11ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2576

гр. София, 09.10.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА ПЕТРОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА

МАРИЯ БОЙЧЕВА

като изслуша докладваното от съдия Бойчева т. д. № 825 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищците Б. Н. Н., Д. Р. Л. и М. Р. Л. против решение № 1243/08.11.2023 г. по в. гр. д. № 819/2023 г. по описа на Апелативен съд – София в частта, с която след частични потвърждаване и отмяна на решение от 30.11.2022 г. по т. д. № 77/2019 г. на Окръжен съд – Монтана са отхвърлени предявените от всеки от касаторите против ЗД “БУЛ ИНС” АД, ЕИК[ЕИК], искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за горницата над присъдените от по 60 000 лева до сумата от по 150 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на Р. Л. Б. вследствие на ПТП, настъпило на 31.07.2018 г. на път III-101 в посока от [населено място] към [населено място] и причинено от водача П. Д. З., управлявал лек автомобил “БМВ” с ДК [рег. номер на МПС] .

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради нарушение на материалния и процесуалния закон, необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Счита се, че съдът неправилно е приел за основателно направеното от застрахователя възражение за съпричиняване и е намалил дължимото обезщетение с 50%, тъй като изводът за съпричиняване е изграден изцяло върху предположения. Пояснява се, че поведението на пострадалия Р. Б. – непоставянето на предпазен колан, по никакъв начин не е тъждествено по степен с това на водача на лекия автомобил, както и че не са събрани категорични доказателства, че с оглед конкретния механизъм на ПТП, получените увреждания на пострадалия биха били в по-малък обем и не биха довели до летален изход. Прави се оплакване, че съдебният състав не е съобразил изразеното от вещото лице д-р Г. мнение, а е интерпретирал по свой начин заключението му, без да има знания за извършването на такова изследване. Добавя се, че в даденото заключение и при изслушването на същото в съдебно заседание специалистът не дава отговор на въпроса в кои области е щял да получи Р. Б. по-малки по степен травматични увреждания, нито категоричен отговор, че смъртта на пострадалия не би настъпила, ако същият е бил с правилно поставен предпазен колан. Поради това се поддържа становището, че получените от пострадалия травми и летален изход не биха били изключени напълно и при поставен предпазен колан. Изтъква се, че въззивният съд не е отчел и обстоятелството, че ефективността на колана следва да се прецени и в контекста на конкретния механизъм. Според касаторите, по делото липсва необходимата обосновка за активния водач, причинил ПТП, да е определена само 50% вина за настъпване на вредоносния резултат, съответно приносът на пострадалия да е в същия размер. Счита се, че застрахователното обезщетение не следва да се намалява или при условията на евентуалност съобразно установените по делото данни за принос на пострадалия - да се намали с не повече от 10%. Прави се оплакване, че въззивният съд не е съобразил правилно принципа на справедливост при определяне на обезщетението на всеки от ищците от по 120 000 лева, като не е отчел всички критерии, имащи значение за действителния справедлив размер, в т. ч. възрастта на починалия и положението му в обществото, внезапната загуба на баща и фактически съпруг, конкретните икономически условия, при които е настъпило ПТП. Акцентира се, че в атакувания въззивен акт липсват мотиви относно това как съдът е стигнал до извода за обема на неимуществените вреди, както и за кои твърдения за търпените от ищците вреди не са посочени доказателства, за да се достигне до крайното заключение за размера на обезщетението, не са обсъдени изложените във въззивната им жалба подробни аргументи относно пороците на първоинстанционния акт, свързани с определяне на обезщетението и несъобразяване със задължителните указания на ВС и ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД. Посочва се и че САС не е взел предвид практиката на съдилища за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди по сходни случаи, постановена в период, близък до момента на увреждането. Според касаторите, справедливият размер на обезщетението е 150 000 лева, като същият не следва да се намалява или евентуално при установено съпричиняване да се намали с не повече от 10%.

Искането за допуск до касация на обжалваното въззивно решение се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “За да е налице съпричиняване следва ли да е установен конкретен принос на пострадалия или е достатъчно да има само предположение за поставяне в риск?”.

По този въпрос се релевира противоречие на въззивното решение с формираната практика на касационната инстанция, обективирана в решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/09 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/12 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 151/12.11.2010 г. по т. д. № 1140/11 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 169/02.10.2013 г. по т. д. № 1643/12 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 16/04.02.2014 г. по т. д. № 1858/13 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 92/24.07.2013 г. по т. д. № 540/12 г. на ВКС, ТК, I т. о.

2. “Може ли съдът да приеме, че е налице съпричиняване, когато приносът на пострадалия за настъпването на ПТП не е ясно установен и конкретно посочен?”.

3. “Може ли съдът да приеме, че е налице съпричиняване, когато не е налице причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат?”.

По втория и по третия въпрос се твърди несъответствие с практиката на ВКС - решение № 6/03.02.2017 г. по гр. д. № 53091/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 21/03.02.2017 г. по т. д. № 437/2016 г. на ВКС, II т. о., решение № 169/28.02.2012 г. по т. д. № 762/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 159/24.10.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. на ВКС, II т. о.

4. “При определяне степента на съпричиняването, подлежи ли на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпване на ПТП?”.

По това питане се поддържа, че въззивното решение е постановено в отклонение от практиката на ВКС – решение № 15/19.02.2020 г. по т. д. № 146/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 97/06.07.2009 г. по т. д. № 745/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 33/04.04.2012 г. по т. д. № 172/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 96/15.10.2012 г. по т. д. № 936/2011 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 39/16.07.2010 г. по т. д. № 551/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 49/15.04.2009 г. по т. д. № 648/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 60126/19.11.2021 г. по т. д. № 1999/2020 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/09 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 16/04.02.2014 г. по т. д. № 1858/13 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 99/08.10.2013 г. по т. д. № 44/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 54/22.05.2012 г. по т. д. № 316/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 33/04.04.2012 г. по т. д. № 172/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 159/24.11.2010 г. по т. д. № 1117/2009 г. на ВКС, ТК II т. о., решение № 118//27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о., и решение № 97/06.07.2009 г. по т. д. № 745/2008 г. ВКС, ТК, II т. о.

5. “Длъжна ли е въззивната инстанция да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство и да се произнесе със свои самостоятелни мотиви?”.

По този въпрос въведеното основание за допуск до касация е обосновано с противоречие на въззивния акт с практиката на касационната инстанция, обективирана в решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о.

6. “Следва ли съдът да се съобразява с практиката по други сходни случаи за близък период от време?”.

По същия се релевира отклонение от практиката на ВКС - решение от 08.01.2019 г. по гр. д. № 3921/2017 г. на ВКС, IV г. о.

7. “Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси?”.

В този смисъл се сочат решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/ 2008 г. и решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, II т. о.

8. “При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, интензитета на търпените душевни болки, констатираното влошено психологическо състояние?”.

По този въпрос се твърди противоречие на въззивното решение със задължителната практика на касационната инстанция - ППВС № 4/1968 г., както и на константната такава - решение № 149/02.05.2011 г. по гр. д. № 574/2010 г. на ВКС, III г. о., решение № 121/09.07.2012 г. по т. д. № 60/2012 г. на ВКС, II т. о.

9. “Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, следва ли да се посочва и тяхното значение при конкретно установените по делото факти?”.

По деветото питане се изтъква отклонение на даденото от въззивния съд разрешение с практиката на касацията - решение по гр. д. № 3923/2017 г. на ВКС.

10. “Следва ли при определяне на обезщетението съдът да отчита и инфлацията?”.

По този въпрос се релевира противоречие на решението с практиката на касацията - решение № 1/27.03.2012 г. по гр. д. № 1106/2010 г., IV. г. о.

Искането за допускане на касационно обжалване се основава и на чл.280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност на решението.

Ответникът по касация ЗД “БУЛ ИНС” АД оспорва искането за достъп до касационен контрол и подадената касационна жалба.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая първоинстанционният съд е сезиран с осъдителни искове по чл. 432, ал. 1 от КЗ, предявени от Б. Н. Н., Д. Р. Л. и М. Р. Л. против ЗД “БУЛ ИНС” АД, за сумата от по 200 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания поради смъртта на Р. Л. Б. вследствие на ПТП, настъпило на 31.07.2018 г. на път III-101 в посока от [населено място] към [населено място] и причинено от водача П. Д. З., управлявал лек автомобил “БМВ” с ДК [рег. номер на МПС] , ведно със законната лихва върху главницата до окончателното й плащане.

Апелативният съд, за да определи, след частични потвърждаване и отмяна на първоинстанционното решение, обезщетение за причинените от всяка от ищците неимуществени вреди в размер от по 60 000 лева, е приел, че ищцата Б. Н. Н. е живяла на семейна начала с починалия, ищцата Д. Р. Л. е негова дъщеря, а ищцата М. Р. Л. е отгледана, но неосиновена от починалия Р. Л. Б., в резултат на гореописаното ПТП; ответникът е застраховател на гражданската отговорност на делинквента; механизмът на произшествието, противоправното поведение на водача З., смъртта на Б. и причинната връзка с произшествието са установени от събраните пред първата инстанция доказателства и са безспорни пред въззивната. Преценил е, че с оглед на заявените в жалбите оплаквания предметът на въззивен контрол се свежда до наличието на материално-правните предпоставки за обезвреда на причинените вреди, размера на обезщетението за причинените на ищците неимуществени вреди и наличието или не на принос от страна на починалия за настъпване на вредите. Относно спорния въпрос по въззивната жалба на застрахователя за наличие на активна материалноправна легитимация на ищците Б. Н. и М. Л., апелативният съд е приел, че от показанията на разпитаните свидетели се установяват създадените трайни отношения между починалия и тези ищци - като между съпруг и съпруга, съответно баща и дъщеря, поради което същите имат право на обезщетение за причинените им вследствие деликта вреди. Отбелязал е, че не се спори, че ищцата Д. Л. е родно дете на починалия и попада сред кръга лица, имащи право на обезщетение за причинените й вреди.

За да определи размера на обезщетението по реда на чл. 52 ЗЗД, решаващият състав е обсъдил показанията на разпитаните пред първоинстанционния съд свидетели С. М., Т. Т. и П. П., според които починалият Р. Б. приживе е живял на съпружески начала с Б. повече от 30 години в [населено място] заедно с двете им деца М. и Д., както и че смъртта му била голяма трагедия за тях и не празнуват празници. Установено е, че голямата дъщеря Д. е над 28 години, завършила е обучението си, вече е семейна, има детенце, което е кръстила на дядо му - Р.. Р. се е занимавал с животновъдство и той основно е осигурявал прехраната на семейството си, което било сплотено и задружно. Освен това смъртта на Р. Л. - на 31.07.2018 година, е настъпила на рождения ден на малката дъщеря М., родена на същата дата през 2000 година, и тя вече не го празнува; студентка е и трудно се издържа без помощта на баща си. Съобразявайки изложените обстоятелства, факта на смъртта на родител и спътник в живота, икономическите условия в страната към датата на настъпване на ПТП - юли 2018 г., лимитите на отговорност, възрастта на починалия (49 години) и възрастта на всеки един от ищците, както и съдебната практика за подобни случаи, въззивният съд е намерил, че сумата от по 120 000 лева за всеки ищец адекватно ще обезщети причинените му неимуществени вреди.

Решаващият състав на САС е разгледал и оплакването, повдигнато с жалбата на ответната страна, относно наличието на принос на пострадалия за настъпване на вредите. Посочил е, че по делото се установява от приетите авто-технически и медицински експертизи, че починалият Р. Б. е бил без поставен обезопасителен колан по време на ПТП, т. е. същият е извършил нарушение на чл. 137а, ал.1 ЗДвП. Приел е, че съгласно единичната и разширената авто-технически експертизи при установената сумарна скорост към момента на удара – 94 км/ч., ако пострадалият е бил с поставен предпазен колан, най-вероятно е щял да оживее, с вторични травми от произшествието, т. е. нямало е да получи разкъсване на аортата, тежката гръдна травма и мозъчния отток. Поставеният предпазен колан е нямало да позволи тялото и лицето да достигнат до предната част на таблото (щяло е да бъде фиксирано към седалката), съответно да се нарани във вида, в който са получени увредите, несъвместими с живота. Отбелязано е, че се установява, че в купето не са проникнали външни тела, които биха могли допълнително да увредят пътника. Посочените обстоятелства дават основание на експертите да направят извод, че ако починалият е бил с правилно поставен предпазен колан по време на процесното ПТП, същият е щял да получи травматични увреждания в по-малка степен и в по-малко области на главата и тялото. Изтъкнато е, че в тази връзка заключението на медика е, че смъртта на пострадалия не би настъпила, ако същият е бил с правилно поставен предпазен колан. Въззивният съд е кредитирал довода на вещото лице медик, приемайки, че експертът е направил този извод въз основа на подробно, обосновано и логически издържано обяснение и описание на настъпването на удара и конкретния механизъм в съответствие с констатираните увреждания по тялото на пострадалия и състоянието на автомобила след удара. При тези данни е преценил, че безспорно се обосновава заключение, че ако пострадалият е бил с поставен предпазен колан, е щял да получи травматични увреждания в по-малка степен от получените тежки увреждания, довели до неговата смърт. Дал е отговор, че с неполагането на грижи за собствената си безопасност и нарушаване на правилата за движение пострадалият сам се е поставил в риск и съществено е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат, т. е. налице е основание за намаляване на обезщетението на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като е приел 50% съпричиняване от негова страна. По тези съображения въззивната инстанция е уважила предявените от всяка от ищците осъдителни искове за сумата от по 60 000 лева и е отхвърлила претенциите за горницата над тази сума.

Настоящият състав намира, че са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът претендира директен достъп до касационно обжалване поради “очевидна неправилност” на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Същата е предпоставена от съществуването на такъв тежък порок в обжалвания съдебен акт, който може да бъде констатиран от решаващия състав пряко от мотивите на решението, без извършване на същинската контролна дейност на касационната инстанция, предвидена в производството по чл. 290, ал. 2 ГПК. Според формираната казуална практика на ВКС по приложението на горецитираната разпоредба очевидно неправилен би бил само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логиката. Такива основания не се твърдят от касаторите и не се констатират от съдържанието на обжалваното решение. В останалите случаи, каквото е изразеното в касационната жалба несъгласие с мотивите на въззивния съд относно приетия принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат и определената степен от 50%, с която е намалено обезщетението по чл. 52 ЗЗД за неимуществени вреди от смъртта на близък, представляват оплакване за обикновена неправилност по чл. 281, ал. 3 ГПК, но не и за очевидна такава. Същите не могат да бъдат разглеждани в селективната фаза на касационното производство по чл. 288 ГПК. Поради горното не се обосновава наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за директен достъп до касация.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т.1 – т.3 ГПК. Преценката за факултативен допуск до касация се извършва въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената норма.

Поставените от касаторите въпроси са релевантни, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на въззивния съд, поради което същите отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Петият формулиран в изложението въпрос е процесуалноправен относно задълженията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на спора. Касателно правомощията на въззивния съд е налице задължителна практика на касационната инстанция - Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна такава, намерила израз в цитираните от касаторите решения и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (в решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 180/11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г. на ВКС, ТК, ІI т. о., решение № 142/30.03.2020 г. по т. д. № 2970/2018 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т. д. № 2705/2021 г. на ВКС, ТК, ІI т. о., решение № 50075/21.02.2024 г. по т. д. № 843/2022 г. на ВКС, ТК, ІI т. о., и др.). Приема се, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на втората инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да изложи свои собствени фактически и правни изводи, като подложи на самостоятелна преценка поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти, както и да обсъди защитните тези на страните, съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея.

В разглеждания случай апелативният съд, в съответствие с константната практика на ВКС и съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК, е преценил приетите за относими факти и доказателства, касаещи спорните във въззивното производство въпроси. В обжалваното решение са изложени подробни съображения, посочени по-горе, за да се стигне до заключението за размера на дължимото обезщетение и за наличието на принос на пострадалия за вредоносния резултат. С оглед на това не се обосновава отклонение на въззивния съдебен акт от горецитираната практика на ВКС и по така формулирания пети въпрос не е налице поддържаният от страната допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за факултативен достъп до касация.

Поставените от касаторите седми, осми, девети и десети въпрос касаят критериите за определяне размера на справедливото обезщетение по реда на чл. 52 ЗЗД, а шестият – отчитането на съдебната практика в сходни хипотези. Относно приложението на чл. 52 ЗЗД е формирана задължителна практика на касационната инстанция, обективирана в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, както и постоянна такава, обективирана в цитираните от касаторите решения, както и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 47/01.06.2022 г. по т. д. № 550/2021 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 78/30.06.2016 г. по т. д. № 1284/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 151/12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 130/09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., др.). Приема се, че при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди по справедливост следва да се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, както и значението им за размера на същите. Съобразяват се както характера и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на търпените физически болки и страдания, евентуално допълнително влошаване на здравословното състояние на лицето, причинените морални страдания, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, така и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В решение от 08.01.2019 г. по гр. д. № 3921/2017 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 50033/25.07.2023 г. по т. д. № 299/2022 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 381/20.06.2024 г. по гр. д. № 3462/2023 г. на ВКС, ГК, III г. о., е прието, че справедливостта още изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези.

В случая въззивната инстанция при определяне на размера на справедливото обезщетение не се е отклонила от така формираната постоянна практика на ВКС, като е взела предвид възприетите критерии и ги е съобразил след обсъждане на събраните по делото доказателства и конкретните факти. При анализа на релевантните критерии са отчетени установените от свидетелските показания дълбока емоционална връзка между починалия и всяка от ищците, съжителството им в едно домакинство, претърпените от тях страдания след смъртта му, факта на смъртта на родител и спътник в живота, икономическите условия в страната към датата на настъпване на ПТП - юли 2018 г., лимитите на отговорност, възрастта на починалия и тази на всеки един от ищците, както и съдебната практика за подобни случаи, и е определено обезщетение от по 120 000 лева за всяка от ищците. Оплакванията на касаторите относно така извършената преценка за определяне на конкретния размер на обезщетението при спазване на принципа за справедливост е въпрос по правилността на съдебното решение, който не може да бъде обсъждан в селективната фаза на касационното производство по реда на чл. 288 ГПК. С оглед на горното по тези пет въпроса не се обосновава наличие на въведения от касаторите допълнителен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол.

Първите четири въпроса, поставени от касаторите, могат да бъдат обобщени в правното питане за необходимостта при направено от ответника възражение за съпричиняване да се установява приносът на пострадалото лице по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и степента за допринасяне на вредоносния резултат. В цитираната от страната практика на касационната инстанция и в частност решение № 15/19.02.2020 г. по т. д. № 146/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 97/06.07.2009 г. по т. д. № 745/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 33/04.04.2012 г. по т. д. № 172/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., както и в решение № 67/15.05.2014 г. по т. д. № 1873/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о., е прието, че при направено от ответната страна възражение за съпричиняване приносът на пострадалия подлежи на пълно и главно доказване, като приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличието на доказани в процеса действия или бездействия на същия, с които той обективно е създал предпоставки или възможност за настъпване на увреждането. В постоянната практика на касацията се приема, че за определяне степента на съпричиняване се извършва съпоставка на тежестта на нарушението на делинквента и това на пострадалия, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат. С оглед на така формираната практика на ВКС следва да бъде проверено съответствието със същата на даденото от въззивната инстанция разрешение. Поради горното по въпроса “за необходимостта при направено от ответника възражение за съпричиняване да се установява приносът на пострадалото лице по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и степента за допринасяне на вредоносния резултат”, уточнен съгласно правомощията на касационната инстанция по т. 1 от Тълкувателно решение по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, се обосновава наличие на поддържаното от касаторите допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение в тази част.

По изложените съображения настоящият състав намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Апелативен съд – София в частта, с която след частична отмяна на решението на първата инстанция са отхвърлени предявените от всеки от касаторите осъдителни искове против застрахователя за обезвреда на претърпените от тях неимуществени вреди за горницата над присъдените от по 60 000 лева до сумата от по 120 000 лева, а в останалата обжалвана част решението не следва да бъде допуснато до касационен контрол.

Ищците са освободени от заплащане на държавна такса по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,

ОПРЕДЕЛИ :

ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 1243/08.11.2023 г. по в. гр. д. № 819/2023 г. по описа на Апелативен съд – София, в частта, с която след частична отмяна на решение от 30.11.2022 г. по т. д. № 77/2019 г. на Окръжен съд – Монтана са отхвърлени предявените от Б. Н. Н., Д. Р. Л. и М. Р. Л. против ЗД “БУЛ ИНС” АД, ЕИК[ЕИК], искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за горницата над присъдените от по 60 000 лева до сумата от по 120 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на Р. Л. Б. вследствие на ПТП, настъпило на 31.07.2018 г. на път III-101 в посока от [населено място] към [населено място] и причинено от водача П. Д. З., управлявал лек автомобил “БМВ” с ДК [рег. номер на МПС] .

ДА СЕ ДОКЛАДВА делото на Председателя на Първо отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд за насрочване в открито заседание.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 1243/ 08.11.2023 г. по в. гр. д. № 819/2023 г. по описа на Апелативен съд – София, в останалата обжалвана част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.