюлманска изповедна община се е легитимирала като собственик по давностно владение, признато с НА №19 от 19.01.1957г. Същите обаче са били отчуждени по предвидения в ЗТСУ законов ред в периода 1977г.-1988 г. със Заповед №1405/13.09.1977г., Заповед №СД – 129/01.10.1981 г. и Заповед №СД-106/16.06.1988г., като за отчуждения имот, собственикът Пловдивска турска мюсюлманска изповедна община е получил определеното по установения в ЗТСУ ред парично и имотно обезщетение. Предвид което е счел, че не се установява наличието на претендираното придобивно основание за собственост на основание реституция, настъпила по силата на закона на 01.01.2003 г. на основание §5, ал.2 във вр. §5, ал.1 от ПЗР на ЗВ във вр. чл.3, ал.2 от ЗВСВОНИ, във вр. чл.2, ал.2 от ЗВСВОНИ, с влизане в сила на Закона за вероизповеданията /обн.ДВ бр.120/29.12.2002 г./. Въпреки наличието на отчуждаване в периода 1977г.-1988г., попадащ във времевия обхват на чл.2, ал.2 от ЗВСВОНИ, осъществено по отношение на недвижимо имущество, принадлежало на Пловдивска турска мюсюлманска изповедна община, която е правоимащо лице по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗВСВОНИ, а ищецът е правоимащо лице по смисъла на §5, ал.1 от ПЗР на ЗВ, въззивният съд е счел, че липсва хипотезата по чл.2, ал.2 от ЗВСВОНИ, доколкото отчуждаването на имота е било осъществено по предвидения в ЗТСУ ред. След като правото на собственост върху претендираните 1667.72/5542 ид. ч. от ПИ с идентификатор №... не е възникнало по силата на закона в полза на ищеца, то предявеният иск по т.4 от исковата молба е отхвърлен като неоснователен.

За имота на [улица] -претендиран от ищеца по т.1 от исковата молба, е установено, че е заснет в действащата КК на [населено място], одобрена със заповед №РД-18-48/03.06.2009г. като ПИ с идентификатор №... с площ от 1159 кв. м., в който са заснети две сгради: сграда №1 – с идентификатор №..., със застроена площ от 860 кв. м., едноетажна, сграда за битови услуги, и сграда №2 – със застроена площ от 64 кв. м., с идентификатор №..., с предназначение селскостопанска сграда. Видно от заключението на СТЕ, при огледа на място вещото лице установява, че сградата с идентификатор №..., със застроена площ от 860 кв. м., е старинната турска баня, известна като „Чифте баня“, а сградата с площ от 64 кв. м. е стопанска сграда. В кадастралния регистър към КК ПИ с ид.№ №... е записан като собственост на [община], на основание Акт за публична общинска собственост №63 от 28.11.1997г., вписан в АВп акт №10, т.49, рег.№14545/04.06.2003 г. /на л.296, т.2/. В КРП на „Ц. градска част“ П., одобрен със Заповед №1155/29.11.1982г. и №ОА613/30.03.2001г., имотът е отразен като УПИ V-паметник на културата, кв.21-нов, кв.408-стар, с площ 1480 кв. м. В разписната книга към този план УПИ V-паметник на културата е отразен като собственост на [община] на основание акт №63/28.11.1997г. и на „ЕВН България Електроразпределение“ АД на основание акт №1749-8299/27.01.1968 г. ТП. Според СТЕ от площта на УПИ V-паметник на културата е изключена сградата – трафопост, находяща се в западния ъгъл на УПИ V Паметник на културата по КРП от 1982г., като в действащата КК застроената площ от сградата-трафопост е обособена в отделен поземлен имот, изцяло застроен от със сградата-трафопост, и заснет със самостоятелен идентификатор. В останалата част УПИ V- паметник на културата по КРП от 1982г. напълно съответства на ПИ с идентификатор №... по действащата КК. Установява се, че върху територията, където е разположена старинната турска баня не е заснет имот с отделен планоснимачен номер, което по подразбиране означава, че имотът е държавен. От извадката на КРП „Втора градска част“ – П., одобрен със Заповед №4126/27.07.1954г., се установява, че имотът, в който попада сградата „Чифте баня“, е отразен с пл.№7, попадащ в УПИ VI-7 от кв.408, който в разписната книга е записан като собственост на държавата. Сградата е отразена с различна площ в плана от 1954г. и в плана от 1982г.

С оглед събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че имотът с идентификатор 56784.520.44 с площ от 1159 кв. м., с построените в него сгради: сграда №1 – с идентификатор №..., със застроена площ от 860 кв. м., и сграда №2 – с идентификатор №..., със застроена площ от 64 кв. м., е бил отчужден по реда на ЗОЕГПНС, както следва: с Решение от 29.07.1948г. по преписка вх.№8119/1948г. /на л.309/ на Комисията по чл.11 от ЗОЕГПНС, и доклад №48, ПМС№67/06.04.1949г. от физическото лице А. А., жител на И., който се е легитимирал като собственик на имота на основание н. а.194, т.V от 07.09.1935г., са отчуждени 117/144 ид. ч. от баня „Чифте баня“, заедно с всички постройки към нея, включително притежаваните към нея 4 дюкяна – паянтови, находящи се в [населено място], на [улица], със застроена площ 1102,60 кв. м. и незастроено 226,45 кв. м.; с Решение от 15.12.1951г. на Комисията по чл.11 от ЗОЕГПНС по преписка вх.№8119/1948г., от физическите лица – наследници на М. М., бивш жител на И., който се е легитимирал като собственик на имота с крепостен акт №203/17.06.1896г., са отчуждени в полза на държавата 27/144 идеални части от имота в [населено място], на [улица] – Чифте баня. Въз основа на така осъщественото отчуждаване на имота е съставен Акт за държавна собственост от 13.05.1951г. по реда на НДИ /отм./, с който е актуван като държавен имот, представляващ: Чифте баня, ведно с всички постройки към нея, ведно с дворно място, съставляващи имот №1, кв.408 по плана на Втора гр. част – П.. С Решение №13 на ОбС-П., взето с протокол №2/06.02.1997г. обектът Баня „Старинна“ на [улица], е обявен за публична общинска собственост и на основание чл.2, ал.1, т.6 от ЗОС във вр. §7, т.6 от ПЗР на ЗМСМА и чл.3, ал.2, т.2 от ЗОС, е съставен акт за публична общинска собственост №63/28.11.1997г. на р-н Централен за имота, представляващ: Масивна едноетажна сграда, ведно с дворно място, цялото от 1220 кв. м., представляващо УПИ V-Паметник на културата, кв.408-стар по плана на ЦГЧПловдив. Претендираната от ищеца сграда с идентификатор 56784.520.44.1, със застроена площ от 860 кв. м., представляваща старинна турска баня, известна с наименованието „Чифте баня“, е била обявена за „народна старина“ с ДВ бр.221/28.12.1927г., към който момент е действал плана на [населено място] с одобрена улична регулация с Указ №115/29.09.1909 г., според който сградата на „Чифте баня“ се намира между улиците „4. Януари“ и „Л. К.

От правна страна, въззивният съд е счел, че не се установява претендираният по т.1 от исковата молба – ПИ с идентификатор №... с площ от 1159 кв. м., ведно с построените в него сграда №1 с идентификатор №..., със застроена площ от 860 кв. м., и сграда №2 с идентификатор №56784.520.44.2, със застроена площ от 64 кв. м., да е бил собственост на ищеца преди отчуждаването му в полза на държавата. Ищецът не е представил документи, установяващи по несъмнен начин, че имотът е имал качеството на „вакъф“ на Мюсюлманското изповедание. Същевременно, в разписния лист към плана на [населено място] от 1909г. имотът е отразен като собствен на Х. Х М., а в разписните книги към плана от 1935г. имотът е бил записан като собственост на М. Х. Е., Шерифе Х. А., Ш. Х. Е., и А. Р. И. А.. През 1948 г. имотът е бил отчужден по реда на ЗОЕГПНС от физическите лица А. И. А. и от наследниците на М. Х. М.. Макар да се установява, че построената в имота сграда с идентификатор №..., със застроена площ от 860 кв. м., представлява старинна турска баня, само въз основа на това обстоятелство не може да бъде обоснован извод, че същата е имала характеристиката на „вакъф“ на Мюсюлманското изповедание към момента на отчуждаването й. Съдът е посочил, че този извод не се подкрепя от доказателствата по делото, като същевременно ответникът успешно е доказал, че имотът е бил отчужден от физически лица на основание ЗОЕГПНС, по предвидения в този закон ред. Въззивният съд е изложил, че предпоставките за възстановяване на собствеността, предвидени в чл.2, ал.2 от ЗВСВОНИ не се установяват, тъй като имотът е отнет, но на основание и по реда на ЗОЕГПНС, и не от МВО – П., а от физически лица, легитимирани като негови собственици към момента на отчуждаването. Посочил е, че дори при наличието на предпоставките на чл.1, ал.1 от ЗВСВОНИ за възстановяване на собствеността върху този имот, отнет по реда на ЗОЕГПНС, правоимащи съгласно разпоредбата на чл.3, ал.1 от ЗВСВОНИ, са лицата, от които е отнета собствеността, или техните наследници, какъвто ищецът не е. Изложил е също, че сградата с идентификатор 56784.520.44.1, представляваща старинна турска баня, известна с наименованието „Чифте баня“, е била обявена за „народна старина“ с ДВ бр.221/28.12.1927г., който статут на културна ценност с национално значение обуславя характера му на публична държавна собственост, по смисъла на чл.2, ал.2, т.3 от ЗДС, в първоначалната му редакция /ДВ бр. 44 от 21.05.1996 г. /. По силата на §7, ал.1, т.6 от ПЗР на ЗМСМА, считано от 17.09.1991г. имотът е преминал в патримониума на [община], и по надлежния ред - с Решение №13 на ОбС-П., взето с протокол №2/06.02.1997г. обектът Баня „Старинна“ на [улица], е обявен за публична общинска собственост, като на основание чл.2, ал.1, т.6 от ЗОС във вр. §7, т.6 от ПЗР на ЗМСМА и чл.3, ал.2, т.2 от ЗОС, е съставен акт за публична общинска собственост №63/28.11.1997г. Следователно, към момента на влизане в сила на разпоредбата на 01.01.2003г., имотът вече е бил със статут на публична общинска собственост. Позовавайки се на Решение №19/21.12.1993г. по конст. д.№11/1993г. на КС и Решение №4/11.03.1998г. по к. д.№16/1997г. на КС на РБ, както и на ТР №6/10.05.2006г. по т. д.№6/2005г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е посочил, че предпоставките за възстановяване на собствеността в хипотезите, добавени с параграф 1 от ПЗР на ЗОСОИ /в това число и в хипотезата на чл.2, ал.2 от ЗВСВОНИ, която се сочи от ищеца като основание за реституцията/, се преценяват към момента на влизане в сила на ЗОСОИ и доколкото реституцията преструктурира собствеността, но само в рамките и обхвата на частната собственост на държавата и общините, и не засяга публичната държавна и общинска собственост, то е посочил, че не подлежат на възстановяване имоти, които са станали публична собственост на общините. По изложените съображения, въззивният съд е счел, че не са налице предпоставките на чл.2, ал.2 от ЗВСВОНИ за възстановяване на собствеността върху имота по т.1 от исковата молба по силата на закона, в патримониума на ищеца.

За поземлен имот №56784.525.1006, съдът е установил, че по действащата КК на [населено място], одобрена със Заповед №РД-18- 48/03.06.2009г. е отразен с площ от 32 703 кв. м., с начин на трайно ползване „гробищен парк“, а в кадастралния регистър като негов собственик е записана [община] на основание Акт за частна общинска собственост №46, т.89, рег.31558/22.12.2009г. на СВп-П.. В същия са заснети четири сгради, за три от които ищецът претендира да е собственик: - сграда №1 с идентификатор 56784.525.1006.1 и застроена площ от 74 кв. м. – култова, религиозна сграда; сграда №2 с идентификатор №... и застроена площ от 52 кв. м. - култова, религиозна сграда, и сграда № 4 с идентификатор №... и застроена площ 77 кв. м. – друг вид сграда за обитаване. При огледа на място в. л. е установило, че имотът съществува в границите, в които е отразен на КК. По КРП на[жк]от 1935г., процесният имот е отразен с пл.№707 – турски гробища, от кв.105. В разписната книга имотът е записан като собственост на [община]. По плана на Източна индустриална зона, одобрен със Заповед №675/14.07.1982г., както и по следващия план - на „Първа градска част“ от 1994г., теренът „Мохамедански гробища“ не е заснет като отделен имот, няма имотен номер, няма отреден парцел и не е записан в разписната книга. Според вещото лице съгласно възприетата практика, по подразбиране имотите без планоснимачни номера са се считали собственост на държавата. В плана от 1982г., върху една част от площта, попадаща преди в стария имот 707, са обособени еврейски гробища, а върху друга част е поставен надпис „мохамедански гробища“. По Регулационен план на „Първа градска част“ одобрен със Заповед №ОА-1022/01.06.1994г., теренът „Мохамедански гробища“ е в граници, съответни на тези, които са отразени и в плана от 1982г., като по действащата регулация теренът попада изцяло в проектира транспортен възел, чрез който се свързва моста над река М. – А., с [улица]и [улица], като към момента на изготвяне на експертизата транспортният възел не е бил реализиран.

Обсъждайки подробно събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът е намерил за установено от фактическа страна, че процесният поземлен имот с идентификатор №..., с площ от 32 703 кв. м. и с начин на трайно ползване „гробищен парк“, е бил отреден за обособен терен за мюсюлмански гробища с решение от 15.04.1903г. от комисия, избрана от Общинския съвет с решение №7§IV от 23.01.1903г., която на място е трасирала обособена площ от 58370 кв. м. за турски гробища, състояща се от отредена площ от старите гробища 12 540 кв. м., както и площ 45 830 кв. м., която е следвало да бъде осигурена чрез отчуждаване на площ от 239 394 кв. м. /необходима за разширението на гробищния парк/, представляваща част от нива с площ от около 247 дка на физическо лице - Х. Х. А.. Със същото решение е възложено изработването на Правилник за увеличаване на таксите, които ще се вземат от гробищата, като се взема решение за забрана на мюсюлманите заравянето на починали по местата зад Б. (Старите гробища), каквато практика е съществувала към този момент. Към 1904г. решението за отчуждаване на 45 830 кв. м. от нивата на Х. Х. А. все още не е било изпълнено. В периода след 1906 г. година е завзета обособената площ за турски гробища в източните покрайнини на града /в това число предназначената за отчуждаване за тези градоустройствени нужди част от нива на Х. Хавъз А./, находяща се между Ц. и О. шосета, южно от река М. и Скотобойна, граничеща от юг с терен, определен за еврейски гробища.

При така установеното от фактическа страна, и във връзка с наведените твърдения за собственост върху имота с идентификатор №..., с площ от 32 703 кв. м. и с начин на трайно ползване „гробищен парк“, като „вакъф“ на Мюсюлманското изповедание, от правна страна въззивният съд е съобразил следното:

П. П. правила за духовното управление на християните, на мюсюлманите и на евреите, утвърдени с Указ №321 на К. А. I, обнародван в ДВ бр.56/09.07.1880г., Временните правила за духовното управление на мюсюлманите, утвърдени с Указ №63 на К. Ф. I, обнародван в ДВ бр.210/26.09.1895г., Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Ц. Б. утвърден с Указ № 12 на Ц. Б. III, ДВ, бр. 65 от 1919г., „Наредби за вакъфите в Турция според шерията“, към които препраща §173 от Устава, съдът е изложил, че доколкото учредяването на вакъфа се извършва чрез правна сделка, за действителността на която законът изисква писмен акт, то за нейното установяване не са допустими свидетелски показания. Същата би могла да бъде установена с други доказателства, но такива по делото не са представени – нито преки /самите вакъфски актове, с които са учредени твърдяните вакъфи в полза на ищеца/, нито косвени такива /например списъци на вакъфските имоти, депозирани пред Министерството на външните работи и на изповеданията, в изпълнение на предписание на Министерството на Външните работи и на изповеданията №1490-70-V от 01.08.1932г., отчетни ведомости за приходите и разходите на настоятелствата във връзка с управлението и стопанисването на вакъфските имоти, или др. под./ Макар процесните имоти – училищни сгради, турска баня и гробище да са от видовете имоти, посочени в чл.181 в „Наредби за вакъфите в Турция според шерията“, само характерът и начинът на ползването им не са достатъчно основание да се приеме, че същите са имали качеството на „вакъфи“ на Мюсюлманското изповедание към момента на отчуждаването им по реда на ЗТСУ /за имота на [улица]/, или на отчуждаването по ЗОЕГПНС /за имота „Чифте баня“/, или към момента на вписването им като собственост на общината /за имота на бул.“Ц. Б. III Обединител“ №50 и за претендирания имот „Турски гробища“/. Съдът е счел за недоказано твърдяното от ищеца първо придобивно основание, което по естеството си е деривативно, произтичащо от дарствения акт по вакъфиране на имота, като е счел, че посоченият Указ №12 на Ц. Б. III, ДВ, бр. 65 от 1919г., утвърждаващ Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Ц. Б. няма вещно – транслативен ефект по отношение на вакъфските имоти. Приел е за недоказано и евентуално заявеното основание за собственост, по отношение на имотите по т.2, т.3 и т.4 от исковата молба: за имота по т.2 е посочил, че турското училище „Р.“ е било в сградата на бул.“Ц. Б. III Обединител“ №50 в периода от 1950г. до 1958г., но не се установява ищецът, МВО – П., турското училище „Р.“, или друга религиозна организация или институция да са владели или ползвали този имот извън посочения период. За имота по т.3 също е приел, че не се установява да е бил владян или дори ползван от ищеца или МВО – П., до отчуждаването му по реда на ЗОЕГПНС от физически лица, които са се легитимирали като негови собственици с актове за собственост №201 и 203 от 17.06.1896г. Липсват доказателства ищецът или МВО-П. да са получавали приходи от този имот, или да са правили разходи за поддръжката му в периода до 1948г., когато имотът е бил отчужден в полза на държавата. Имотът по т.4 е бил ползван като турски гробища в периода след 1906г. по решение на градската управа на [населено място], във връзка с проведени благоустройствени мероприятия по обособяване на терени за турски гробища, чрез отделяне на част от съществуващите градски гробища, и отчуждаване на имот на физическо лице. До към 1982г. имотът е бил ползван за погребване на покойници с мюсюлманско вероизповедание според традициите на мюсюлманската религия, но съдът е посочил, че извършваните действия нямат характер на упражнявано владение от мюсюлманската вероизповедална община – П.. За имота по т.1, който е бил придобит по давност от Турска мюсюлманска изповедна община, съдът е приел, че е бил отчужден на правно основание и по надлежния ред на ЗТСУ, поради което претенцията също се явява неоснователна. По изложените съображения въззивният съд е счел, че така предявените искове по чл. 108 ЗС следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.

Първоинстанционното решение е потвърдено и в частта му за разноските, които ищецът е осъден да заплати на ответника за осъществяваното от негово име процесуално представителство. Съдът е счел за неоснователни оплакванията за липса на фактическа и правна сложност на делото, по съображения, че са предявени множество искове за четири поземлени имота, застроени с множество сгради, събрани и обсъждани са голям обем доказателства от 1000 листа, необходимо е било съществено проучване за набавяне на доказателства за период от повече от 120 години назад, за което е проведена сериозна изследователска дейност, предявените искове изискват прилагане на чуждо право /по шериата/, и събиране на доказателства за него. Посочил е, че предявените искове са със значителен материален интерес, а производството е продължило в множество съдебни заседания и в значителен период от време, предвид което е счел, че присъдените разноски в размер на 43 450 лв. за адвокатско възнаграждение за първ. производство не са прекомерни.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че не са налице основания за касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обусловено от посочването на правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт може да се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

Първият: „Пречка ли е за възстановяване на правото на собственост върху имот, отчужден по ЗТСУ, за който съответният собственик е получил в обезщетение недвижим имот, щом при предявяването на правото на собственост от негова страна или от страна на неговия правоприемник, правото на собственост върху предоставения в обезщетение недвижим имот не е прехвърлено или въобще придобито от трето лице, а последиците от възстановяването настъпват при действието на чл. 5, ал. 1 от ЗВСВОНИ по ЗТСУ ... в редакцията му, обнародвана в ДВ, бр. 96/1999г.?“ и вторият въпрос: „Подлежи ли на възстановяване правото на собственост върху недвижим имот, отчужден по реда на ЗТСУ, дори и ако в резултат на промяна на отреждането той се е трансформирал в имот с функция, различна от тази, за която е бил отчужден, щом може да се обособи като самостоятелен обект (урегулиран поземлен имот) и върху него не е било извършено застрояване и/или осъществени благоустройствени мероприятия, напр. улици, тротоари, градинки, алеи и пр.?“ са поставени във връзка с процесния имот, представляващ №... ид. части от ПИ №...

За процесните 1667,72 кв. м. площ от общата площ от 5542 кв. м. на поземления имот с идентификатор 56784.520.28 въззивният съд е приел за установено, че са били собственост на Пловдивска турска мюсюлманска изповедна община, придобити на основание давностно владение повече от 40 години, признати с н. а.19, т.I, дело №100/1957г. от 19.01.1957г., но е счел, че тази площ е била отчуждена по предвидения в ЗТСУ законов ред в периода 1977г.-1988г. с няколко последователни заповеди, като за отчуждения имот собственикът Пловдивска турска мюсюлманска изповедна община е получил определеното по установения в ЗТСУ ред парично и имотно обезщетение, за което по делото са представени писмени доказателства.

В посоченото от касатора Решение №112 от 5.06.2015г. на ВКС по гр. д. № 414/2015г. се приема, че изменението на нормата на чл. 5, ал. 1 ЗВСНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, извършено със ЗИД на ЗВСНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, обн. ДВ бр. 96/1999 г., предвиждащо при отмяна на отчуждаването отстъпените в обезщетение жилища и други обекти да стават общинска собственост по силата на решението за отмяна, няма обратно действие и не се прилага за отменени преди изменението отчуждения.

В Решение № 50118 от 10.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 882/2022 г. се посочва, че отмяната на отчуждаването на основание ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. може да е постановена с административен акт /заповед на кмета на общината/, респ. със съдебно решение, постановено по жалба срещу отказа на административния орган. Посочено е, че практиката на ВКС е константна по въпросите за действието на съдебното решение за отмяна на отчуждаването по чл. 4 ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. в хипотеза, когато полученият в обезщетение имот е прехвърлен чрез сделка на трето лице преди постановяване на решението за отмяна на отчуждаването. Когато в противоречие на чл. 7, ал. 2 от реституционния закон е заявено искане по чл. 4, въпреки че молителят не притежава в патримониума си получения в обезщетение имот, или се е разпоредил с него в полза на трето лице, като се изхожда от принципа на двустранност на реституцията по ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др., се налага извод, че постановената отмяна на отчуждаването в подобни хипотези не постига желания от молителя по чл. 4 правен ефект, доколкото прехвърлянето на имотното обезщетение на трето лице препятства насрещното придобиване в полза на държавата.

Действително, посочените решения касаят хипотези на отмяна на отчуждаването, но доколкото се отнасят до получения в обезщетение имот, то не става ясно по какъв начин съдържащите се в тях отговори са приложими към настоящия спор.

Поставеният първи въпрос за приложението на разпоредба на чл. 5, ал. 1 ЗВСВОНИ в редакцията, обн. в ДВ, бр. 96 от 1999г., според която при отмяна на отчуждаването отстъпените в обезщетение жилища и други обекти стават общинска собственост по силата на решението за отмяна също в контекста на твърдението, че предоставения в обезщетение имот не е прехвърлен на трето лице не е материално-правен въпрос, по който въззивният съд е развил решаващите си мотиви за неоснователност на иска. За да отхвърли иска по чл. 108 ЗС за този имот, въззивният съд е съобразил, че реституция на основание §5, ал.2 във вр. §5, ал.1 от ПЗР на ЗВ във вр. чл.3, ал.2 от ЗВСВОНИ, с влизане в сила на Закона за вероизповеданията /обн.ДВ бр.120/29.12.2002г./ не би могла да настъпи, независимо, че отчуждаването е извършено в периода 1977г.-1988г., попадащ във времевия обхват. Наличието на хипотезата по чл.2, ал.2 от ЗВСВОНИ не се установява, тъй като отчуждаването на имота е било осъществено по предвидения в ЗТСУ ред.

В посоченото Решение №11 от 16.02.2015г. на ВКС по гр. д. №4680/2014 на ВКС се приема, че промяната на предназначението на имота и обединяването му с други имоти, т. е. когато той не съществува като самостоятелна кадастрална единица, не е пречка за възстановяването му по ЗВСОНИ, стига той да е останал незастроен и върху него да не са проведени благоустройствени мероприятия. Такава пречка би била налице когато след промяната на предназначението му, отчужден незастроен имот е бил застроен или върху него са осъществени благоустройствени мероприятия /изграждане на улици, тротоари, градинки, алеи и др. подобни/, предназначението на такъв имот би се оказало дотолкова съществено променено, че той реално вече няма да съществува до размерите, в които е бил отчужден. В хипотезата на § 5 ПЗР на ЗВ възстановяването на собствеността е по реда на ЗВСОНИ, поради което даденото тълкуване на законовата предпоставка имотът да съществува в размерите, в които е отчужден, е приложимо и в този случай.

Изводите на въззивния съд не са в противоречие с цитираното решение. Искът е отхвърлен не защото е прието, че имотът не съществува като самостоятелна кадастрална единица поради обединяването му с друг имот, а защото е установено, че същият е станал част от имот с площ 5650 кв. м., съставляващо ПИ №63, включен в УПИ I – ОНС, кв.22- нов, 410-стар, по плана на ЦГЧ – П., одобрен със Заповеди №1155/29.11.1982г. и РД06-06-906/29.10.2004г., върху който със Заповед №ОА-636/22.05.1996г. и на основание Решение №131 на ОбС - П. по протокол №11/17.05.1996г., в полза на Министерството на правосъдието е отстъпено безвъзмездно право на строеж за построяване на административна сграда – елемент от комплекс Съдебна палата. От заключението на СТЕ безспорно се установява, че на място сградите, отразени в КП от 1954г. са премахнати, като на тяхно място се построени нови, така както са отразени в КК. Т.е. установено е наличието на пречки за възстановяването, тъй като след отчуждаването му, имотът е бил застроен – върху него, като площ включена към друг имот, е реализирано мероприятието - комплекс Съдебна палата.

Третият въпрос „Може ли правото на собственост върху недвижим имот, основано на изтекла в полза на ревандикиращия придобивна давност, чийто срок е изтекъл преди одържавяването на този имот, да се доказва със свидетелски показания?“ се поставя по отношение ПИ №..., състоящ се от 32 703 кв. м. застроено и незастроено място, урбанизирана територия, с начин на трайно ползване - гробищен парк, и по който касаторът счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №56/13.05.2019г., постановено по гр. дело №1988/2018г.

В посоченото от кастора решение №56/13.05.2019г., ВКС приема, че съгласно пар. 5, ал. 1 ПЗР ЗВ, възстановява се собствеността на вероизповеданията върху одържавени, отчуждени, конфискувани или незаконно отнети имоти на основания, посочени в ЗВСОНИ, в отменения чл. 21 ЗИ, в ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, в ЗСПЗЗ и в ЗВСГЗГФ, които са собственост на държавата, общините, обществените организации или на техни фирми, или на еднолични дружества по чл. 61 ТЗ и съществуват реално до размерите, в които са отчуждени. Собствеността се възстановява по право, с влизане в сила на закона - пар. 5, ал. 2 ПЗР ЗВ. Възстановяването настъпва при наличие на материалноправните предпоставки, предвидени както в пар. 5, ал. 1 ПЗР ЗВ, така и в съответния реституционен закон. При всички хипотези една от тези предпоставки е вероизповеданието да е притежавало право на собственост към одържавяването, отчуждаването, конфискацията или незаконното отнемане на имотите. В същото решение съдът е приел за основателно оплакването в касационната жалба за постановяването му в нарушение на пар. 5 ПЗР ЗВ, при допуснато съществено процесуално нарушение на чл. 164, 235 и 236 ГПК – необсъждане на събраните гласни доказателства, установяващи придобиване по давност на недвижимите имоти от манастира към одържавяването им, и при необоснованост на извода за неосъществявано владение върху имотите от ищцовата страна.

Следва да се посочи, че по настоящото дело въззивният съд е изложил, че свидетелски показания не са допустими за доказване на вакъфа, тъй като учредяването му съгласно шерията се извършва чрез правна сделка, за действителността на която законът изисква писмен акт. За този имот, съдът е приел за установено, че е бил общински, и ползван като турски гробища в периода след 1906г. по решение на градската управа на [населено място], във връзка с проведени благоустройствени мероприятия по обособяване на терени за турски гробища, чрез отделяне на част от съществуващите градски гробища, и отчуждаване на имот на физическо лице. Приел е за установено, че до 1982г. е бил ползван за погребване на покойници с мюсюлманско вероизповедание според традициите на мюсюлманската религия, но е изложил, че извършваните действия нямат характер на упражнявано владение от мюсюлманската вероизповедална община – П.. Т.е. съдът не е отказал да съобрази събраните гласни доказателства, но е направил извод, че осъществяваната обредна дейност не може да се възприема като упражняването на фактическа власт, която до доведе до придобиването на тази част от общинското гробището по давност. Доколкото въззивният съд не е формирал решаващите си мотиви по така поставения материално-правен въпрос в противоречие с цитираното решение, то по същия не следва да се допуска касационно обжалване.

По изложените съображения, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

Поставеният на осн. чл. 280, ал. 1, т. 3, пр. 2-ро ГПК последен въпрос: „Кои деловодни разноски във връзка с процесуалното представителство на юридическо лице му се следват в случаите на осъществено такова както от юрисконсулт, така и от един адвокат - тези по чл. 78, ал. 8 ГПК, или другите - по чл. 78, ал. 1 ГПК?“, покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не обосновава допълнителния такъв - за необходимостта от развитието на правото, тъй като по него е налична трайно установена практика. Според разбирането на ВКС, обективирано в определения, постановени на осн. чл. 274, ал.3 ГПК /Определение №242/18.01.2024г. по ч. к. гр. д. № 20238003104287/2023г., определение №2965/11.10.2023г. по ч. гр. д. № 861/2023г., определение №93 от 09.02.2023 г. по ч. т. д. №82/2023 г./ при едновременно участие на адвокат и юрисконсулт в едно производство, за страната се поражда правото да избере дали да претендира присъждането на заплатеното от нея адвокатско възнаграждение или да претендира юрисконсултско възнаграждение по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК. В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от това разбиране, като е приел, че общината е поискала заплащане на направените разноски за адвокатско възнаграждение, а не за юрисконсулт. За пълнота следва да се посочи, че не кореспондират с данните по делото твърденията, че цялата процесуална защита е била осъществявана от юрисконсултите на общината, докато единственото действие на упълномощения адвокат е било да изготви писмена защита. Договор за правна помощ е представен по делото в о. с.з. на 19.09.2022г. Упълномощеният адв. С. е депозирал писмено становище по искането за спиране; участвал е в откритото о. с.з. на 28.11.2022г., изразил е становище по основателността на исковете, и е представил писмена защита. Във въззивното производство адв. Б. С. е депозирал писмен отговор срещу въззивната жалба, участвал е в о. с.з. на 20.10.2023г. и е представил писмени бележки. Доколкото въззивният съд е присъдил само адвокатско възнаграждение в съответствие с искането на ответната община, то не се установява неговото разрешение да е в противоречие с практиката на ВКС по въпроса за присъждането на разноските при едновременно представителство на страната от адвокат и юрисконсулт в едно производство.

При преценка на останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК, съставът счита, че касационно обжалване на решението не следва да се допуска, тъй като няма вероятност решението да е нищожно. Същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание.

Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Не може да бъде споделено твърдението на касатора, че въззивният съд не е анализирал представените от него Привременните правила на княз А. Б. от 1880г. и Временните правила на княз /тогава Ф. от 1895г. поради която причина е стигнал до необоснования извод, че процесиите имоти нямат статут на вакъфи. Напротив, въззивният съд детайлно е проследил и анализирал всички действащи след Освобождението и Съединението на България правила и устави във връзка с установяване на активната процесуална и материална легитимация на ищеца. След обстоен анализ на приложимото към учредяването и съществуването на т. нар „вакъфи“ материално право, обективирано в наредбите за вакъфите в Турция по шерията, въззивният съд е достигнал до мотивирания си извод досежно липсата на надлежно учреден статут „вакъф“ за процесните имоти. При постановяване на решението, съдът е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства в контекста на приложимото право. Следователно, в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода на спора, на ответника по жалбата, заявил такова искане, следва да се присъдят разноски за производството във Върховния касационен съд в размер на претендираното юрисконсултско възнаграждение от 300 лева.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделениеОПРЕДЕЛИ:НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение №199/20.11.2023г., постановено по в. гр. дело №20235000500435 по описа за 2023г. на Апелативен съд – П..

ОСЪЖДА Мюсюлманско изповедание със седалище [населено място], [улица], да заплати на [община], с адрес: [населено място], пл.“С. С.“ №1, сумата 300.00 /триста/ лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за производството пред Върховния касационен съд на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: Членове: