Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място], срещу решение № 260167/08.06.2021 г., постановено по в. т.д.№ 218/2021 г. от Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260097/04.11.2020 г. по т. д.№ 280/2019 г. на Старозагорски окръжен съд в частта за осъждане на касатора да заплати на Н. К. К. сумата над 5000 лв. до 25100 лв., представлява обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки страдания от загубата на близък роднина, вследствие на ПТП, настъпило на 11.02.2016 г., при което е починала нейната баба Н. Б. Ж., ведно със законната лихва от 11.02.2016 г. – датата на непозволеното увреждане до окончателното й изплащане.

Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Ответникът оспорва жалбата. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че настоящият касатор отговаря за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в качеството му на застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите за причинената смърт на Н. Ж.. Първоинстанционното решение е обжалвано пред въззивната инстанция само в частта за определеното обезщетение на внучката на пострадалата за разликата над 5000 лв. до присъдения размер от 25100 лв. Изложени са съображения, че са доказани съществувалите трайни и дълбоки емоционални отношения между починалата баба и нейната внучка, обусловени не само от роднинската връзка, както и че увредената търпи продължителни болки и страдания, които следва да бъдат оценени в по-висок размер от 5000 лв. – частта, до която не е била подадена въззивна жалба. Решаващият състав е посочил, че не намира приложение разпоредбата на пар. 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ с ДВ бр. 101/2018 г., предвид пар. 22 от ПЗР на КЗ, според който за застрахователните договори, сключени до влизане в сила на този кодекс, се прилагат разпоредбите на отменения КЗ. Ограничаването на обезщетението с лимитни стойности е преценено като несъответстващо на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, на прокламираните права по чл. 56 от Конституцията на РБ и на чл. 9, ал. 1 от Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. относно застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка. Въззивният съд се е позовал и на решение на СЕС по дело С-277/12 относно недопускането на национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ покрива обезщетението за неимуществени вреди за смъртта на близки членове на семейството само до определена максимална сума. Във връзка с въведеното възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД апелативният съд се е позовал на заключението на автотехническата експертиза, според което ударът е станал изцяло в зоната на пешеходната пътека. Пострадалата е имала възможност да възприеме движещия се автомобил, но последният е бил на отстояние от 112 м. от мястото на удара – разстояние, достатъчно за безпрепятствено преминаване, като водачът е разполагал с възможност да възприеме пешеходката, да намали скоростта и да спре, за да я пропусне да премине, поради което възражението за намаляване на обезщетението е счетено за неоснователно.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя четири правни въпроса, за които твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, евентуално че те са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

По първия въпрос: „Следва ли при определяне справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на близък съдът да отчита като критерий за справедливост и конкретни икономически параметри от загубата на дадена личност като размера на неговите доходи приживе, финансовия му принос за семейството и домакинството, в което живее, социалното му положение и принос за обществото, респ. загубата на тези доходи и принос в резултат на смъртта му при ПТП?“ касаторът изразява собственото си виждане, че тези обстоятелства следва да се отчитат, като насочва към практиката на ВКС относно лимитите на отговорността на застрахователя, повишаването на застрахователните премии и ръста на минималната работна заплата.

По поставения правен въпрос съществува задължителна за съдилищата практика на ВКС по ППВС № 4/1968г. Прието е, че по силата на чл. 45 ЗЗД подлежат на обезщетяване всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като вредите могат да бъдат както имуществени, така и неимуществени. В случаите на увреждане пострадалият понася болки и страдания, които пораждат за него право да търси неимуществени вреди. Той понася и имуществени вреди, изразяващи се най-напред в лишаването му от възможността да полага труд и да получава трудово възнаграждение, а след това и в извършването на необходими разходи за възстановяване на здравето. В постановлението подробно са дадени насоки на съдилищата за определяне на имуществените вреди. В този смисъл по поставения правен въпрос съществува съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване. С формулирания въпрос касаторът цели обстоятелствата, относими към определяне на обезщетението за имуществени вреди, да се счетат за релевантни и за неимуществените вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания вследствие на смърт на близък родственик. Задължителната и непротиворечива практика на съдилищата разграничава имуществените от неимуществените вреди с оглед засегнатите от увреждането блага на пострадалия и съответно при определяне на обезщетенията се отчитат различни факти и обстоятелства, относими към размера и вида на конкретните вреди.

Вторият въпрос: „Допустимо ли е при безспорно доказано по делото нарушаване на правилата за движение по пътищата, изразяващо се в нарушение на изискванията на чл. 113, т. 1 и т. 2 ЗДвП от страна на загиналата, съдът да не отчете онези вреди, които са във връзка с нейното поведение?“ е въведен на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдение, че ударът е бил предотвратим, ако пешеходката преди да навлезе в платното за движение съобрази разстоянието на приближаващото се превозно средство и неговата скорост на движение.

Въпросът е изцяло по правилността на решението, като следва да се отбележи, че по делото не е прието за безспорно извършено нарушение на правилата за движение по пътищата. Въззивният съд е изложил подробни и обосновани съображения, включително и при съобразяване на цитираната от касатора правна норма. При преценката на действията и на двамата участници в движението изводите на решаващия състав са основани на доказаните факти за мястото на удара (на пешеходна пътека) и на отстоянието между пешеходката и водача на автомобила.

По третия въпрос: „От кой момент застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите отговаря за лихва за забава пред увредените лица по предявен иск срещу него, ако застрахователният договор е сключен преди 01.01.2016г., а ПТП, от което са произтекли вредите, е настъпило по време на действие на КЗ от 01.01.2016 г. и съответно застрахователната претенция е заявена след 01.01.2016 г. директно пред съда?“ касаторът се позовава на норми от действащия КЗ, като развива доводи, че пар. 22 от ЗИД на КЗ не се прилага в случая.

От една страна, касаторът не е мотивирал основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 КЗ, като не е посочил практика на ВКС, на която въззивното решение да противоречи по така заявения въпрос, като напротив обжалваният съдебен акт е изцяло в съответствие с тази практика, както и не е обосновано приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Разпоредбата на пар. 22 от ПЗР на КЗ е ясна и не се нуждае от тълкуване и тя предвижда, че за застрахователни договори, сключени преди влизането на този кодекс в сила, се прилага част четвърта на отменения КЗ, т. е. и глава двадесета за застраховане на гражданската отговорност.

Четвъртият въпрос: „Обвързан ли е съдът от установените лимити на отговорност в КЗ до 5000 лв. на човек за широкия кръг роднини или има свобода да определя и по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди в полза на внучката на загиналата? От значение ли е за размера на обезщетението на лице от по-далечния кръг наличието на по-близки по степен роднини – син, съпруг и сестра, които също са предявили по съдебен ред своите претенции? Съществува ли противоречие между разпоредбите на пар. 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ бр. 101/2018г./ във връзка с чл. 393а, ал. 4 КЗ и приложимото европейско законодателство и съдебна практика? Идентични ли са понятията лимит на отговорност и застрахователно обезщетение по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите?“ съдържа няколко подвъпроса, по които касаторът е изложил съображения, но без да сочи конкретна практика на ВКС, на която въззивното решение противоречи и без обосноваване на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

В случая изводите на съда са за неприложимост на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ, бр. 101/2018г./, императивно установяващ лимит за обезщетяване на лица за понесените неимуществени вреди от смъртта на техен роднина. Въззивният съд е изложил доводи, че нормата на § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ, бр. 101/2018/ не е в съответствие с общностното право и не следва да бъде съобразявана, а приложение следва да намерят разпоредбите на Директива 84/5/ЕИО, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО, които са повелителни, достатъчно ясни и точни и се отнасят до права на частни лица, пострадали при ПТП. Тези доводи на съда за пряко приложение на разпоредбите на посочените директиви, са изложени като допълнителен аргумент. Решаващият извод е, че нормата на § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ е неприложима по настоящия спор, тъй като тя се отнася само за застрахователни събития, попадащи в приложното поле на новия КЗ, в сила от 01.01.2016г. Поставените въпроси касаят темпоралното действие на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ, бр. 101/18г./ Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. На тези въпроси е даден отговор в решение №57 от 25.07.2019г. по т. д. № 1218/2018 г. на ВКС, ТК, II ТО. В същото е прието, че нормите на § 95 и § 96 и чл. 493а от ПЗР на ЗИДКЗ нямат обратно действие, като обжалванато въззивно решение е в съответствие с даденото разрешение. Наличието на практика на ВКС по поставените въпроси изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

По изложените съображения касационното обжалване не се допуска.

На основание чл. 81 ГПК касаторът следва да заплати направените от ответника разноски по делото в размер на 1200 лв. за адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 05.10.2021 г.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 260167/08.06.2021 г., постановено по в. т.д.№ 218/2021 г. от Пловдивски апелативен съд.

ОСЪЖДА ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място], [улица], да заплати на Н. К. К., [населено място], ул.“3-ти март“ № 1, вх.Б, ет. 2, ап. 35, сумата от 1200 лв. (хиляда и двеста лева) – разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.