ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 6063

гр. София, 30.12.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав: Председател:Мария Иванова

Членове:Даниела Стоянова

Таня Орешарова

като разгледа докладваното от Т. О. К. гражданско дело № 20248002101677 по описа за 2024 година

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение №1228/06.11.2023 г. на Софийски апелативен съд, постановено по в. гр. д. № 2145/2021 г., е потвърдено решение № 3583/04.06.2018 г. на Софийски градски съд, възстановено с определение от 21.04.2021 г., постановено по гр. д. № 6264/2014 г. при участието на трето лице помагач, с което: е обявен за окончателен по иска, предявен от С. С. С., срещу Д. М. Х. и М. М. Б., на основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД сключеният между С. С. С., като купувач, и М. М.ев Б. (наследодател на ответниците), като продавач, предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот /апартамент № 68, находящ се в гр.С., С. община, район „И.“, в жилищна сграда - ********, състоящ се от: една стая, кухня, дневна, обслужващи помещения, със застроена площ от 56,81 кв. м., при посочени съседи, заедно със съответните ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху държавно място, при условие, че купувачът С. С. С. заплати на Д. М. Х. и М. М. Б. остатъка от продажната цена в размер на 17 500 лева в двуседмичен срок от влизане на решението в сила, както и е уважен предявеният от Д. М. Х. и М. М. Б. срещу третото лице помагач В. Й. В. /починала в хода на въззивното производство и заместена от законните си наследници В. В. В.-син и М. В. В.- дъщеря/ обратен иск на основание чл. 284, ал. 2 ЗЗД и е осъдена да заплати сумата от 9500 лева, представляваща задължение на предаване на задатък по предварителния договор, платен от купувача на ответницата по обратния иск в качеството й на представител на наследодателя на ищците М. М.ев Б., който последната не е предала, заедно със законната лихва от 18.08.2014 г. до окончателното плащане.

Срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение и е уважен искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, е подадена касационна жалба от Д. М. Х. и М. М. Б.. В жалбата се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторите молят въззивното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго за отхвърляне на исковите претенции.

В изложението към касационната жалба касаторите се позовават на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и поставят въпроса: Напредналото онкологично заболяване, съпроводено с дихателна и чернодробна недостатъчност, както и с болков синдром, невъзможността за самостоятелно обслужване и зависимостта от трети лица, позволяват ли пълноценно да се мисли, разбира, да се планира и решава, да се осмислят и предвиждат последствията от действията, при това в предсмъртно състояние, един ден преди настъпване на неизбежна смърт? Считат, че решението е и очевидно неправилно – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради явна необоснованост.

Посочват практика на ВКС в този смисъл: определение №97/30.01.2018 г. по ч. т.д. № 221/2018 г., II т. о. на ВКС, определение №127/16.03.2018 г. по ч. гр. д. №866/2018 г., IV г. о. на ВКС.

Ответникът по касационната жалба С. С. С., чрез адв. Д. Б., взема становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване.

В. В. В. и М. В. В., конституирани като законни наследници на починалото в хода на процеса трето лице помагач В. Й. В., чрез адв. З. Н., също подават становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване.

Срещу въззивното решение в частта, с която е уважен предявеният от Д. М. Х. и М. М. Б. срещу В. Й. В., като трето лице помагач, обратен иск на основание чл. 284, ал. 2 ЗЗД, е подадена касационна жалба от В. В. В. и М. В. В. /законните наследници на третото лице помагач, починало в хода на производството/. Излагат оплаквания, че в тази част решението е недопустимо, както и неправилно поради нарушение на материалния закон, съдопроизводствените правила и необоснованост.

В изложението към касационната жалба се позовават на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и поставят следните въпроси: 1/ Процесуално допустимо ли е разглеждането на обратен иск срещу трето лице – помагач в производство по обявяване на предварителен договор за окончателен при положение, че основният иск подлежи на разглеждане по реда на особеното исково производство, а обратния иск подлежи на разглеждане по общия исков ред? Ако това е процесуална пречка за предявяване на обратния иск, воли ли това обстоятелство до недопустимост на съдебното решение като постановено при порочно учреден процес? Твърди се противоречие с решение №228/22.02.2012 по т. д. №877/2010 на ВКС, II т. о. 2/ При фактическо съжителство на съпружески начала, при липса на съпружеска имуществена общност, следва ли да се приеме презумпцията, че този, който плаща, прави това със собствени лични средства. Морално задължен ли е единият от съжителстващите да гледа и издържа другия? Сочи се противоречие с решение № 65/18.05.2015 г. по гр. д. № 7088/2014 г. на ВКС, II г. о.

В срока за отговор ищците по обратния иск Д. М. Х. и М. М. Б. вземат становище за липса на основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваната му част по обратния иск. Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и същите са допустими.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр. отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното:

Предмет на съвместно разглеждане по делото са конститутивен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, както и иск с правно основание чл. 284, ал. 2 ЗЗД, предявен при условията на евентуалност.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че М. Б. е бил собственик на процесния недвижимия имот съгласно нот. акт № *** г., както и че същият е упълномощил В. В., с която е живеел във фактическо съжителство, да го представлява за продажбата на имота. Пълномощното е нотариално заверено по отношение на съдържанието и подписа на упълномощителя. В същото е уговорено, че разплащанията по предварителния договор следва да стават по банков път. Съдът е установил, че на 17.01.2014 г. между С. С., като купувач, и М. Б., като продавач, действащ чрез представителя си В. В., е сключен предварителен договор за покупко - продажбата на процесния недвижим имот за цена от 27 000 лева. Като безспорно е отделено, че при сключването на предварителния договор С. е платил в брой на продавача чрез неговия пълномощник сумата от 9 500 лева, която сума пълномощникът В. В. /привлечена като трето лице помагач по делото/ не оспорва, че е получила. Установено е, че на 18.01.2014 г. М. Б., който е бил в напреднал стадий на онкологично заболяване, е починал и е оставил за свои законни наследници М. Б. – негов син и Д. Х. – негова дъщеря.

Така на 17.03.2014 г. пред нотариус се явили купувачът по предварителния договор С. и пълномощничката В., която е заявила, че със смъртта на Б. нейната представителна власт е прекратена и не може да сключи окончателен договор. Съдът е установил, че с нотариална покана от 25.03.2014 г. С. е поканил наследниците на продавача – Д. Х. и М. Б., да се явят на 24.04.2014 г. за сключване на окончателен договор, като на посочената дата се явила само Д. Х. и е заявила, че отказва сключването на окончателен договор, а брат й излежава ефективна присъда.

За неоснователно е прието възражението на ответниците по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за унищожаемост на упълномощителната сделка поради факта, че наследодателят им М. Б. вследствие на тежкото си здравословно състояние поради онкологичното си заболяване не е могъл да изразява правновалидна воля. За да стигне до този извод, въззивният съд е обсъдил при съвкупна преценка приетите по делото писмени доказателства, събраните свидетелски показания, както и депозираните в първоинстанционното производство медицински експертизи. Въз основа на събраните доказателства е установил, че при лечението си Б. не е имал данни за мозъчни метастази, както и не е приемал опиати, поради което е приел, че Б. е вземал решения в пълно съзнание и към датата на сключването на предварителния договор е бил адекватен и отговорен за постъпките си. Поради възникналото от страна на ответниците съмнение за правилността и обосноваността на заключенията на единичните медицински експертизи въззивният съд е назначил комплексна медицинска експертиза за установяване на психичното състояние на М. Б. с оглед на заболявания му и медикаментите, които е приемал. След изслушване на експертите вещи лица пред въззивната инстанция, съдът е кредитирал като обективно и обосновано заключението по комплексната експертиза, съгласно което Б. е имал психична годност за реална оценка на текущите събития и изразяване на ясна воля, като здравословното му състояние не е повлияло на възможността да разбира свойството и значението на постъпките си. За неоснователно е прието и възражението на касаторите Д. Х. и М. Б. за липса на реално изпълнение от страна на купувача С. С. по предварителния договор поради факта, че същият заплатил капарото в размер на 9 500 лева не по банковата сметка на продавача, а в брой на пълномощника му В.. Въззивният съд е обсъдил клаузите на процесния предварителен договор, съгласно който в чл. 3, ал. 4 е предвидено, че уговорената цена на имота ще се плати по два начина – в брой предплатата и по банков път остатъкът от нея. В тази връзка е посочил, че доколкото чл. 13 от процесния предварителен договор изрично прогласява, че договорът служи за разписка за получения от продавача задатък, което обстоятелство не се е оспорило също така в хода на производството от третото лице помагач, не може да се приеме, че липсва изпълнение от купувача. Приел е, че дори и да е налице отклонение от договора за поръчка от страна на пълномощника В. с оглед уговорката, съдържаща се в пълномощното й, че разплащанията по предварителния договор следва да стават по банков път, това не би повлияло на изправността на купувача като страна по договора. При съобразяване на изискванията за обявяване на предварителен договор за окончателен на основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД във вр. с чл. 363 ГПК, въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е приел предявеният иск за основателен и го е уважил.

За да уважи и обратния иск, съдът е приел, че същият е допустим, независимо че производството за обявяване на предварителен договор за окончателен е особено исково производство. Посочил е, че доколкото разпоредбата на чл. 219 ГПК се намира в Част втора „Общ исков процес“ и при липса на уредена забрана, тя следва да се прилага и в производството по чл. 362-364 ГПК. Посочил е още, че преценката за приложението на чл. 219 ГПК е обусловена от наличието на правен интерес за привличане на подпомагаща страна и установяване на връзка между първоначално предявения иск и обратния иск, доколкото последният винаги се съединява като евентуален и се разглежда при условие, че първоначалният иск бъде уважен срещу ищеца по него. При тези съображения съдът е установил, че в случая е налице правен интерес за привличането на третото лице помагач, тъй като отношенията между страните по обратния иск произтичат от договор за поръчка и основателността му е поставена в зависимост от уважаването на първоначално предявения иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. В тази връзка, като е приел за доказано, че третото лице помагач В. /заместена в хода на процеса от законните си наследници/ е получила сумата от 9 500 лева в брой като задатък при сключване на предварителния договор, но не е предала сумата на продавача съгласно договора за поръчка между тях, въззивният съд е уважил иска с правно основание чл. 284, ал. 2 ЗЗД. Също така съдът е отхвърлил като неоснователно възражението за прихващане от страна на третото лице помагач, като е приел, че полагането на грижи, в това число и осигуряването на средства за храна, лечение и други битови нужди за тежкоболен партньор в условията на фактическо съжителство на семейни начала представлява изпълнение на нравствен дълг, независимо от липсата на сключен граждански брак, поради което не би могло да се приеме за обосновано твърдението за наличие на неоснователно обогатяване.

При тези мотиви на въззивния съд настоящият състав счита, че не са налице сочените от касаторите по всяка от двете касационни жалби основания за допускане на касационно обжалване поради следните съображения: По касационната жалба на Д. М. Х. и М. М. Б.:

За да се допусне касационно обжалване, е необходимо да бъдат установени кумулативно общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК и сочената от касаторите допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Общата предпоставка изисква формулиране на материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Допълнителната предпоставка изисква произнасянето по поставения правен въпрос да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона.

Съгласно т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В този смисъл не е достатъчно касаторите единствено да се позоват на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а следва да обосноват наличието на посоченото основание за допускане на касационно обжалване, като посочат практика на ВКС, в която според тях законът е тълкуван неточно или която се нуждае от осъвременяване.

Поставеният от касаторите въпрос не отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, същият е фактически и касае преценката на събраните по делото доказателства, което не може да бъде осъществено в рамките на производството по чл. 288 ГПК. Следва да се отбележи, че по същество оплакванията на касаторите касаят тяхното несъгласие със заключенията по медицинските експертизи по делото и изводите на съда. Именно поради изразените съмнения от страна на касаторите въззивният съд е допуснал комплексна медицинска експертиза, чието заключение е потвърдило констатациите на вещите лица по депозираните в първоинстанционното производство експертизи за психическата годност на Б. и възможността му да разбира свойството и значението на постъпките си. Освен това следва да се посочи, че въззивният съд подробно е обсъдил заключенията на вещите лица, включително и разясненията им при изслушването им пред въззивната инстанция, а за да стигне до извод за отхвърляне на възражението за унищожаемост на упълномощителната сделка, е направил съвкупна преценка и на събраните свидетелски показания, като е изложил самостоятелни мотиви от кои доказателства кои факти приема за установени и кои не. Поради изложеното, въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

Касационно обжалване не следва да се допуска и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Посочените от касаторите определения по чл. 274, ал. 3 ГПК са неотносими по настоящия спор. Поради всичко изложено по тези въпроси касационно обжалване не следва да се допуска.

По касационната жалба на В. В. В. и М. В. В.:

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК и разясненията, дадени с Тълкувателно решение №1/2010 по т. д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, съдът следи служебно за валидността и допустимостта на обжалваното решение във всяко положение на делото, включително и във фазата по селекция на касационните жалби. В изпълнение на задължението си за служебна проверка по чл. 280, ал. 2 ГПК настоящата инстанция намира обжалваното решение за допустимо.

Недопустимостта е порок, при който съдебното решение е валидно, но е постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество. В съдебната практика на ВКС е разяснено, че недопустимо е това решение, което е постановено при: липса на право на иск; ненадлежното му упражняване; оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда), когато не е правено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните; по устно предявен иск или изменен устно в отсъствие на противната страна и без да е уведомена за това и др. В случая поставеният от касаторите въпрос за допустимостта за съвместното разглеждане на обратен иск срещу трето лице помагач в производство по обявяване на предварителен договор за окончателен е обуславящ, но не е налице противоречие с посочената практика на ВКС. Цитираното от тях решение №228/22.02.2012 по т. д. №877/2010 на ВКС, II т. о. касае различна фактическа обстановка, а приетото в него се отнася за привличане на делинквента, като трето – лице помагач в процеса по предявения пряк иск на пострадалия срещу застрахователя на гражданската му отговорност. Съгласно разпоредбата на чл. 210, ал. 1 ГПК съдът приема за съвместно разглеждане искове при спазване на общите изисквания, а именно: исковете да са подведомствени на съдилищата, да са подсъдни на един и същ съд и да подлежат на разглеждане по един и същ съдопроизводствен ред. В тази връзка следва да се посочи, че макар искът по чл. 19, ал. 3 ГПК да се разглежда по реда на особено исково производство (чл. 362-364 ГПК), тези специални правила се отнасят не до самата процедура, а само вменяват на съда определени задължения при постановяване на решението и издаване на препис от него (т. е. не е налице различен съдопроизводствен ред по смисъла на чл. 210 ГПК).

Вторият въпрос е обусловил волята на съда, но не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В практиката на ВКС фактическото съпружеско съжителство се определя като неформална трайна интимна, духовна и материална връзка между мъж и жена. Именно поради това трайно е разбирането, че задълженията и отношенията на партньорите, които живеят заедно във фактическо съжителство, не се различават от тези на лицата, сключили граждански брак. В динамиката на съвременното общество все по - често се срещат хипотезите на фактическо съжителство на семейни начала, с присъщите за семейството отношения между мъжа и жената - на грижа и подкрепа, взаимно уважение и взаимопомощ, включително към възрастните и децата, общи грижи за домакинството според възможностите, взаимна отговорност за благополучието на семейството, материална и морална подкрепа. Ето защо, когато се установи, че нещо е дадено в тази връзка, то се приема от съда за съзнателно изпълнение на нравствен дълг. В този смисъл решение № 50077/14.07.2023 г. по гр. д. № 3413/2022 г. на ВКС, III г. о. Само за пълнота настоящият състав намира за нужно да отбележи, че цитираното от касатора решение по гр. д. № 7088/14 г. на ВКС касае различна фактическа обстановка. В него е разрешен въпросът за липсата на приложение на разместващите доказателствената тежест презумпции за съвместен принос, характерни за съпружеската имуществена общност, като е прието, че при липса на доказателства, които да установяват, че вложените средства не са собственост на ищеца, то следва да се приеме, че всички вложени в ремонта средства са заплатени от него. Тази практика не е в противоречие с разбирането за отношенията между партньорите, основани на взаимна грижа и подкрепа. В случая съдът не е приел нито, че има съвместен принос, нито, че средствата не са лични на пълномощницата, а е приел, че при фактическо съжителство на семейни начала грижата за тежкоболен партньор е изпълнение на нравствен дълг.

Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1228/06.11.2023 г. на Софийски апелативен съд, постановено по в. гр. д. № 2145/2021 г.

Определението не подлежи на обжалване.