Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК.
Образувано е по касационна жалба на директора на Басейнова дирекция „[наименование]“ против решение № 2289/15.11.2016 г., постановено по адм. дело № 1508/2016 г. по описа на Административния съд – Варна.
В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушаване на материалния и процесуалния закон, както и поради необосноваността му, които съставляват отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяване на решение по съществото на спора, както и присъждане на съдебни разноски.
Ответникът – [фирма], чрез процесуалния си представител, поддържа становище за неоснователност на касационната жалба.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба в подробно становище по съществото на делото.
Върховният административен съд - състав на трето отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и направените в нея оплаквания при спазване на разпоредбите на чл. 218 и 220 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211 от АПК и от надлежна страна против подлежащ на оспорване съдебен акт, а разгледана по същество, е неоснователна.
Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд – Варна е бил акт за установяване на публично държавно вземане № 8/27.04.2016 г. (АУПДВ) на директора на Басейнова дирекция "Черноморски и район" – Варна. С обжалваното решение съдът е отменил АУПДВ като издаден в нарушение на материалния закон. Прието е, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, на когото нормативно е възложено установяването на публичните държавни вземания за неизплатените такси по ЗВод (ЗАКОН ЗА ВОДИТЕ) с разпоредбата на чл. 195б ал. 1 вр. с чл. 52 ал. 1 т. 4 от същия закон, доколкото водният обект по разрешително № 23740047/31.03.2014 г. на директора на Басейнова дирекция „[наименование]” - Варна не попада в посочените в т. 1, т. 2 и т. 3 на ал. 1 чл. 52 от ЗВ. Не е установено нарушение на формата на акта или допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. За да приеме, че жалбата е основателна, съдът е установил че видно от самото разрешително титуляр на правото за заустване е община В., а не дружеството – [фирма], посочено като адресат на АУПДВ. Дружеството не фигурирало нито като титуляр, нито като ползвател в обсъжданото разрешително. Отчетено е, че в самото разрешително не са посочени данни за ползвател, съгласно изискването на чл. 56, ал. 4 т. 1 от ЗВ. Съдът е приел, че законът изисква единствено от титуляра на разрешителното заплащането на дължимите такси. Изискването таксата за ползване на воден обект да се заплаща от титуляра се извеждало от разпоредбите на чл. 194 и сл. от ЗВ, както и от аргумент от изискванията на чл. 7, ал. 1 от Тарифа за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване, определящи единствено титулярите на разрешителните като задължени по таксите лица. Отчетено е и че съгласно чл. 48, ал. 4 от ЗВ, водоползвателите, които не са титуляри на разрешителни и са В и К оператори по смисъла на чл. 2 от ЗРВКУ (ЗАКОН ЗА РЕГУЛИРАНЕ НА ВОДОСНАБДИТЕЛНИТЕ И КАНАЛИЗАЦИОННИТЕ УСЛУГИ), имат задължение да пречистват и заустват отпадъчни води в повърхностни водни обекти в съответствие с издаденото разрешително за ползване на воден обект за заустване на отпадъчни води за съответната канализационна система. Същевременно съдът е посочил, че това задължение не прави водоползвателите нито титуляри, нито ползватели спрямо процесното разрешително №23740047/31.03.2014 г.
Обжалваното решение е правилно и обосновано. Постановено въз основа на правилно прилагане на материалния закон. Доводите на касатора за отмяна на съдебното решение не следва да се споделят.
Административният съд е направил правилен извод, който следва да бъде споделен - че в случая актът за установяване на публично държавно вземане е издаден от компетентен орган в кръга на неговите правомощия и в предвидената от закона форма, като са посочени фактическите и правните основания за издаването му. При положение, че по делото е установено категорично, че разрешително за ползване на воден обект за заустване на отпадъчни води в повърхностни води № 23740047/31.03.2014 г. е издадено на община В., в качеството й на юридическо лице и собственик на канализационната система за отпадъчни води на [населено място], съдът правилно и в съответствие с приложимия закон е приел, че задълженото лице за дължимите такси е единствено титуляра на разрешителното. Съдът обосновано е приел, че липсва материално правно основание дружеството [фирма] да бъде ангажирано за дължимите такси, макар и да е установено фактическото водоползване, следващо се от процесното разрешително. В този смисъл е и съдебната практика по този въпрос – решение № 13293/24.10.2012 г. по адм. дело № 1416/2012 г.
Неоснователно е възражението на касатора, че задължението на [фирма] да заплати процесните такси за заустване следват от чл. 11 от сключения през 2012 г. между община В. и [фирма] договор за предоставяне на временно управление, поддържане и експлоатация на обекти, изпълнени с финансиране по ИСПА Мярка 2002/BG/16/Р/РЕ/016 „Интегриран воден проект за подобряване на водния сектор в [населено място]. Според чл. 11 от този договор, дружеството било поело задължение за поемането на плащанията за такси. Касационната инстанция намира на първо място, че наличието на търговско-стопански отношения между страните по сключения граждански договор и в частност поемането на публичен дълг на страна по договора (община В.) не могат да бъдат аргумент, с който да се дерогира действието на приложимия материален закон. На второ място, самият договор не е част от обстоятелствената и мотивна част на оспорвания АУПДВ, а и същият не е представен по делото, поради което и не може въобще да бъде аргумент относно порочността на обжалваното съдебно решение.
При тези данни първоинстанционният съд, като е приел, че обжалваният акт за установяване на публично държавно вземане е незаконосъобразен, е постановил решението си в съответствие с материалния закон.
Разноски не са претендирани от страна на [фирма] като правоимаща, поради което съдът не дължи произнасяне по този въпрос.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд - трето отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2289/15.11.2016 г., постановено по адм. дело № 1508/2016 г. по описа на Административен съд – Варна. Решението е окончателно.