ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 6061

гр. София, 27.12.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав: Председател:Албена Бонева

Членове: Боян Цонев

Мария Христова

като разгледа докладваното от Б. Ц. К. гражданско дело № 20248002101953 по описа за 2024 година

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Т. Б. Т. срещу решение № 52/08.02.2024 г., постановено по въззивно гр. дело № 775/2023 г. на Плевенския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 1487/23.10.2023 г. по гр. дело № 783/2023 г. на Плевенския районен съд, е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу „Би Зет Ен Лоджистикс“ ЕООД осъдителен иск с правно основание чл. 128 от КТ за заплащане на сумата 10 000 лв. (частичен иск от 34 443.99 лв.), претендирана като неизплатено трудово възнаграждение за периода 26.10.2020 г. – 03.10.2022 г.; в тежест на касатора са възложени разноски за двете съдебни инстанции по делото.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя-ищец Т., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) при полагане на труд от шофьори, извършващи международен превоз на товари и стоки в държави-членки на Европейския съюз (ЕС), българският работодател следва ли да определи размера на трудовото им възнаграждение съгласно дължимата ставка за този вид дейност в приемащата държава; 2) в случай, че дължимото възнаграждение за съответната категория труд е по-благоприятна за българския работник, полагащ труд в приемаща държава от ЕС, следва ли същото да му бъде заплатено в този размер от българския работодател; 3) дължимите от работодателя суми за командировъчни разходи, съгласно Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина (НСКСЧ), приравнени ли са и заменят ли дължимите суми за трудово възнаграждение на лице, което полага труд на територията на държава-членка на ЕС; и 4) полагащите се суми за командировъчни разходи част ли са от трудовото възнаграждение на работника или са отделни такива, дължими независимо от самото трудово възнаграждение.

Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като излага съображения тези въпроси да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По отношение на последните два въпроса – относно командировъчните разходи, касаторът сочи и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че по тези два въпроса въззивният съд се произнесъл в противоречие с решение № 10/24.01.2019 г. по гр. дело № 2424/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 123/14.03.2011 г. по гр. дело № 1167/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. Жалбоподателят навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответното „Би Зет Ен Лоджистикс“ ЕООД в отговора на касационната жалба излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като обжалваното въззивно решение е в съответствие с практиката на Съда на ЕС (СЕС); поддържа и доводи за неоснователност на жалбата.

За да постанови обжалваното въззивно решение, окръжният съд (включително чрез препращане по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционното решение) е приел за установени следните релевантни обстоятелства: По силата на трудов договор от 26.102020 г. ищецът е работил на длъжност „шофьор, товарен автомобил, международни превози“ при ответното дружество, при уговорено основно месечно трудово възнаграждение от 610 лв. и допълнително възнаграждение за продължителна работа от 0.6 % за всяка година трудов стаж при същия работодател. С 6 броя командировъчни заповеди от 30.10.2020 г., от 18.01.2021 г., от 07.05.2021 г., от 06.07.2021 г., от 04.10.2021 г. и от 12.01.2022 г. ищецът е командирован в следните държави: Сърбия, Унгария, Австрия, Словакия, Чехия, Германия, Белгия, Холандия, Италия, Франция, Испания, Словения, Хърватска – страни-членки на ЕС и трета държава, като целта на командировките е извършване на международен транспорт; командировките са с право на дневни пари, според приложение № 3 към НСКСЧ; квартирни пари се полагат до 40 EUR на ден, само срещу надлежно представени документи за платени нощувки. Ищецът е бил във временна неработоспособност през периода 27.03.2022 г. - 03.10.2022 г. На 03.10.2022 г. трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ – по взаимно съгласие на страните. Със заключенията на съдебно-икономическата експертиза са установени и следните релевантни обстоятелства: През процесния период 26.10.2020 г. – 03.10.2022 г. ответникът е начислил и изплатил на ищеца, съгласно българското законодателство, следните суми: нетно трудово възнаграждение (основно и допълнително) в размер 9 075.91 лв.; командировъчни пари, съгласно чл. 31, ал. 1 от НСКСЧ и приложение № 3 към нея – в размер 42 678.96 лв. Сборът от горните начислените и платени основни, допълнителни и командировъчни възнаграждения е в размер 51 754.87 лв. Не са изплащани пътни, дневни и квартирни пари по Раздел III от НСКСЧ. Дължимото за процесния период и процесната длъжност трудово възнаграждение на ищеца, като се вземат предвид отработените от него часове при командироването му в страните от ЕС и минималните работни заплати в тях, е в размер 43 509.90 лв. Сумарната стойност на отработените часове от ищеца на процесната длъжност, съгласно българското законодателство, е в размер 29 081.98 лв. При така установените и безспорни обстоятелства по делото, въззивният съд е очертал правния спор между страните – ищецът се позовава на чл. 10, ал. 4 и чл. 121а, ал. 4 от КТ, както и на Директива 96/71/ЕО относно командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги и на Директива 2018/957/ЕС за изменение на Директива 96/71/ЕО, като поддържа, че същите се прилагат от 30.06.2020 г.; а ответникът счита, че Директива 2018/957/ЕС е неприложима в случая, тъй като става приложима в българското законодателство от 02.02.2022 г. – след издаването на последната командировъчна заповед от 12.01.2022 г. След подробен анализ на сочените от страните нормативни актове от правото на ЕС и на влизането им в сила, окръжният съд е възприел тезата на ответника, като е приел, че Директива 2018/957/ЕС се прилага за сектора на автомобилния транспорт от 02.02.2022 г. и е неприложима по отношение на ищеца като шофьор – международни превози, както и че приложимото право спрямо процесното правоотношение е Директива 96/71/ЕО – в редакцията й преди изменението й с Директива 2018/957/ЕС. След анализ и на разпоредбите на чл. 10 и чл. 121а от КТ, въззивният съд е приел и че дължимата на ищеца сума е 29 081.98 лв. – сумарната стойност на отработените от него часове на процесната длъжност, съгласно българското законодателство, като е приел, че тя е по-благоприятна за него, тъй като е по-висока от изплатеното му нетно трудово възнаграждение от 9 075.91 лв. Относно другия основен спорен въпрос – дали заплатените на ищеца командировъчни пари са част от полагащото му се трудово възнаграждение, окръжният съд отново е приел, че Директива 2018/957/ЕС се прилага след 02.02.2022 г., респ. – възприел е извода на първоинстанционния съд, че приложима относно този спорен въпрос е разпоредбата на чл. 3, § 7 от Директива 96/71/ЕО, без да се взема предвид изменението й с Директива 2018/957/ЕС. Относно тълкуването на тази разпоредба въззивният съд се е позовал на решение от 08.07.2021 г. по дело С-428/2019 на СЕС, а именно, че чл. 3, § 7, ал. 2 от Директива 96/71/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че дневна надбавка, чийто размер варира според продължителността на командироването на работника, представлява свързана с командироването специфична добавка, която е част от минималната работна заплата, освен ако се изплаща като възстановяване на разходите, които фактически са направени във връзка с командироването, като например пътни разходи, разходи за храна и квартирни разходи, или съответства на добавка, която променя съотношението между предоставената от работника работна сила, от една страна, и получената в замяна на това насрещна престация, от друга страна. С оглед това, окръжният съд е приел, че допълнително изплатените от ответника на ищеца командировъчни средства в размер 42 678.96 лв. представляват допълнителни трудови възнаграждения и по смисъла на чл. 6, ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 13, ал. 1, т. 4 от НСОРЗ, респ. – част от работната заплата. В тази връзка въззивният съд е изтъкнал и че институтът на командироването, уреден в чл. 121а от КТ, не предвижда изрично изплащането на дневни командировъчни пари, предвид което също е достигнал до извода, че извършеното плащане от ответника в горепосочения размер от 42 678.96 лв. е част от възнаграждението на командирования ищец. В заключение, за да отхвърли предявения иск, въззивният съд е приел, че дължимата на ищеца сума 29 081.98 лв. е по-малка от изплатената му от ответника за процесния период сума в общ размер 51 754.87 лв. – сборът от начислените и платени му основни, допълнителни и командировъчни възнаграждения.

Видно от изложеното, въззивният съд е дал отрицателен отговор на първите два поставени от касатора правни въпроса, като е приел, че дължимата от ответника на ищеца сума е в размер 29 081.98 лв. – сумарната стойност на отработените от ищеца часове на процесната длъжност, съгласно българското законодателство. Този извод на окръжния съд, респ. – даденото с него разрешение на първите два въпроса, обаче са без значение за крайния изход на спора по делото, тъй като дори и въззивният съд да беше възприел положителен отговор на тези два въпроса, какъвто е възприет в първоинстанционното решение по делото, а именно, – че дължимата на ищеца сума е в размер 43 509.90 лв. – съобразно отработените от него часове при командироването му в страните от ЕС и съобразно минималните работни заплати в тези страни от ЕС, то това по никакъв начин не променя решаващият извод по делото, че дължимата на ищеца сума (без значение дали тя е 29 081.98 лв. или 43 509.90 лв.) е покрита с общо изплатената му сума от 51 754.87 лв. – сборът от начислените и платени му от работодателя основни, допълнителни и командировъчни възнаграждения, респ. – не променя и крайния резултат по спора – отхвърлянето на предявения от касатора иск. Следователно, първите два правни въпроса не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл е и т. 1 от TP № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

Останалите два правни въпроса – третият и четвъртият в изложението на касатора, са разрешени от въззивния му съд с решаващия му извод, че изплатените на ищеца командировъчни пари са част от трудовото му възнаграждение. До този свой извод окръжният съд е достигнал като е приложил както българското законодателство, така и ползващото се с предимство спрямо него общностно право – приложимата, включително с оглед действието й във времето спрямо процесното спорно правоотношение, разпоредба от правото на ЕС, като е възприел задължителното тълкуване на същата (чл. 633 от ГПК), дадено с решението от 08.07.2021 г. по дело С-428/2019 на СЕС. При това положение, по отношение на третия и четвъртия правен въпрос не са налице сочените от касатора допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като следва да се отбележи, че посочените от жалбоподателя две решения на ВКС нямат отношение към възприетото от въззивния съд разрешение, съответстващо на практиката на СЕС, респ. – то не е в противоречие и с тях. От горното следва, че не е налице и сочената от касатора очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Това основание за допускане на касационно обжалване съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или решаващи правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. Напротив – същият е подробно мотивиран и е постановен в съответствие с практиката на СЕС, на която въззивният съд и изрично се е позовал.

В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съдът намира, че не са налице и основания по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване.

Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника, претендираните и направени от последния разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му в настоящата инстанция, в размер 1 300 лв.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 52/08.02.2024 г., постановено по въззивно гр. дело № 775/2023 г. на Плевенския окръжен съд. ОСЪЖДА Т. Б. Т. с ЕГН ********** да заплати на „Би Зет Ен Лоджистикс“ ЕООД с ЕИК 203780415 сумата 1 300 лв. (хиляда и триста лева) – разноски за касационното производство по делото.

Определението не подлежи на обжалване.