ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4809

гр. София, 24.10.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател:Мария Иванова

Членове: Даниела Стоянова

Бисера Максимова

като разгледа докладваното от Б. М. К. гражданско дело № 20248002101563 по описа за 2024 година

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Г.-В.“ ЕООД, ЕИК 204705440, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „З. Р.“ № 20-22, ет. 7, представлявано от Г. Б. К. – управител, действащ чрез адв. К. З. от АК - Смолян, със съдебен адрес: гр. София, ул. „*** С.“ № 38, ет. 2, офис 4, срещу решение № 50 от 04.01.2024 г. на СГС, IV-Б възз. състав по гр. дело № 11693 по описа на съда за 2022 г., с което е потвърдено решение № 7683/07.07.2022 г. по гр. д. № 11522 по описа за 2022 г. на Софийски районен съд, 128-ми състав, с което „Г.-В.” ЕООД, ЕИК 204705440, е осъдено да заплати на М. Д. Р., ЕГН **********, със съдебен адрес: адв. Н. Г., на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, сумата от 5 000 евро, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 04.03.2022 г. до изплащането й, представляваща платена сума на отпаднало основание по договор за депозит Townhouse от 04.10.2021 г. В касационната жалба се излагат съображения за погрешност на изводите на въззивния съд, че причината да не се сключи предварителен договор между страните се дължи на обстоятелства, за които ищецът по делото не носи отговорност. По съществото на спора жалбоподателят развива съображения, че наличието на ипотека върху имота не съставлява основателна пречка за отказ да бъде подписан предварителен договор за същия. Твърди, че с оглед честата практика, когато се строят цели комплекси, инвеститорите да извършват изграждането на комплексите със средства, отпуснати от финансираща институция, и учредените в полза на банките обезпечения да бъдат заличени непосредствено преди подписване на окончателен договор за прехвърляне на собствеността върху имотите, то и практически трудно постижимо е това да се случи преди подписване на предварителен договор за конкретния имот. В тази връзка изразява становище, че подобно изискване от страна на потенциални кандидат-купувачи се явява трудно постижимо и е житейски неоправдано да бъде тълкувано в практиката като основателна причина да бъде отказано сключване на предварителен договор. Моли се решението да бъде отменено.

В изложението си по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът се позовава на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като твърди, че с атакуваното решение въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следния въпрос: „Кои причини са основателни по смисъла на чл. 10 от договора за депозит и като такива дават право на ищеца да откаже сключване на предварителен договор, респ. водят до липса на основание за ответника да получи уговорената неустойка?“. Допълнително се излагат подробни съждения относно ролята на въззивната инстанция като съд по същество без в тази връзка да е поставен въпрос, свързан с предмета на делото и обуславящ изхода по него. Отделно от изложеното за наличието на основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, касаторът счита, че е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, предвид факта, че с решението си въззивният съд се е произнесъл по следния материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, а именно: „Кои причини съставляват основателни такива, които дават правото на кандидат-купувач да откаже подписване на предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот или правото на строеж за такъв и с оглед какви обективни критерии, като бъдат взети предвид принципите на свобода на договарянето, равнопоставеност и справедливост в гражданския оборот, следва същите да бъдат определени?” Касаторът още счита, че решението на Софийски градски съд е очевидно неправилно - основание за допускането му до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. Твърди, че в настоящия случай въззивният съд не е обсъдил въобще действителната същност на постигнатото между страните правно съглашение, наименовано от тях като “договор за депозит” и не е разгледал техните права и задължения в корелация и реципрочност, като по този начин е допуснал нарушение на основни принципи в гражданскоправните отношения, а именно на справедливостта и равнопоставеността.

Ответната по касация страна М. Д. Р., действаща чрез пълномощника си адвокат Г. - член на Софийска адвокатска колегия, оспорва жалбата като твърди, че цялостната практика на продавача представлява опит за налагане на условия над купувача до степен последният да трябва да избира между перспектива да загуби даден депозит или да носи непремерен и неоправдан риск, за който не е коректно и своевременно информиран. Счита, че решението на въззивния съд е правилно и законосъобразно, не са допуснати твърдените от жалбоподателя пороци и същото следва да не бъде допускано до касационно обжалване, респективно оставено в сила.

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:

Делото е образувано по искова молба на М. Д. Р., ЕГН **********, срещу Г.-В.” ЕООД, ЕИК 204705440, с която ищцата е поискала от съда да осъди ответника на основание на чл. 55, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД да й заплати сумата от 5 000 евро, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба - 04.03.2022 г. до изплащането й, представляваща платена сума на отпаднало основание - по прекратен договор за депозит Townhouse от 04.10.2021 г. Софийският районен съд е уважил исковата претенция като е приел, че при установената фактическа обстановка ищцата е имала право да откаже да подпише предложения й предварителен договор и да иска връщане на заплатения депозит. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че ищцата е била изправна страна по договора за депозит; отказала е сключването на предварителен договор по основателни причини по смисъла на чл. 10, ал. 1 от договора; причината за този отказ е недобросъвестно поведение на ответника и така за нея се е породило вземането за връщане на платената сума по договора за депозит, като същевременно за ответника не се е породило вземане за неустойка по чл. 10, изр. 2 от договора.

При тези данни касационният съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

В настоящия случай двата поставени пред касационната инстанция въпроси следва да се обединят и обобщят в един като същият бъде формулиран по следния начин: „Като се изхожда от обективни критерии кои причини следва да се считат за основателни и дават право на кандидат - купувач на недвижим имот да откаже сключване на предварителен договор, респ. водят до липса на основание за ответника да получи уговорената неустойка?“.

В случая, така формулираният в изложението въпрос не отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е фактически, а не правен въпрос.

С т. 1 ТР на ОСГТК №1/2009 г. е дадена дефинитивна определеност на общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК - то съставлява правен въпрос, свързан с решаващите изводи на въззивния съд, довели до постановения и обжалван правен резултат. Същият съставлява общо основание, задължително се формулира от касатора и се извежда от решаващите мотиви на въззивния съд, обусловили постановения правен резултат.

В настоящия случай въззивният съд е обсъждал дали ищцата има право на възстановяване на депозита, който е заплатила на ответното търговско дружество, но на базата на установените по делото факти. Касаторът, формулирайки в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК своя въпрос, на практика иска касационната инстанция да даде отговор дали изводът на въззивния съд, с оглед установените факти по спора, е правилен, респ. – дали обжалваното въззивно решение е правилно. Поставеният въпрос обаче касае анализа и оценката на доказателствата по делото и обосноваността на изводите на съда относно основателността на исковата претенция – въпроси, подлежащи на обсъждане в производството по чл. 290 ГПК, а не в производството по селектиране на касационната жалба.

Що се отнася до развитите в изложението на касатора съображения за дейността на въззивната инстанция като инстанция по същество като се твърди, че въззивният съд не е дал указания на страните относно установяване на правнорелевантните за спора факти, без обаче в тази връзка да се поставя въпрос, свързан и обуславящ изхода по делото, касационната инстанция намира следното:

Непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание касационният контрол да не бъде допуснат. Правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК не може да бъде нито изведен, нито уточнен и от доводите в касационната жалба и изложението. По тези съображения и предвид задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълкувателно дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, че посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби, както и че обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен такъв въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата.

За пълнота на изложението, по така развитите от касатора съображения за дейността на въззивната инстанция като инстанция по същество, следва да се отбележи, че по този въпрос е формирана безпротиворечива практика на ВКС ( ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ІV г. о., решение № 270 от 19.02.2015 г. по гр. д. № 7175/2013 г., ІV г. о. на ВКС и др.), според която въззивната инстанция дължи излагането на собствени мотиви като втора решаваща инстанция, извършвайки самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК, излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса.

При липса на основната предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК безпредметно са явява обсъждането на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. При отсъствие на поставен от касатора правен въпрос, включен в предмета на делото и обусловил изводите на въззивния съд, няма как настоящата касационна инстанция да преценява дали този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС или е въпрос за точното прилагане на закона и от значение за развитието на правото.

Що се отнася до твърдението на касатора за наличие на основанието за допускане на касационно обжалване, предвидено в разпоредбата на чл. 280, ал. 2 от ГПК - очевидна неправилност, настоящата касационна инстанция приема, че в случая не е налице соченото основание. Мотивите на постановеното въззивно решение са вътрешно безпротиворечиви и изчерпват очертания предмет на доказване. Решението не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т. е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Изложените от касатора съображения, че въззивният съд не е обсъдил въобще действителната същност на постигнатото между страните правно съглашение, наименовано от тях като “договор за депозит” и не е разгледал техните права и задължения в корелация и реципрочност, са съображения по съществото на спора, и не могат да обосноват наличието на основанието за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 от ГПК.

Изложеното налага извод, че атакуваното въззивно решение не може да бъде селектирано за осъществяване на проверка относно неговата законосъобразност.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 50 от 04.01.2024 г. на СГС, IV-Б въззивен състав по гр. дело № 11693 по описа на съда за 2022 г. Определението е окончателно.