Производството е по чл. 290 - чл. 293 ГПК.

Делото е образувано по касационна жалба вх. № 8950/17.12.2021 г. на Д. М. К., чрез адвокат Г. П., подадена срещу решение № 325 от 19.11.2021 г. по гр. д. № 664/2021 г. на Окръжен съд – Русе, с което е отменено решение № 516 от 7.07.2021 г. по гр. д. № 3988/2020 г. на Районен съд - Русе, като вместо това въззивният съд е отхвърлил иска на Д. М. К. срещу М. Х. Г., И. Г. Г. и В. Г. П., последните двама като правоприемници на Г. И. Г., починал на 1.01.2021 г., А. В. И. и С. С. И. да се признае за установено по отношение на ответниците, че Д. К. е собственик на 200.77/462 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор ***, целият от 462 кв. м.

Въззивният съд е изложил, че с нотариален акт от 1929 г. Н. А. А. е продал на Д. Ц. Р. целия процесен имот, състоящ се от дворно място от 526.40 кв. м и построена върху него сграда. С решение № 20/21.11.1949 г. от комисията по чл. 11 ЗОЕГПНС са били одържавени от Д. Р. и Ц. Р. целият втори и мансарден етаж от сграда в [населено място], [улица], като са били освободени от отчуждаване двете жилища на първия етаж от триетажна сграда, заедно с 9/26 ид. ч. от общите части. С нотариален акт от 23.08.1982 г. Н. Д. и А. Д. са прехвърлили на Р. Н. жилище на първия етаж на сграда, находяща се в Р., [улица], със застроена площ от 82.31 кв. м, ведно със 17.23 % ид. ч. от общите части, срещу автомобил „Шкода“. С решение от 19.12.1994 г. по гр. д. № 1473/1992 г. на РРС е възстановена собствеността на апартамент на втори етаж на сграда с площ от 96 кв. м, находяща се в [населено място], [улица], ведно с 19.91 % ид. ч. от дворното място, цялото от 462 кв. м, на Ц. Р. и К. Р.. С нотариален акт от 22.12.1997 г. К. Р. е продала на Г. Г. и М. Г. 200.77/460 ид. ч. от дворно място, находящо се в Р., [улица], цялото от 460 кв. м, с планоснимачен № *, в кв. 246, заедно с обособените самостоятелни обекти: жилище „Б“ на първия етаж със застроена площ от 91 кв. м, жилище I-во (Т1) от мансарден етаж със застроена площ от 99 кв. м и жилище ІІ-ро (Т2) от същия мансарден етаж със застроена площ от 98 кв. м, заедно със съответните идеални части от общите части към сградата. С нотариален акт от 21.06.2000 г. Н. Д. и К. С. са продали жилище „Б-1“ от 31 кв. м, заедно с 1/26 ид. ч. С нотариален акт от 16.09.2009 г. К. Р. е прехвърлила на И. И. 2/3 ид. ч. от жилище с площ от 96 кв. м, с идентификатор ***** и от жилище с площ от 82.31 кв. м, с идентификатор *****. С нотариален акт от 31.10.2014 г. И. И. и Г. Г. са прехвърлили на Е. Х. 2/3 ид. ч. от жилище с площ от 96 кв. м, с идентификатор *****, в замяна на изброените в него движими вещи. С нотариален акт от 28.11.2014 г. Х. К., Е. Г. и Д. К., и А. К. са продали на Е. Х. 1/3 ид. ч. от жилище с площ от 96 кв. м с идентификатор *****. С нотариален акт от 17.12.2014 г. И. И., Г. Г., Х. К., Е. Г., Д. К. и А. К. са продали на Е. Х. самостоятелен обект - жилище с площ от 82.31 кв. м с идентификатор *****. С нотариален акт от 23.06.2014 г. Г. Г. и М. Г. са продали на Д. К. жилище І-во (Т1) от мансарден етаж със застроена площ от 99 кв. м, с идентификатор ***** и 200.77/460 ид. ч. от дворно място, цялото от 460 кв. м, с пл. № *, в кв. 246, отговарящо на поземлен имот с идентификатор ***. С нотариален акт от 2.03.2020 г. Г. Г. и М. Г. са продали на А. И. и С. И. самостоятелен обект в сграда с идентификатор ****, на етаж първи, с площ от 91 кв. м, с припадащи се общи части 63 кв. м. На 1.01.2021 г. е починал Г. Г., като е оставил наследници по закон М. Г. - съпруга, И. Г. - син, В. Г./П. - дъщеря, конституирани като страни по делото на основание чл. 227 ГПК.

Окръжен съд – Русе е посочил, че при така установената и от първоинстанционния съд фактическа обстановка, последният неправилно е приел, че поради наличието на самостоятелна сграда в дворното място, то не представлява обща част и съответно съдът е обвързан да приеме описаното в нотариалния акт, като официален документ, ползващ се с материална доказателствена сила.

Намерил е за неоснователни възраженията на М. Х. Г., И. Г. Г., В. Г. П., А. В. И. и С. С. И. за недопустимост на иска, тъй като не е бил насочен към всички етажни собственици, като е визирал, че искът за установяване правото на собственост би могъл да бъде насочен към всеки ответник, избран от ищеца, а не до всички потенциални съсобственици или етажни собственици на обекта, за който се търси защита, като проявление на принципа на диспозитивното начало в гражданския процес; правният интерес на ищеца се определя от твърденията му в исковата молба; по предявения иск ищецът не признава и не твърди, че имотът, за чиято собственост се спори, е обща част в режим на етажна собственост.

Същевременно въззивният съд е счел за основателни възраженията на ответниците по исковата молба, че дворното място е по своя правен статут обща част към сградите, построени в имота. Изложил е, че за да възникне етажна собственост, следва в една сграда да са налице повече от два отделни самостоятелни обекта, които да са собственост на повече от едно лице. В случая етажна собственост е възникнала още при отчуждаването на части от имота на 21.11.1949 г., от която дата в сградата са били налични повече от два отделни обекта, а именно две жилища на първия етаж, жилище на втория етаж и отделно жилище на мансардния етаж. Собственици към 1949 г. са били Жилищен фонд и Д. и Ц. Р.. Още към този момент в сградата, построена в процесното дворно място, по силата на закона е възникнала етажна собственост. Няма данни по делото от този момент нататък в имота да е имало по-малко от три отделни жилища, собственост на по-малко от двама различни собственици, което да обуславя прекратяване на етажната собственост. Напротив, от данните по делото се установява, че към 22.12.1997 г. в имота е имало още три отделни обекта, освен прехвърлените, и че техни собственици не са били купувачите Г. Г. и М. Г., т. е. имотите са имали повече от един собственик. Най-малкото собственици на апартамент на втория етаж са били Ц. и К. Р., на които този имот е бил възстановен с решение от 1994 г. Наличието на етажна собственост несъмнено се установява и към 23.06.2014 г., от която дата е прехвърлянето, което ищцата Д. К. сочи като придобивно основание. Окръжен съд – Русе е посочил, че съгласно чл. 38 ЗС при сгради, в които етажи или части от етажи принадлежат на различни собственици, общи на всички собственици са земята, върху която е построена сградата, дворът, основите,... и всичко друго, което по естеството си или по предназначение служи за общо ползване. Приел е, че от това законово изброяване може да се направи извод, че дворното място представлява обща част по предназначение (а не по естеството си) на собствениците на построените върху него сгради. За да бъде променено предназначението на общата част, следва да е налице изразено съгласие на всички етажни собственици. Визирал е, че в случая няма данни да е било налице съгласие на етажните собственици за промяна на предназначението на дворното място; не може да се приеме, че с построяването или обособяването от първоначално построената сграда на отделна сграда в същото дворно място се е променило предназначението му на обща част, напротив - при няколко отделни сгради, построени в едно общо дворно място, възниква така наречената хоризонтална етажна собственост. При нея собствениците на отделните сгради също притежават идеални части от общите части, включително и от дворното място. С обособяването на сграда „Б-1“ от 31 кв. м и продажбата й с нотариален акт от 21.06.2000 г. не се е променил статутът на дворното място като обща част, напротив, като правилно в нотариалния акт са посочени припадащите се на нововъзникналата сграда 1/26 ид. ч. от общите части. Тези идеални части не биха могли да бъдат от друга обща част освен от дворното място, доколкото става дума за отделна сграда.

Въззивният съд е приел, че при прехвърляне на идеални части от обща част, както е в случая, приложение намира чл. 40 ЗС, според който дяловете на отделните собственици в общите части са съразмерни на съотношението между стойностите на отделните помещения, които те притежават, изчислени при учредяването на етажната собственост. Следователно собственик на обект в сградата не може да прехвърли различни идеални части от припадащите се към имота, който прехвърля, общи части, включително от дворното място. Една такава прехвърлителна сделка не би породила действие, доколкото не представлява разпореждане с отделен обект на правото на собственост. Общите части нямат самостоятелно значение и не могат да бъдат прехвърляни отделно от самото право на собственост, което обслужват.

При така направените изводи съдът е намерил, че прехвърлянето на 200.77/460 ид. ч. от дворно място с нотариален акт от 23.06.2014 г., заедно само с едно жилище - жилище I-во (Т1) от мансарден етаж със застроена площ от 99 кв. м, с идентификатор *****, от находящите се в имота седем самостоятелни обекта, не е породило действие. Намерил е направеното в този смисъл възражение по делото за възражение за нищожност на нотариалната сделка в тази й част, като противоречаща на закона - на чл. 40 ЗС, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Приел е това възражение за основателно и е заключил, че сделката в частта й относно прехвърлянето на идеалните части от дворното място е недействителна и непораждаща действие.

При така направените от него изводи, въззивният съд е обсъдил предявеното от Д. К. евентуално придобивно основание - изтекла петгодишна давност. Посочил е, че действително дворното място е обща част, но не по естеството си, а по предназначение. Общите части по предназначение могат да се придобиват по давност, за разлика от общите части по естеството си. Въпреки това е направил извод, че Д. К. не е придобила по давност 200.77/462 ид. ч. от процесното дворно място, тъй като не е манифестирала недвусмислено спрямо другите етажни собственици намерението си да ги свои като собственик. Изложил е, че плащането на данъци върху целия имот не представлява само по себе си изразяване на воля спрямо другите собственици, че имотът се владее само от плащащия за него данък; не представлява манифестиране на воля за владение като собственик и изготвянето и вписването на нотариалния акт, от който К. твърди, че черпи правата си.

Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Оспорва като незаконосъобразни и необосновани изводите на Окръжен съд – Русе, че в случая дворното място има статут на обща част по смисъла на чл. 38 ЗС, както и изводите, че тя не е демонстрирала намерението си да свои процесните идеални части от дворното място.

Ответниците считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

С определение № 247 от 7.06.2022 г., постановено по настоящото дело, ВКС, ІІ г. о. е допуснал касационно обжалване на решението на Окръжен съд – Русе на основание чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК – очевидна неправилност, предвид отхвърлянето изцяло на предявения иск по съображения, че сделката по нотариален акт № 132/23.06.2014 г., том І, рег. № 2059, дело № 090/2014 г. в частта, с която Д. К. е придобила 200.77/460 ид. ч. от процесното дворно място, не е породила действие.

В проведеното открито съдебно заседание процесуалният представител на Д. К. поддържа подадената касационна жалба и моли за уважаването й.

Насрещните страни не се явяват и не изпращат представители.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 от ГПК, приема следното:

По основанието, по което е допуснато касационно обжалване:

След като въззивният съд е приел, че в случая е налице етажна собственост и дворното място е обща част по предназначение, и е приложим чл. 40 ЗС, очевидно неправилен се явява направеният извод, че сделката, обективирана в нотариален акт № 132/23.06.2014 г., том І, рег. № 2059, дело № 090/2014 г., въобще не е породила прехвърлително действие относно частта от дворното място, тъй като продавачите са прехвърлили 200.77/460 ид. ч. от него, т. е. повече от припадащите се към продаденото жилище идеални части. Съдът е следвало да съобрази разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и да приеме, че по силата на нея клаузата от договора относно обема на прехвърлените идеални части от дворното място се замества по право от повелителните норми на закона – чл. 38 и чл. 40, ал. 1 ЗС, като купувачите придобиват припадащите се към жилищния имот идеални части от дворното място-обща част.

По основателността на касационната жалба:

Видно от исковата молба, първоинстационният съд е сезиран с искове по чл. 124, ал. 1 ГПК. Ищцата Д. М. К. твърди, че през 2014 г. преговаряла с ответниците Г. И. Г. и М. Х. Г. за закупуване поетапно на притежаваните от тях три самостоятелни жилища в сградата на [улица] [населено място]. На 23.06.2014 г. закупила единия от апартаментите на мансардния етаж със застроена площ от 99 кв. м и всичката притежавана от продавачите земя, върху която е построена сградата, представляваща поземлен имот с идентификатор ***, целият от 462 кв. м. На 9.07.2014 г. закупила следващия мансарден апартамент с площ от 98 кв. м, както и 68/462 ид. ч. от дворното място. При подаване на данъчната декларация й било отказано вписване в имотната партида на продадените й с нотариалния акт от 9.07.2014 г. 68/462 ид. ч. от дворното място, тъй като с първия нотариален акт били декларирани всички притежавани от Г. 200.77/460 ид. ч. Оттогава и понастоящем в имотната й партида са отразени тези 200 кв. м, те се отразяват във всички данъчни оценки, получавани през годините, в т. ч. и в последната данъчна оценка. В издадените данъчни оценки Г. не фигурират като собственици на земя. Тези 200 кв. м съществуват и в Службата по вписванията, отразени са и в две кадастрални схеми от 2015 г., като отново Г. не са вписани като собственици на земя. Впоследствие с Г. водили съдебни дела, в резултат на което не се спогодили относно цената на третото жилище на първия етаж на сградата и през пролетта на 2020 г. този имот бил продаден на ответниците А. В. И. и С. С. И., които се нанесли в имота. В нотариалния акт на ответниците И. било вписано, че са купили припадащите се идеални части от 63 кв. м земя и съответните идеални части, принадлежащи към жилището им, от общо 200.77/460 ид. ч. В резултат на това тя и майка й, която на свой ред била купила две самостоятелни жилища в същата сграда, били призовани в полицията по сигнал на ответниците Григорови, че са подали декларация с невярно съдържание. Същевременно в данъчната оценка от 2020 г. всички 200.77 кв. м. са посочени в нейната имотна партида, а останалите 260 кв. м. са на останалите собственици на другите още пет самостоятелни жилища в това дворно място и нито старите, нито новите собственици фигурират като съсобственици. Посочените неясноти в нотариалния акт на ответниците И., както и неправилното тълкуване на нейния нотариален акт обосновават правния интерес на Д. К. от предявяване на иск за установяване, че тя е собственик на 200.77/462 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор ***, целият от 462 кв. м. Ищцата се позовава и на изтекла петгодишна придобивна давност.

Ответниците по исковата молба са оспорили предявените срещу тях искове по съображения, че Д. К. е придобила само прилежащите към закупените от нея апартаменти идеални части от дворното място.

Настоящият съд намира предявените искове за допустими. Д. К. има правен интерес да установи в отношенията й с ответниците какви са правата й от дворното място, произтичащи от правните сделки с Г. Г. и М. Г., от които праводатели черпят конкуриращите й се права А. И. и С. И.. Този спор е различен от спора при неопределен или неправилно определен дял на съсобственик от общите части, в който случай следва да се предяви иск по чл. 40, ал. 1 ЗС за определянето му, насочен срещу останалите етажни собственици.

С нотариален акт № 139/22.12.1997 г., том XLІІІ, дело № 13987/1997 г. Г. И. Г. и М. Х. Г. са закупили 200.77/460 ид. ч. от дворното място, находящо се в [населено място], [улица], пл. № *, кв. 246, цялото с площ от 460 кв. м, заедно с: жилище „Б“ на първия етаж, със застроена площ от 91 кв. м, жилище І-во на мансардния етаж, със застроена площ от 99 кв. м и жилище ІІ-ро на мансардния етаж, със застроена площ от 98 кв. м, от двуетажната масивна жилищна сграда, построена в дворното място, заедно с мазета и със съответните идеални части от общите части на сградата, за сума в размер на 647 585 лв.

С нотариален акт № 132/23.06.2014 г., том І, рег. № 2059, дело № 090/2014 г. Г. И. Г. и М. Х. Г. са продали на Д. М. К. притежаваното от продавачите жилище на мансардния етаж, с площ от 99 кв. м, с идентификатор *****, с мазета и със съответните идеални части от общите части на сградата, както и „със съответните идеални части от дворното място, в което е построена сградата, и представляващо: 200.77/460 ид. ч. от дворно място с планоснимачен номер *“, кв. 246 по плана на [населено място], находящо се на [улица].

По делото е приет предварителен договор между Г. и К., с нотариална заверка на подписите от 23.06.2014 г., за покупко-продажба на жилище ІІ-ро на мансардния етаж, с площ от 98 кв. м, заедно с мазе, съответните идеални части от сградата и „заедно със съответните идеални части от дворното място“.

С нотариален акт № 146/9.07.2014 г., том І, рег. № 2343, дело № 101/2014 г. Г. И. Г. и М. Х. Г. са продали на Д. М. К. и другото жилище на мансардния етаж, с площ от 98 кв. м, заедно с мазе, със съответните идеални части от общите части на сградата и с 68/462 ид. ч. от дворното място.

С нотариален акт № 56/2.03.2020 г., том 1, рег. № 817, дело № 50/2020 г. Г. И. Г. и М. Х. Г. са продали на А. В. И. и С. С. И. жилището с площ от 91 кв. м, находящо се на първия етаж, заедно с мазета и със съответните идеални части от общите части на сградата, както и с припадащите се към обекта идеални части от земята, равняващи се на 63 кв. м от 462 кв. м.

От така изложеното е видно, че Г. са се разпоредили изцяло с притежаваните от тях имоти, закупени на 22.12.1997 г. Анализът на съдържанието на нотариален акт № 132/23.06.2014 г. показва категорично, че по силата на покупко-продажбата, обективирана с него, Д. К. не е закупила 200.77/460 ид. ч. от дворното място, а припадащите се към жилището с площ от 99 кв. м, на мансардния етаж, идеални части от притежаваните от продавачите 200.77/460 ид. ч. от дворното място. Такава е била волята на страните по договора и относно другото жилище на мансардния етаж, което също е продадено на К. със съответните идеални части от дворното място (68/642). Няма спор по делото и се установява от нотариалния акт № 56/2.03.2020 г., че Г. са продали на И. жилището с площ от 91 кв. м отново със съответните (припадащи се) идеални части от притежаваните от прехвърлителите идеални части от дворното място – 63/462.

След като от визираните по-горе договори за покупко-продажба, тълкувани по правилата на чл. 20 ЗЗД, следва заключението, че с всяко отделно жилище продавачите са прехвърляли припадащите се към него (съгласно документите им за собственост) идеални части от дворното място, неоснователни се явяват твърденията на Д. К., че тя още с нотариалния акт № 132/23.06.2014 г. е придобила всички притежавани от Г. Г. и М. Г. идеални части от дворното място – 200.77/460. В действителност същата се легитимира като собственик на 137.33/460 ид. ч., колкото са припадащите се части на закупените от нея две жилища (съответно – 69.01/460 и 68.32/460), изчислени аритметично въз основа на отразеното в нотариален акт № 139/22.12.1997 г.

Щом Д. К. не е сключила договор за закупуването на 200.77/460 ид. ч. от дворното място, а само на 137.33/460, това е достатъчно да изключи относно разликата приложението на чл. 79, ал. 2 ЗС.

От така изложеното следва, че предявените искове се явяват основателни и доказани за 137.33/460 ид. ч.

Въпреки частичната основателност на претенциите, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС счита, че не следва да присъжда разноски на жалбоподателката, както и че последната дължи заплащане на насрещните страни на направените от тях разноски по делото за всички съдебни инстанции. По негово становище, в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, доколкото ответниците по исковете нито извънсъдебно, нито в хода на делото са оспорвали правото на собственост на Д. К. от дворното място в обема, признат й с настоящото решение.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

РЕШИ:ОТМЕНЯ решение № 325 от 19.11.2021 г. по гр. д. № 664/2021 г. на Окръжен съд – Русе в частта, с която са отхвърлени исковете на Д. М. К. срещу М. Х. Г., И. Г. Г. и В. Г. П., последните двама като правоприемници на Г. И. Г., починал на 1.01.2021 г., А. В. И. и С. С. И., за признаване за установено по отношение на ответниците, че Д. М. К. е собственик на 137.33/460 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор ***, целият с площ от 462 кв. м, И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете на Д. М. К., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], със съдебен адрес [населено място], [улица], срещу М. Х. Г., ЕГН [ЕГН], И. Г. Г., ЕГН [ЕГН] и В. Г. П., ЕГН [ЕГН], тримата със съдебен адрес [населено място], [улица], А. В. И., ЕГН [ЕГН] и С. С. И., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица], ет. 1, със съдебен адрес [населено място], [улица], ет. 2, че Д. М. К. е собственик на 137.33/460 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-18/16.05.2007 г. на изп. директор на АГКК, целият с площ от 462 кв. м, находящ се в [населено място], [улица].

ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част, включително в частта на присъдените разноски.

ОСЪЖДА Д. М. К. да заплати разноски пред ВКС, както следва: на М. Х. Г. – 300 лв., на И. Г. Г. – 300 лв., на В. Г. П. – 300 лв., на А. В. И. – 250 лв. и на С. С. И. – 250 лв.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: