Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК.
Образувано е по касационна жалба от началника на Митнически пункт „Варна запад”, чрез процесуалния му представител Л. Т. срещу решение № 2044 от 09.08.2011г., постановено по адм. д. № 970/11г. от Административен съд - Варна, първо отделение, втори състав, с което е отменено решение вх. № 9300 – 119/16.02.2011г. към ЕАД № 09BG002002Н0055363/28.07.2009г. на Началника на Митнически пункт „Варна запад”, с което са определени като дължими за вземане под отчет разликите до пълния размер на дължимите митни сборове и ДДС по ЕАД както следва : мито за доплащане 0, 00лв. и за ДДС за доплащане в размер на 3 857, 68лв. Със същото решение съдът е отменил и Решение вх. № 9300 – 119 – 1/30.03.2011год. към ЕАД № 09BG 002002Н0055363/28.07.2009год. на Началника на Митнически пункт „Варна запад”, с което са взети под отчет лихви в размер на 682, 43лв. върху главница ДДС. С решението съдът е осъдил Митнически пункт „В. З.” да заплати на „Девненски захарен завод”-ЕАД гр. Д., ЕИК 175461329 разноски по делото в размер на 900лв.
В касационната жалба се правят оплаквания, че решението на Административен съд-Варна е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и е необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат подробни съображения в тази насока. М. В. административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд - Варна и вместо него да постанови друго такова, с което да отхвърли жалбата на „Девненски захарен завод”-ЕАД гр. Д..
Ответника по касационната жалба- „Девненски захарен завод”-ЕАД гр. Д. чрез своя процесуален представител взема становище, че решението на Административен съд – Варна е правилно и законосъобразно и следва да бъде оставено в сила. Претендира се заплащане на разноски за касационната инстанция.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е допустима, а по същество е неоснователна.
Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема за установено следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.
С решението си Административен съд – Варна е отменил решение вх. № 9300 – 119/16.02.2011г. към ЕАД № 09BG002002Н0055363/ 28.07.2009г. на Началника на Митнически пункт „Варна запад”, с което са определени като дължими за вземане под отчет разликите до пълния размер на дължимите митни сборове и ДДС по ЕАД както следва : мито за доплащане 0, 00лв. и за ДДС за доплащане в размер на 3 857, 68лв. Със същото решение съдът е отменил и Решение вх. № 9300 – 119 – 1/30.03.2011г. към ЕАД № 09BG 002002Н0055363/28.07.2009год. на Началника на Митнически пункт „Варна запад”, с което са взети под отчет лихви в размер на 682, 43лв. върху главница ДДС.
Съдът е описал много подробно цялата фактическа обстановка, свързана с издаването на обжалваните административни актове – извършеният внос на 3 332, 58 тона сурова нерафинирана тръстикова захар от страна на „Девненски захарен завод”-ЕАД по ЕАД № 09BG002002Н0055363/ 28.07.2009г., представените към ЕАД документи по вноса, определянето на задължения с решение на митническия орган, както и платежните нареждания, с които те са заплатени, извършения последващ контрол по реда на чл. 84а и сл. от ЗМ, съответно чл. 78, т. 2 от Регламент /ЕИО/ № 2913/1992г. с цел установяване на законосъобразността на действията на проверяваното лице при поставяне на стоките под митнически контрол, в това число съставения доклад № 9 от 03.01.2011г. и възраженията на проверяваното лице, основанията на митническия орган за издаването на процесните решения към ЕАД № 09BG002002Н0055363/ 28.07.2009год. – съответно от 16.02.2011г. и от 30.03.2011г. и определяне на допълнително задължение за ДДС и лихви за забава. Съдът е описал и събраните в хода на делото доказателства, в това число и заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-икономическа експертиза, след което е пристъпил към изграждане на своите правни изводи по законосъобразността на обжалваните актове. В тази насока са изложени мотиви, че същите са издадени от компетентен орган, в съответната писмена форма, притежават съответните задължителни реквизити, и при спазване на процесуалните правила, като възраженията на жалбоподателя/сега ответник по касация/ за допуснати нарушения на последните се явяват неоснователни. Първоинстанционният съд е очертал и предмета на спора, изразяващ се в това, дали в митническата облагаема стойност на стоките по ЕАД № 09BG002002Н0055363/ 28.07.2009год. следва да се включи и сумата по фактура № 051 – 00041842/19.05.2009г. по договор SUS 3274 и известие № 051 – 00041331/03.04.2009г. по договор № SUS 3274 и № 051 – 00041332/03.04.2009г. по договор SUS 3440, като е изложил накратко аргументите на страните в тази насока/стр. 7 – 8 от решението, съответно 582 – 583 от делото/. Изложени са мотиви, че митническата стойност на стоките в решенията по процесното ЕАД е определена в нарушение на материалния закон. За да изгради този свой извод съдът е посочил, че особените правила за определяне на елементите на облагане по чл. 84и от ЗМ не изключват общите принципи за определяне на митническата стойност по чл. 35 и 36 от ЗМ, съгласно които митническата облагаема стойност на внасяни стоки е договорената стойност, която е реално платена или подлежаща на плащане цена на стоките, продадени за износ за Р. Б., коригирана съгласно чл. 38 от ЗМ, съответно чл. 32 и 33 от Регламент № 2913/92, ако са налице условията на т. 1 – 4 от същата разпоредба. Като продължение на принципа на определяне на митническата облагаема стойност е дадено тълкуване и на изключенията, посочени в чл. 39 от ЗМ, и по специално на т. 6 от нормата. Съдът е приел за неправилни изводите на митническия орган, че сумата по фактура № 051 – 00043135/16.10.2010год. не представлява финансово споразумение по смисъла на чл. 35 от МК/Регламент /ЕИО/ № 2913/92. Решаващият съд е тълкувал събраните по делото писмени доказателства, и по-специално клаузите на договора за доставка, сключен между вносителя и доставчика, на база на което е приел, че уговорения начин на плащане между страните определя поемането на разноските по сконтирането на акредитива не като условие за извършване на продажбата по смисъла на чл. 29, пар. 3, б.”а” от МК, а като условия по плащането, съответно представлява финансово споразумение между продавача и купувача. Съобразно фактите по делото съдът е приел, че сумата от 51 320, 36евро, предмет на плащане по посочената по-горе фактура, съставлява разходи и лихва по сконтото, които разходи продавачът е фактурирал на купувача и те са поети от него и съставляват финансови разходи във връзка с плащането на договорената цена, като тези разходи са изключени от митническата облагаема стойност по чл. 32 от МК, тъй като съставляват лихва по финансово споразумение, сключено в писмена форма и разграничена от реално платената или подлежащата на плащане цена. Посочено е, че наличието на условията по първо и второ тире на чл. 33, ал. 2, б.”А” от МК не е оспорено от митническия орган, а констатациите на последния, дали основание за увеличаване на митническата облагаема стойност са едностранчиви, без да е направен анализ и проверка, докато становището на жалбоподателя/сега ответник по касация/ намира подкрепа в събраните по делото множество писмени доказателства, както и от заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-икономическа експертиза. На база на изложеното е направен краен извод, че договорената и подлежаща на плащане цена е тази, посочена в международна фактура № 051 – 00041233/27.03.2009г., съответстваща за 2 600м. т нерафинирана захар на стойност 890 861, 24 евро, която цена е посочена в кл. 22 на ЕАД. На стр. 9 от решението административният съд е изложил мотиви относно осчетоводени липси, като е отбелязал, че от заключението на вещото лице се установява, че стойността на липсите не участва във формиране на себестойността на стоката, като вносителят не е коригирал цената на стоката съобразно тези липси и че в случая не е налице хипотезата, регламентирана в чл. 145 от Регламент № 2913/92год. С оглед на изложеното е прието, че се явява незаконосъобразно и решението на митническия орган, с което върху задължението за главницата е определено и задължение за лихви в размер на 682, 43лв.
Решението на Административен съд Варна е правилно и законосъобразно.
В касационната жалба се развити доводи за наличие на всички отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. От изложеното в жалбата следва да се приеме, че основните оплаквания на касатора са допуснато нарушение на материалния закон. В тази насока се излагат доводи, че административният съд неправилно е приел, че сключеният договор между доставчика „Каргил” и вносителя „Девненски захарен завод”-ЕАД има характер на финансово споразумение, тъй като последното е сключено между вносителя и банката /”ПИБ”-АД/, като разходите по този акредитив се покриват от осигурен кредит, предоставен на купувача от банката, а по делото няма представени доказателства доставчикът да е заплатил на банката-издател на акредитива фактурираната сума, за да се приеме, че то е лихва по акредитива. Твърди се още, че изводите на съда, че финансовото споразумение се съдържа в договора за доставка, са необосновани и в противоречие с материалния закон, тъй като „Девненски захарен завод”-ЕАД не е кредитиран от продавача, поради което ако се дължи лихва, тя се дължи на банката, отпуснала кредита по акредитива, а по делото не са ангажирани доказателства за извършено плащане към банка.
По направените оплаквания настоящата инстанция съобрази следното:
По делото няма спор от фактическа страна и същата правилно е възприета от съда, като е намерила отражение в мотивите на решението. Правилно е формулиран и основният спорен въпрос – дали заплатената сума от 68 384, 39 щ. д. по фактура № 051 – 00041842/19.05.2009год. следва да се включи в митническата облагаема стойност по чл. 35 от ЗМ, съответно чл. 32 от МК, каквато теза поддържа митническата администрация или по отношение на нея е налице хипотезата по чл. 39, т. 6 от ЗМ, съответно чл. 33, ал. 2, б.”А” от МК, и същата не следва да се включа в митническата облагаема стойност, каквато теза поддържа вносителя.
Даденият отговор на спорния въпрос от страна на първоинстанционния съд се споделя от настоящата инстанция, тъй като е логически обоснован и при правилно тълкуване на материалния закон.
Съгласно чл. 39, т. 6 от ЗМ, съответно чл. 33, ал. 2, б.”А” от МК, митническата стойност на внасяни стоки не следва да включва следните разходи, при условие, че те са разграничени от реално платената или подлежащата на плащане цена – лихви по финансови споразумения на купувача във връзка с покупката на внасяните стоки, независимо от това, дали кредитът е предоставен от продавача, от банка или от трето лице, при условие че лихвите са разграничени от реално платената или подлежащата на плащане цена, финансовото споразумение е в писмена форма и че купувачът може при необходимост да докаже, че а/ такива стоки се продават към момента на остойностяване по цената, декларирана като реално платена или подлежаща на плащане цена и б/обявеният лихвен процент не превишава равнището на преобладаващия брой такива договори в страната, където и по времето, когато финансираните е било осигурено. В случая не е спорно наличието на условията по б.”а” и „б”, както и че между продавача и купувача има сключен писмен договор за доставка, но се оспорва същият договор да съдържа клаузи за финансово споразумение.
Тези твърдения на митническия орган не намират подкрепа във фактите по делото.
Начинът на плащане е уговорен в т. 9.1 от договор за доставка SUS 3274 от 03.09.2008год., сключен между „К. И.ал”-Женева – Швейцария от една страна като продавач и „Девненски захарен завод”-ЕАД-като купувач,. Според нея клауза плащането по сделката се осъществява чрез неотменим и неограничен документарен кредит с отложено плащане, като е договорено, че в случай на документален кредит за отложено плащане разходите, лихвите и разноските, направени от продавача за дисконтиране на документалния кредит за плащане на виждане, са за сметка на купувача и не са включени в горепосочената /договорената/цена, като купувачът ще извърши плащането на тези разходи и разноски при получаване на фактурата от продавача въз основа на действително дисконтираната стойност от датата на коносамента до пълния падеж. На база на това с фактура № 051 – 00041842/19.05.2009год. доставчикът „Каргил интернационал” СА е фактурирал на купувача определената му от обслужваща банка за акредитива в размер на 68 384, 39щ. д., за което са съставени съответни счетоводни записвания при получателя, които обстоятелства се установят и от заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-икономическа експертиза, което посочва, че заплатената цена е осчетоводена като финансов разход.
При така изложената фактическа обстановка административният съд е направил верен извод, че е налице хипотеза по чл. 39, т. 6 от ЗМ, поради което сумата по фактура № 051 – 00041842 неправилно е включена в митническата облагаема стойност. При тази фактическа обстановка не могат да бъдат споделени доводите на касатора, че не е налице финансово споразумение между продавача и купувача, и че сумата по процесната фактура би следвало да се заплатят на банката. От данните по делото се установява, че въпросната сума е заплатена в рамките на открития документален акредитив и по силата на договора за доставка, разходите на продавача по усвояване на акредитива следва да бъдат възстановени от купувача. Предвид уговорения начин на плащане тази сума се дължи от купувача на продавача, а не на банката, поради което е без значение обстоятелството, че няма извършено плащане към банката. Нормата на чл. 39, т. 6 от ЗМ, съответно чл. 33 от МК допуска финансовото споразумение да бъде сключено не само с банка, но и с продавача или трето лице, какъвто е и настоящия случай. В случая не става и въпрос за лихви по отпуснат кредит, а за лихви по усвояване на акредитива като вид начин на плащане, поради което същите по законов път са изключени от митническата облагаема стойност.
Предвид на гореизложеното следва да бъде прието, че решението на Административен съд – Варна не страда от пороците, твърдяни в касационната жалба и при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила.
Ответното по касация дружество претендира заплащане на разноски, но не е представило доказателства за направени такива в настоящата инстанция, поради което такива не следва да бъдат присъждани.
Водим от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на осмо отделение, РЕШИ: ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 2044 от 09
.08.2011г. на Административен съд - гр. В., първо отделение, втори състав, постановено по адм. д. № 970/11год. Решението е окончателно. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ:
/п/ М. М.
секретар:
ЧЛЕНОВЕ:
/п/ Е. М./п/ М. Р.
М.Р.