О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3112

гр. София, 26.11.2024г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на тридесети октомври, две хиляди и двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА

ЧЛЕНОВЕ: П. Х.

ИВАНКА АНГЕЛОВА

като разгледа докладваното от съдия Ангелова т. д. № 936/2024 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на О. О. Е., чрез процесуален представител, против Решение № 131 от 08.01.2024 г. по в. гр. д. № 10414/2022 г. на Софийски градски съд, с което е било потвърдено Решение № 7468 от 02.07.2022 г. по гр. д. № 49407/2021 г. на Софийски районен съд, в частта, в която е било признато за установено по предявени от „Обединена българска банка“ АД искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.415 ГПК, вр. чл.430 ТЗ, вр. чл.9 ЗПК, че О. О. Е. дължи на „Обединена българска банка“ АД (като правоприемник на влялото се дружество „Кей Би Си Б. Б. ЕАД, с предишно наименование „Райфайзенбанк (България)” ЕАД), сумата от 7 082,38 лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № 1406170863824100 от 19.06. 2014г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 25.10.2019 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 32,23 лв. - остатък от незаплатена възнаградителна лихва за периода от 20.08.2019 г. до 01.10.2019 г., за които вземания е била издадена Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч. гр. д. № 61565/2019 г. по описа на Софийски районен съд.

В касационната жалба се поддържа, че атакуваното въззивно решение е неправилно и необосновано, с оглед на което се претендира неговата отмяна и присъждане на сторените разноски за всички инстанции.

Допускането на касационното обжалване е основано на наличието на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, т.2, пр.2 и т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните правни въпроси:

1. Налице ли е вземане за възнаградителна лихва по договор за потребителски кредит, когато уговорените условия по договора, въз основа на които се определя годишният лихвен процент, не могат да бъдат приложени и/или изпълнени от Банката по независещи от страните причини ?;

2. Може ли съдът да приеме, че при липса на възможност за Банката да приложи уговорения в договора лихвен процент по независещи от страните причини, възнаградителната лихва ще се дължи от потребителя, ако Банката е намалила размера на приложимия процент спрямо уговорения такъв за първите 12 месеца ?;

3. Налице ли е добросъвестност, когато по независещи от страните причини Банката не може да приложи уговорения в договора лихвен процент, но определи нов такъв без да уведоми потребителя за новия лихвен процент, критериите, по които е определен и без да му предостави погасителен план, респективно възможност да погаси предсрочно кредита при несъгласие с лихвения процент, определен едностранно от Банката ?

По въпроси № 1 и № 3 се твърди, че е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение, обосновано с довода, че отговорът по тези въпроси е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По въпрос № 2 се сочи, че е налице предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 и т.2, пр.2 ГПК, с аргумента, че изводите на въззивния съд противоречат на практиката на касационната инстанция и на Съда на Европейския съюз, намерила израз в: Решение на СЕС по дело С-618/10 от 14.06.2012 г. по дело Banco Espanol de Credito срещу Joaquin Calderon Camino, решение по дело С-26/2013 г.; решение по съединени дела С-96/16 и С-94/17; Решение № 76 от 22.07.2020 г. по т. д. № 1011/2019 г. на ВКС и Решение № 50058 от 14.07.2023 г. по т. д. № 1004/2022 г. на ВКС.

Ответникът – „Обединена българска банка“ АД, в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – изхожда от надлежна страна, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да потвърди решението на районния съд в обжалваната част, съставът на Софийския градски съд е установил, че страните не спорят по факта, че „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, като кредитор, чийто правоприемник по делото се явява „Обединена българска банка“ АД, и ответникът О. О. Е., като кредитополучател, на 19.06.2014 г. сключили договор за банков потребителски кредит, по силата на който банката се задължила да предостави на кредитополучателя кредит за потребителски нужди в размер на 20 364, 14 лв., който да бъде усвоен еднократно по банкова сметка на кредитоискателя. С чл.4 от договора О. О. Е. се задължил да заплаща на банката възнаграждение под формата на годишна лихва в размер на 7,5% за първите 12 месеца от усвояването, а след този срок лихвата се формирала от променлива величина - 6-месечния SOFIBOR и надбавка от 6,003 пункта. С чл.4.2.1. от договора, страните приели, че лихвата, в частта за 6-месечния SOFIBOR, ще бъде преизчислявана и променяна от банката два пъти годишно - на 1 март и на 1 септември, като преизчислението ще бъде извършено съобразно стойността на 6-месечния SOFIBOR, обявена на страницата на БНБ два работни дни преди 1 март и 1 септември, а преизчислената лихва ще се прилага от следващата падежна дата по кредита, а ако тя е неработен ден - от първия работен ден след падежната дата. Същевременно банката се задължила да поддържа на интернет страницата си www.rbb.bg информация за прилаганите от нея стойности на 6-месечния SOFIBOR. С разпоредбата на чл.4.3 от договора, страните се съгласили, че след промяна на лихвата по реда на чл.4.2.1, банката ще изготвя нов погасителен план за дължимите по кредита анюитетни вноски, който план ще бъде предоставян на кредитополучателя при поискване от негова страна в обслужващия го офис на банката.

Софийският градски съд е установил също така, че страните не спорят и по установения и от неоспореното заключение по съдебно-счетоводната експертиза факт, че кредиторът на 20.06.2014 г. заверил с договорената сума от 20 364,14 лв. сметката на кредитополучателя. Решаващият въззивен състав изцяло е споделил изводите на първата инстанция, че при сключването на договора за кредит са били спазени законоустановените изисквания към него. Посочил е, че предоставеният банков кредит е бил за потребителски нужди, а не за извършването на търговска или професионална дейност, поради което кредитополучателят има качеството на потребител по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП, а банката - на търговец по смисъла на § 13, т.2 от ДР на ЗЗП. Прието е, че уреждащите размера на възнаградителната лихва клаузи на чл.4.2. и чл.4.2.1. от договора, не са индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП, тъй като същите са част от стандартни, изготвени предварително условия на банката и кредитополучателят е нямал възможност да влияе върху съдържанието им. По делото не са били въведени твърдения и данни, че включването на спорните клаузи в договора е в резултат на изричното им обсъждане и съгласие на потребителя по отношение на съдържанието им, доколкото доказателствената тежест в тази насока тежи съгласно чл.146, ал.4 ЗЗП върху банката. В случая, според въззивния съд, уговорката за възнаградителната лихва е била част от договора и в съдържанието на разпоредбите на чл.4.1, чл.4.2 и чл.4.2.1 същата е била уредена изрично и изчерпателно, ясно е бил описан начинът, по който тя се формира, като основанието за промяна е от обективно и независещо от банката естество - промяна в 6-месечния SOFIBOR. Въз основа на тези констатации, съдът е приел, че в случая спорните клаузи съответстват на изискванията за добросъвестност и не създават значително неравновесие между правата и задълженията на банката и кредитополучателя във вреда на последния. По съображения, че преценката за неравноправност се извършва към момента на сключването на договора, последващото преустановяване от страна на БНБ да изготвя и публикува индекса SOFIBOR не води до отпадане задължението на кредитополучателя да заплати на банката възнаграждение. След анализ на събраните по делото доказателства въззивната инстанция е установила също така, че първоначалният лихвен процент от 7,5 %, посочен в погасителния план от 19.06.2014 г., е бил „промоционален“ такъв за първите 12 месеца, считано от усвояването на кредита, след което съобразно неоспореното заключение на ССчЕ банката единствено е намалявала приложимия процент на договорната лихва – 6,133 % и 6,113 %. Като последица от извода за равноправност на договорните клаузи в частта за възнаградителната лихва, Софийският градски съд е заключил, че не са налице основания да се приеме, че договорът за кредит е станал безлихвен поради неизготвянето от страна на банката на нов погасителен план, още повече че банката единствено е намалявала лихвата, поради което и ответникът следва да заплати на „Обединена българска банка“ АД уговореното възнаграждение под формата на възнаградителна лихва.

С оглед формираните правни изводи, въззивната инстанция е приела, че обжалваното решение като правилно следва да бъде потвърдено и на основание чл.272 ГПК е препратила към изложените от първоинстанционния съд мотиви.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

И трите въпроса, макар и формулирани отделно, изхождат от несъгласието на касатора с извода на въззивния съд за дължимост на вземането за възнаградителна лихва и с конкретния в тази връзка мотив, че последващото преустановяване от страна на БНБ да изготвя и публикува индекса SOFIBOR не води до отпадане задължението на кредитополучателя да заплати на банката възнаграждение. Този извод обаче е последица от приетата от съда равноправност на оспорените клаузи на чл.4.1, чл.4.2 и чл.4.2.1. Както от съдържанието, така и от обосноваването им в изложението по чл.284, ал.3,т.1 ГПК е видно, че въпросите не са обвързани с решаващите за дължимостта на възнаградителната лихва изводи на съда, а именно - за равноправност на оспорените клаузи и че дължимата за това преценка се извършва към сключването на договора. Констатацията на настоящия състав, че не изхождат от решаващ за изхода на спора мотив, препятства квалифицирането на въпросите като правни по чл.280, ал.1 ГПК, съгласно указанията на т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В практиката на ВКС, съобразена и със задължителните разрешения на СЕС, трайно се застъпва становището, че на банките не следва да се признават претендирани вземания за лихви, основани на нищожни клаузи в потребителските кредити. Макар и индиректно, поставените от касатора въпроси са относими към правилността на решаващия за изхода на спора извод за равноправност на клаузите, уреждащи начина на формиране на размера и условията за промяна на договорената между страните възнаградителна лихва, преценката на която обаче е извън предмета на производството по селектиране на касационните жалби. Следователно, въпросите не удовлетворяват общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за искания касационен достъп, поради което е безпредметно обсъждането на посочените от касатора допълнителни критерии по чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК.

С оглед изхода на спора на ответник по касация следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 131 от 08.01. 2024 г. по в. гр. д. № 10414/2022 г. на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА О. О. Е., ЕГН [ЕГН] да заплати на „Обединена българска банка“ АД, ЕИК[ЕИК] юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.