О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2669

гр. София, 16.10.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ търговско отделение, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдията Димитров т. д. № 1048 по описа на съда за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството „МАЛИНОВЕЦ ЕНЕРДЖИ“ ООД, ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 6098 от 29.11.2023 г., постановено от Софийски градски съд по в. гр. д. № 3870 по описа на съда за 2023 г. С обжалваното по касационен ред въззивно решение е потвърдено първоинстанционно такова № 11061 от 12.10.2022 г., постановено от Софийски районен съд по гр. д. № 14368 по описа на съда за 2022 г. в частта му, с която на основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 266, ал. 1 от ЗЗД е признато за установено, че касаторът дължи на „БИО МЕНИДЖ“ ЕООД, ЕИК:[ЕИК] главница за период от 30.04.2020 г. до 02.10.2020 г. в общ размер на 18052,80 лева, от която: сумата 3395,60 лева, дължима по проформа фактура №106/30.4.2020 г. на стойност 4395,60 лева, сумата 2266 лева по проформа фактура № 109/28.5.2020 г. на стойност 4266 лева., сумата 2622 лева по проформа фактура № 113/25.6.2020 г. на стойност 2622 лева, сумата 3444 лева по проформа фактура № 115/28.7.2020 г. на стойност 3444 лева, сумата 4395,60 лева по проформа фактура № 119/27.8.2020 г. на стойност 4395,60 лева и сумата 1929,60 лева по проформа фактура № 121/2.10.2020 г. на стойност 1929,60 лева, която сума съставлява незаплатено задължение по договор за изработка № 006/07.12.2018 г., ведно със законна лихва от 21.09.2021 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр. д.№ 54864/2021 г. на Софийски районен съд, 125-ти състав, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено в нарушение на материалния закон и се иска отмяната му.

Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси без да обсъди в тяхната съвкупност доказателствата и доводите на страните, а тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона. Поддържа се, че във въззивната жалба подробно и аргументирано са изложени всички възражения на ответника срещу първоинстанционното решение, а решението на СГС е немотивирано, като въззивния съд избирателно и неаргументирано е обсъдил част от възраженията, но не и в тяхната цялост.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се заявява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Твърди се, че в конкретния случай първоинстанционният съд, както и въззивният неправилно са счели, че падежът на задължението на възложителя по процесния договор е настъпил. Според касатора съдилищата не са взели предвид разпоредбата на чл. 113, ал. 4 ЗДДС, съгласно която фактурата се издава задължително не по-късно от 5 дни от датата на възникване на данъчното събитие за доставката (в настоящия случай от извършване на услугата). Сочи се, че дружеството изпълнител по договора не е предоставило данъчни фактури за извършената от него услуга и до момента. Същият е издал единствено проформа фактури, които нямат правно обвързващо действие за „Малиновец енерджи“ ООД. Издадените документи предоставят единствено информация за сделката като цена, количество, условия и др., но не представляват задължение за плащане от страна на клиента, поради което за дружеството - възложител, не е налице изискуемост на задължението за плащане.

Поради изложеното касаторът счита, че решението, постановено от въззивния съд, би довело до нарушаване на регламентирания в чл. 5 ГПК принцип за законност. Сочи се, че преодоляването на погрешните виждания относно прилагането на закона налага формирането на решение на касационната инстанция, като регулатор, за разглеждане и решаване на делата по тъждествени казуси според точния смисъл на законите и приносен характер за точното и еднакво прилагане на закона, което е от значение за точното прилагане на закона и би представлявало принос за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответникът по касация не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи относно неоснователността на предявения от касатора иск, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното въззивно решение, че:

По делото не е спорно, а и е установено при условията на пълно и главно доказване наличието на договор, по който изпълнителят е престирал точно - изпълнил е възложената работа, съгласно уговореното, срещу което за ответника е възникнало задължение да заплати дължимото възнаграждение. Съдът приема за ирелевантно за задължението на възложителя да заплати договореното възнаграждение, задължението на противната страна по чл. 7, ал. 1 от процесния договор за издаване на данъчна фактура, като според съда неизпълнението на същото не може да доведе до отпадане задължението на възложителя да заплати възнаграждението за изработеното. Според съда регулативното действие на договорни клаузи с посоченото по-горе съдържание не касае възникването и изискуемостта на вземането за възнаграждение за извършената работа, а е от значение за изпадането в забава от страна на длъжника /в този смисъл е тайната практика на ВКС - напр. решение № 178/13.10.2017 г. по т. д. № 638/2017 г. на II ТО, решение № 158/07.11.2013 г. по т. д. № 1128/2012 г. на ТО и др./. Въззивният състав сочи, че фактурата е първичен счетоводен документ, с който доставчикът документира доставка на стока или услуга към получателя й. Съгласно чл. 113, ал. 1 ЗДДС, всяко данъчно задължено лице - доставчик, е длъжно да издаде фактура за извършената от него доставка на стока или услуга /или при получаване на авансово плащане преди това, освен в случаите, когато доставката се документира с протокол по чл.117 ЗДДС/, като неизпълнението на това задължение е скрепено с административнонаказателна отговорност. Издаването на фактурата обективира изпълнението на данъчното задължение, а изпращането й на получателя - волеизявлението на издателя, че очаква плащане. Според въззивния състав задължението на възложителя за плащане на възнаграждението е станало изискуемо с приемането на извършената работа, а издаването на фактурата от изпълнителя, подписването и отразяването и в счетоводните книги на възложителя, е ирелевантно за настъпването на падежа на задължението на поръчващия, тъй като той вече е настъпил.

Настоящият касационен състав намира, че в случая касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В случая не е налице само общо и бланкетно заявеното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. За да се преценява въобще наличието на така претендирания допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба, на първо място, както това изискват задължителните за съдилищата разяснения, дадени в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., от страна на касатора следва да бъде формулиран правен въпрос, съставляващ годно общо основание за допускане на касационно обжалване, съобразно същите разяснения и в случая такъв въпрос според касационния състав не е формулиран. В изложението на основания за допускане на касационно обжалване са развити общи съображения по законосъобразността на въззивното решение и също общо е пресъздадено част от съдържанието на законовата норма на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, уреждаща претендираното основание за допускане на касационно обжалване, без наличието на същото да се обосновава с конкретни твърдения. Изложеното е достатъчно да обоснове недопускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 6098 от 29.11.2023 г., постановено от Софийски градски съд по в. гр. д. № 3870 по описа на съда за 2023 г.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: