Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от М. М. К. и Р. М. К. чрез адвокат В. Р. от АК гр. С., срещу въззивното решение № 258 от 27.11.2009 г. по в. гр. д. № 306/2009 г. на С.ския окръжен съд, с оплаквания за допуснати касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 2 и 3 ГПК.

Ответниците по касация Р. А. Т., А. А. Ч., Н. С. П., Г. С. П., И. С. П., Й. В. А.-Ч., Е. А. Ч., С. А. Ч., В. А. Ч. и М. А. Ч. считат, че касационно обжалване не следва да се допуска, а по същество жалбата е неоснователна.

При проверка по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:

С обжалваното решение в сила е оставено решение № 100 от 11.05.2009 г. по гр. д. № 767/2007 г. на С.ския районен съд, с което е уважен предявен срещу касаторите иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, като е признато за установено, че преди образуването на ТКЗС в гр. С. през 1958 г. поземлен имот с площ 797 кв. м., с идентификатор 67653.94.29 по кадастралната карта на града, е бил собственост на братята Г., С. и А. А.и Ч., на основание давностно владение.

За да постанови този резултат, въззивният съд приел, че наследодателите на ищците - трима от петимата синове на Р. А. Ч. /починала през 1946 г./, са придобили собствеността до 1954 г. по силата над 20-годишно владение по чл. 34 ЗД отм., като са присъединили владението на своите наследодатели, включително на майката на Р. - М. К. /починала през 1944 г./, с която са свързани първите данни за имота като част от нива и ливада в м. “Подграде” от 13.000 дка - удостоверение № 2502 от 08.11.1921 г. на Пашмаклийското градско общинско управление.

С два предварителни договора от 08.03.1954 г. С. и Д. /Андон/ Ч. продали на първоначалния ответник и наследодател на касаторите М. И. ИсенК. /Митко А. К./ ниви от 5 ара и от 2 ара и ливада от 3 ара в м. “Подградие”. Въззивният съд приел, че ответниците, чиято е доказателствената тежест съгласно чл. 154, ал. 3 ГПК отм., не са установили истинността на документите - да са подписани от посочените в тях за продавачи, и заключил, че не е налице отчуждаване. Затова, въпреки доказаното владение от К. след 1954 г. до 1960 г., и липсата на декларация за членство в ТКЗС от А. и С. Ч., съдът приел, че К. не е станал собственик на основание придобивна давност съгласно чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ - обстоятелство, което ако беше установено, би довело до отхвърляне на иска.

В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите повдигат следните определящи според тях изхода на спора въпроси:

1. Какво следва да се установи в производството чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ - дали това, че ищците са собственици на спорния имот, или че ответниците не са негови собственици; след като ответниците не са собственици, означава ли това, че именно ищците са собственици; чия е тежестта на доказване при спорове по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ?

2. С какви доказателства се установява началото на давностно владение по смисъла на чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ?

В съответствие с нормата на чл. 154, ал. 3 ГПК отм. и съдебната практика по приложението й, окръжният съд е приел, че когато се оспорва истинността на частен документ, който не носи подписа на страната, която го оспорва, тежестта да докаже истинността на същия, пада върху страната, която го е представила. В случая това се ответниците. Те е следвало да докажат наличието на благоприятни за тях факти, от които искат да черпят изгодни правни последици. Това не е сторено - допуснатата почеркова експертиза е отменена, а поради липса на специални знания съдът не е извършил съпоставка на подписите на посочените за продавачи в предварителните договори с подписите им в други представени по делото документи. Обратното, ищците са доказали, че техните наследодатели са придобили, до недоказаното отчуждаване през 1954 г., правото на собственост по силата на над 20-годишно владение, присъединявайки владението на своите наследодатели. Следователно, принципът за разпределение на доказателствената тежест е спазен. Наследодателите на ищците са признати за собственици преди образуването на ТКЗС, защото са установени правата им към релевантния за спора момент, а не защото ответниците не са доказали претендираното от тях право. С оглед придобивния способ, заявен от всяка от страните, без значение за правата на ответниците е обстоятелството, че в договора от 1947 г. за доброволна делба на наследствени имоти на Р. и А. Ч., нивата в м. “Подградие” е поставена в дял на петимата братя, а не само на Г., С. и А. Ч., без да е индивидуализирана с площ и съседи. Доводите, че съдът е приел претендираното от ищците право за доказано, без да са ангажирани доказателства за начало на давност и без спорният имот не е индивидуализиран към релевантния момент, са оплаквания за допуснати касационни отменителни основания, които Върховният касационен съд не разглежда в настоящото производство.

Следващият въпрос не е определящ за изхода на заявения за разрешаване спор. Съгласно чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ придобивната давност, започнала да тече в полза на владелеца на земеделска земя, който основава владението си на писмен договор, доброволна делба или друг писмен документ, не се прекъсва с включването на земите в трудовокооперативни земеделски стопанства. Нормата не касае случаите на придобиване на имот чрез давностно владение, осъществено преди внасянето му в ТКЗС, когато важат общите правила на действалата тогава разпоредба на чл. 34 ЗД отм., В разглеждания случай страните са изправени именно пред такава хипотеза. Изследвайки правата им, въззивният съд е приел, че наследодателите на ищците са придобили собствеността към 1954 г. въз основа на над 20-годишно владение. На договора за доброволна делба от 1947 г. не е придал значение на писмено доказателство по смисъла на чл. 12, ал. 7 ЗСПЗЗ, както е сторил първоинстанционният съд, но които мотиви не са възприети в обжалваното решение. Посочената разпоредба е обсъдена от гледна точка на заявеното от ответниците възражение. Въззивният съд е приел, че те не са успели да докажат истинността на договорите от 1954 г., послужили като основание на владението и след внасяне на имотите в ТКЗС, което да направи купувача собственик поради изтекла в негова полза придобивна давност.

С оглед на всичко изложено следва да се приеме, че по повдигнатите от касаторите въпроси обжалваното решение не противоречи, а съответства на цитираната от тях практика на Върховния касационен съд: р. № 160 от 1997 г. на I-во г. о.; р. № 1752 от 07.10.2004 г. по гр. д. № 1340/2003 г. на IV-то г. о.; р. № 643 от 01.07.2004 г. по гр. д. № 1480/2003 г. на II-ро г. о.; р. № 911 от 04.11.2008 г. по гр. д. № 802/2008 г. на III-то г. о. Затова и не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, макар да е посочена от касаторите, не е обоснована с наличие на визираните в нея предпоставки - да съществува неяснота или непълнота на правната уредба по поставените въпроси, или на тълкуването и приложението й.

На ответницата по касация Р. А. Т. следва да се присъдят 300 лева разноски за водене на делото пред Върховния касационен съд.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 258 от 27.11.2009 г. по в. гр. д. № 306/2009 г. на С.ския окръжен съд.

ОСЪЖДА М. М. К. и Р. М. К. да заплатят на Р. А. Т. 300 /триста лв./ лева разноски за производството пред Върховния касационен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: