О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5440

гр.София, 26.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети ноември две хиляди и двадесет и четвърта година в състав:

Председател: ВАСИЛКА ИЛИЕВА

Членове: БОРИС ИЛИЕВ

ЕРИК ВАСИЛЕВ

като изслуша докладваното от съдия Е. В. гр. д. № 1554 по описа за 2024 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл.288 ГПК.

Образувано по касационна жалба на Прокуратурата на Р. Б. и касационна жалба на А. П. И., чрез адвокат Ю. Д. от АК-София, срещу решение № 1379/29.11.2023 г. по гр. д.№ 1260/2023 г. на Апелативен съд София, в частта, в която се потвърждава решение от 11.11.2022г. по гр. д.№ 16163/2018г. на Софийски градски съд, уважен е иск на А. П. И. против Прокуратурата на Р. Б. на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, за обезщетение в размер на 16 586,51 лева - пропуснати ползи от неполученото трудово възнаграждение за периода 01.02.2010 г. - 30.06.2010 г., ведно със законната лихва от 01.12.2015 г. до изплащането, както и в частта, в която е отхвърлен частично предявения иск за разликата над 5000 лева до пълния предявен размер от 40 000 лева /частичен иск от 100 000 лева/. Решението в частта относно присъдените 5000 лева, като обезщетение на неимуществените вреди по пр. пр.№ 3-776/2009 г., не е обжалвано и е влязло в сила.

Касационна жалба на прокуратурата е подадена срещу осъдителната част на решението, с което е присъдено обезщетение на имуществени вреди в размер на 16 586,51 лева, с доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон. В изложение към жалбата се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по обуславящи изхода на делото въпроси: Длъжен ли е въззивният съд да направи анализ на всички доказателства по делото при обосноваване на конкретния размер на обезщетението, включително и този за имуществените вреди. Кои пропуснати ползи подлежат на обезщетение – всички или само онези, за които е доказано, че имат сигурен характер и са в пряка причинна връзка с незаконното обвинение. Според касатора въпросите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС.

Касационна жалба е подадена и от А. П. И. чрез адвокат Ю. Д. срещу въззивното решение в частта, в която е отхвърлен искът за обезщетение на неимуществените вреди над 5000 лева по пр. пр.№ 3-776/2009 г., с доводи за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. В изложение към жалбата се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по уточнените при условията на т.1 от ТР № 1/10.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК въпроси: 1/ При нарушаване на изискването за приключване на наказателното производство в разумен срок, задължен ли е съдът да се обсъди в мотивите си критериите за бавно правосъдие. 2/ Какви са критериите за определяне на справедливото обезщетение по чл.52 ЗЗД, при преценката на съда, дали делото е приключило в разумен срок. 3/ Задължен ли е въззивният съд да прецени значението на релевантните за спора обстоятелства и следва ли да се намали дължимото обезщетение ако ищецът е бил осъждан, но е реабилитиран по право. Изложени са съображения, че повдигнатите въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС и е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.

За да уважи претенциите за обезщетение, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, въззивният съд е приел, че въз основа на докладва записка от 10.12.2009 г. по ДП 338/2009 г. /нов № 12/2014 г./ на ДАНС, срещу ищеца е било разрешено претърсване и изземване на движими вещи, осъществено на 20.01.2010г., когато той е задържан със заповед от същата дата за 72 часа. По същата пр. пр.№ 3-776/2009 г., с постановление от 21.01.2010 г., А. П. И. е привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл.149, ал.1 и чл.157 НК и по отношение на него е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, изменена на 02.07.2010 г. в „парична гаранция“. След повторно връщане на наказателното дело за отстраняване на допуснати процесуални нарушения, Софийски градски съд е потвърдил постановлението от 26.03.2015 г. за прекратяване на воденото срещу него наказателно производство. При тези релевантни за спора обстоятелства за продължителността на наказателното преследване по образуваното срещу ищеца производство, вида и тежестта на обвиненията от прокуратурата, степента на въздействие върху неговото физическо и психично здраве, с оглед настъпилите негативни последици от злепоставянето и разгласяването на случая в медиите, въззивният съд приема, че справедливото обезщетение за неимуществените вреди на А. П. И. е 5000 лева, която сума се дължи със законната лихва от 01.12.2015 г. до изплащането. Претенцията за пропуснатите ползи от неполученото трудово възнаграждение в периода 01.02.2010 г. - 30.06.2010 г., ведно със законната лихва от 01.12.2015 г. до изплащане на сумите, според въззивния съд е основателна, поради което е потвърдил първоинстанционното решение в тази част.

При проверката за допустимост на подадената касационна жалба, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса, длъжен ли е въззивният съд да направи анализ на всички доказателства по делото при обосноваване на конкретното обезщетение за вреди, тъй като съдът в случая е установил всички релевантни за спора обстоятелства, въз основа на които е формирал своите правни изводи за наличието на причинно-следствена връзка между повдигането на незаконно обвинение от прокуратурата и причинените неимуществени вреди за ищеца /от воденото производство по пр. пр.№ 3-776/2009 г./, чрез накърняването на неговите чест и достойнство, вкл. настъпилите преки негативни последици върху личния му живот от преживения стрес и безпокойство за период от повече от пет години. Тези изводи са в съответствие с дадените разяснения в ТР №1/2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ОСГК, т.19, в които се посочва, че при разглеждане на делото във въззивното производство, съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В случая, въззивният съд приема, че степента на въздействие от наказателното преследване не се отличава с причиняване на притеснения и неудобства с по-голям интензитет от обичайните при подобни случаи, като е отчел данните за предишни деяния на ищеца. В този смисъл определеното от съда обезщетение е в съответствие със съдебната практика в т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., в която се приема, че критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, когато се ангажира отговорността на държавата.

Поставеният в тази връзка въпрос, задължен ли е въззивният съд да прецени значението на релевантните за спора обстоятелства и следва ли да се намали дължимото обезщетение ако ищецът е бил осъждан, но е реабилитиран по право, не обуславя допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В съдебната практика на ВКС е изяснено, че при определяне на конкретното обезщетение следва да бъдат отчетени всички фактически обстоятелства от значение за спора – тежестта на обвиненията, продължителността на наказателната репресия, мерките за неотклонение, както и действително причинените безпокойства при разгласяване на случая и неблагоприятните последици в личния живот на незаконно обвиненото лице. Въззивният съд е установил, че досъдебно производство срещу А. П. И. е водено и по отношение на други лица, но е прекратено поради липса на доказателства за извършено престъпление, с оглед на което се дължи обезщетение за настъпилите в резултат на незаконното обвинение вреди. Преценката на съда за конкретния размер на дължимото обезщетение се основава на релевантните по спора обстоятелства, въз основа на данните от проведеното наказателно производство с участие на ищеца и действията на органите на държавното обвинение. Тези доказателства са преценявани по вътрешно убеждение, което в настоящото производство по реда чл.288 ГПК не може да бъде проверявано за необоснованост. Съдът е уважил частично претенцията за обезщетение, като е отчел, че присъденият размер не следва да надвишава реално претърпените вреди на ищеца, поради което искът за обезщетение на неимуществени вреди е неоснователен за разликата над присъдения размер. Ето защо, поставеният материалноправен въпрос не е разрешен в противоречие с цитираната съдебна практика на ВКС, в която се прави преценка при различни фактически обстоятелства, а обезщетението е присъдено за доказани от пострадалото лице вреди, във всеки отделен случай. В този смисъл, липсват предпоставките за допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС.

Отговор на въпроса, кои пропуснати ползи подлежат на обезщетение, е даден в Тълкувателно решение № 3/2021 от 13.01.2023 г.. по тълк. дело № 1/2021 г. на ВКС, ОСГТК, според което причинените от деликт пропуснати ползи трябва да бъдат доказани със сигурност, както трябва да бъдат доказани със сигурност пропуснатите ползи, причинени от неизпълнение на договорно задължение. В случая, изводите на въззивния съд, във връзка с преценката за причинно-следствената връзка между незаконното обвинение и невъзможността на ищеца да получи трудово възнаграждение по трудов договор от 07.09.2009 г., за периода 01.02.2010г. - 30.06.2010г., т. е. преди образуваното наказателно производство срещу ищеца А. П. И., са изцяло в съответствие с даденото тълкуване на чл.52 ЗЗД, поради което също липсва противоречие със съдебната практика на ВКС.

Поставените въпроси в изложението към касационната жалба на А. П. И., за критериите при определяне на обезщетение по чл.52 ЗЗД, във връзка с преценката дали наказателното производство е приключило в разумен срок, не обуславят допускане на касационно обжалване. С исковата молба не е предявен иск за обезщетение за забавено правосъдие, а доводи в този смисъл са направени едва с въззивната жалба, поради което въззивният съд не е бил длъжен и не е обсъждал предпоставките, дали наказателното производство е проведено извън разумния срок в нарушение на чл.6, §1 от ЕКЗПЧ. Въпросите за нарушаване правото на гледане на делото в разумен срок, в този смисъл, не са обуславящи волята на съда, поради което са неотносими.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1379/29.11.2023 г. по гр. д.№ 1260/2023 г. на Апелативен съд София.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.