О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3000

[населено място], 19.11.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

като разгледа докладваното от съдия Цолова т. д.№880/24г.,за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Г. П. против решение №1316/20.11.2023г. по в. гр. д.№579/23г. на Софийски апелативен съд в частта, с която, след частична отмяна на осъдителното решение №263527/22.12.2022г. по гр. д.№15094/19г. на Софийски градски съд, е отхвърлен предявеният от него иск за заплащане на обезщетение за забава върху сумата 80 000 лв., представляваща част от общо присъденото в полза на страната застрахователно обезщетение по чл.432 ал.1 КЗ.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност, поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила и поради необоснованост на въззивния съдебен акт в обжалваната му част. Оспорва се като неправилен изводът на съда, че е налице забава на кредитора по смисъла на чл.95 ЗЗД в приемането на предложеното плащане от страна на застрахователя. В тази връзка касаторът се позовава на доводи за процесуално поведение на ответника пред съда /въпреки предложеното плащане на сумата 80 000 лв./ по оспорване изцяло на предявената от него претенция и предложено плащане едва през 2022г. Моли решението на САС в обжалваната му част да бъде отменено, като му бъде присъдена дължимата лихва за забава.

В приложено към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса „Правилно ли въззивният съд е приел, че е налице забава от страна на кредитора по смисъла на чл.95 и сл. ЗЗД в условията на изпадане в забава от страна на длъжника-застраховател по чл.497 ал.1 КЗ при непризнаване на претенцията от страна на застрахователното дружество и твърденията на ответника по делото, че не е налице извършен деликт от страна на застрахования при ответника водач?“ /решение №167/30.01.2020г. по т. д.№2273/18г. на ІІ т. о. на ВКС/. Като допълнителни предпоставки за извършването на исканата селекция на касационната жалба касаторът навежда освен тази по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, също и на т.2 /но в старата й редакция отпреди 2017г., поради което по нея настоящият състав не дължи произнасяне/, и на т.3 от същия член и алинея.

Ответникът по касационната жалба „ЗД Евроинс“АД в писмен отговор е оспорил наличието на предпоставки за допускането й до касационен контрол, както и основателността на изложените в нея оплаквания по същество.

От своя страна „ЗД Евроинс“АД е сезирал ВКС с насрещна касационна жалба, с която обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдил първоинстанционното осъдително решение за сумата на обезщетение в размер на разликата над 120 000 лв. до 180 000 лв., считайки, че в тази му част решението е неправилно, поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон.

В приложеното към насрещната касационна жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК този касатор обосновава приложно поле на общото основание на чл.280 ал.1 ГПК с въпросите Следва ли съдът при прилагане на принципа на справедливостта да направи цялостна оценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства, установени в хода на производството или следва да гради своите изводи единствено върху онези, които обуславят ангажиране на отговорността на делинквента, без да взема предвид тези, които намаляват нейния обем? и Следва ли съдът да гради доказателствените си изводи върху фактически обстоятелства, които не са част от предмета за доказване? Сочи се, че тези въпроси въззивният съд е разрешил по обуславящ крайния изход на делото начин в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т.ІІ от ППВС №4/23.12.1968г. , както и в решение №177/25.10.2016г. по гр. д.№1263/16г. на ІІІ г. о. на ВКС.

В писмен отговор на насрещната касационна жалба С. Г. П. заема становище за неоснователност на същата, основано на доводи за извършено от ответника плащане на цялата присъдена в негова полза сума на застрахователно обезщетение.

Върховен касационен съд, Второ търговско отделение констатира, че касационната жалба е допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК настоящият състав съобрази следното:

С исковата молба ищецът С. Г. П. е претендирал от ответника „ЗД Евро инс“АД заплащане на застрахователно обезщетение за причинени му неимуществени вреди от претърпяно от него по вина на застрахования при ответника водач на МПС ПТП, настъпило на 10.06.2018г. в размер на 200 000 лв., ведно със законната лихва от датата на ПТП до окончателното изплащане на главницата.

Искът е уважен изцяло от състава на Софийски градски съд.

Сезиран с въззивна жалба от ответника-застраховател, Софийски апелативен съд е отменил решението на Софийски градски съд в частта за присъденото обезщетение за разликата над 180 000 лв. до 200 000 лв., както и в частта, с която съдът е присъдил в полза на ищеца лихва за забава върху част от обезщетението 80 000 лв., начисляема за периода от 10.06.2018г. до датата на завеждането на исковата молба, като е отхвърлил предявения иск в тази му част, а в останалата му обжалвана от ответника част е потвърдил първоинстанционното решение. За да обоснове този изход на делото пред въззивната инстанция съставът на апелативния съд е приел, че определеният от първата инстанция справедлив размер на дължимо застрахователно обезщетение е завишен и не отговаря на критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД, но видът и характерът на установените по делото вреди, съобразени с възрастта на ищеца към датата на ПТП, интензитета и продължителността на търпените болки и страдания, отражението им върху ежедневието на ищеца, периода на възстановяване, последиците от травмите в дългосрочен план, икономическата обстановка в страната, съпоставена с лимитите на отговорността на застрахователите в България, не позволяват размерът да бъде намален под 180 000 лв. По въпроса за присъждането на лихва за забава от датата на увреждането върху сумата 80 000 лв. съставът на апелативния съд е взел предвид установеното по делото, че в извънсъдебната кореспонденция между страните застрахователят е поискал от ищеца да посочи банкова сметка за изплащане на обезщетението, по която е направил опит да плати обезщетение в неоспорения от него размер от 80 000 лв., но преводът е бил върнат обратно поради закриване на сметката. При тези обстоятелства съдът е приел, че с поведението си кредиторът – ищец не е оказал съдействие за това частично изпълнение, осъществявайки състава на чл.95 ЗЗД, което е освободило застрахователя от отговорността на забавата за плащането до този размер.

Настоящият състав на Върховен касационен съд намира, че не следва да се допусне касационен контрол на така постановеното въззивно решение.

Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция отговори да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени от него процесуални действия да са довели именно до този резултат. Същевременно търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства, с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало, а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.

Единственият формулиран от касатора в изложението му въпрос е по правилността на направения от въззивния съд решаващ извод за наличието на основания за приложението на чл.95 ЗЗД, поради което не може да бъде квалифициран като отговарящ на общия критерий на чл.280 ал.1 ГПК.

Липсата на въпрос, поставен в съответствие с изискванията на т.1 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС прави безпредметна и недължима преценката за наличието на предпоставки за приложението на допълнителните селективни критерии на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, които, освен това и не са обосновани.

Изложеното налага да бъде постановен отказ за допускане на въззивното решение до касационен контрол.

С оглед този изход и на основание чл.287 ал.4 ГПК насрещната касационна жалба на „ЗД Евро инс“АД не следва да се разглежда.

Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1316/20.11.2023г. по в. гр. д.№579/23г. по описа на Софийски апелативен съд в обжалваната му от С. Г. П. част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: