Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по подадена касационна жалба от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – гр. С., чрез процесуалния си представител юрк.. С срещу решение № 24/29.01.2018 г. по адм. дело № 432/2017 г. на Административен съд – Добрич, в частта в която Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН) – гр. С. е осъдена да заплати на М.П сумата в размер на 1400 лв., ведно с законната лихва върху тази сума, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушение на чл. 3, ал. 2 ЗИНЗС, причинени му в периода от 16.09.2015 г. до 02.10.2015 г. по време на престоя му в Ареста – гр. Д.. Счита, че решението в обжалваната му част е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Моли да бъде отменено в осъдителната му част. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Редовно призован за съдебно заседание касационният жалбоподател не изпраща представител. В представено по делото становище от процесуалния представител на ГДИН, юрк.. Н не възразява да се даде ход на делото и се поддържат изцяло доводите изложени в касационната жалба.
Ответникът по касационната жалба – М.П в представен по делото отговор на касационната жалба наименуван „становище“, чрез процесуалния си представител, адв.. С, изразява становище за неоснователност на жалбата и моли решението като правилно и законосъобразно да бъде оставено в сила.
Редовно призован за съдебно заседание ответникът не се явява и не се представлява.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба, като счита, че решението в обжалваната му част е правилно и обосновано.
Върховният административен съд, състав на трето отделение намира, че касационната жалба е предявена от надлежна страна, за която решението в обжалваната му част е неблагоприятно, подадена е в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е допустима за разглеждане по същество. Разгледана по същество, същата е неоснователна.
Административен съд – Добрич е сезиран с искова молба от М.П от [населено място], с която е предявен иск по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – гр. С. (ГДИН) за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 15 000 лв., причинени му в периода от 16.09.2015 г. до 02.10.2015 г., в резултат на нарушение на чл. 3, ал. 2 ЗИНЗС, по време на престоя му в Ареста – гр. Д. при изпълнението на наложената му мярка за неотклонение „задържане под стража“, вследствие на незаконосъобразна административна дейност, изразяващо се в неосигуряване на задържаното лице на диетична храна, съответстваща на заболяването му, несвоевременно предоставяне на ежедневно приемани медикаменти, неосигуряване на необходимите хранителни добавки за диабетично болни лица, на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода и липсата на такива в арестантското помещение, в което е бил настанен, липса на пряк и директен достъп до слънчева светлина и до чист въздух в килията, както и безпрепятствена възможност за ежедневна поддръжка на личната хигиена по всяко разумно време. С цел установяване на фактите по делото, освен представените по делото писмени доказателства (медицинска документация, касаеща заболяването на лицето, справка за лицата, с които е бил настанен и др.) съдът е допуснал още свидетелски показания, техническа експертиза, съдебно-психиатрична експертиза и съдебно-медицинска експертиза. От техническата експертиза съдът е установил, че килия № 8, в следствения арест, където е пребивавал ищецът е с обща площ 4, 97 кв. м. В килията има едно двуетажно легло и подиум, като свободната площ в килията е 1, 76 кв. м., като килията е вътрешна, с достъп от коридор с прозоречен отвор, като самата тя е без пряка слънчева светлина и вентилация. Установено е още, че килията не разполага със самостоятелен санитарен възел и кранове за течаща вода. От допуснатите по делото свидетелски показания, които съдът е кредитирал изцяло като безпротиворечиви и съответстващи на останалите доказателства по делото – заключението на вещото лице по техническата експертиза, съдът е приел за безспорно установено, че килията в която е пребивавал ищеца през процесния период не е имало санитарен възел, арестуваните лица не винаги при поискване са били извеждани до тоалетна, а „тоалетът се е извършвал в килията“. Въз основа на тези констатации е приел за безспорно установено, че в случая са налице незаконосъобразни действия и бездействия от страна на служителите на ГДИН, по отношение изложените твърдения в исковата молба. Позовавайки се на разпоредбите на чл. 3 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, съдът е приел, че през процесния период ищецът е бил поставен в неблагоприятни условия, които са проявление на нечовешко и унизително отношение, поради което е налице пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразните действия и бездействия на администрацията на ГДИН – Ареста гр. Д. и претърпените вреди. При тази установена фактическа обстановка и позовавайки се на практиката на ЕСПЧ, първоинстанционният съд е счел, че преценени в тяхната съвкупност условията за изтърпяване на наложената на Павлов мярка за неотклонение „задържане под стража“ през процесния период представляват нечовешко и унизително отнасяне, което причинява страдание, извън неизбежното. Предвид характера на деянието извършено от служителите на ГДИН, увреждането, както и естеството и степента на претърпените морални вреди, при отчитане на кумулативното въздействие върху лицето на условията, размера на престоя на ищеца в Ареста – гр. Д. – общо 14 дни (7 дни в ареста и 7 дни в болнично заведение) при съобразяване с практиката на ЕСПЧ и нормата на чл. 52 ЗЗД, първоинстанционният съд е присъдил обезщетение в размер на 1400 лв., като е отхвърлил исковата претенция за горницата над тази сума до предявения размер от 15 000 лв.
Решението е валидно, допустимо и правилно. При правилно изяснена фактическа обстановка и събрани в пълен обем доказателства, съдът е направил анализ на доказателствата, направил е верни правни изводи, които се споделят от настоящия съдебен състав. Настоящият тричленен състав напълно споделя направените изводи в обжалваното решение, поради което смята, че същите не следва да се приповтарят. Административният съд е изяснил релевантните за исковите претенции факти. Обсъдил е доказателствата, свидетелските показания, становищата на страните и приложимата правна уредба. За приетото въз основа на този анализ фактически и правно се е обосновал.
В случая ищецът по делото се е справил с доказателствената тежест по закон и е успял да установи наличието на всички елементи от състава на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ относно твърдените от него неимуществени вреди вследствие на противоправно бездействие на длъжностни лица на ГДИН – Ареста гр. Д., при и по повод осъществяване на административна дейност за процесния период, изразяващо се в неосигуряване на задържаното лице на диетична храна, съответстваща на заболяването му, несвоевременно предоставяне на ежедневно приемани медикаменти, неосигуряване на необходимите хранителни добавки за диабетично болни лица, на постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода и липсата на такива в арестантското помещение, в което е бил настанен, липса на пряк и директен достъп до слънчева светлина и до чист въздух в килията, като и безпрепятствена възможност за ежедневна поддръжка на личната хигиена по всяко разумно време, като административният съд законосъобразно е приел, че тези неимуществени реди на Павлов са доказани и е налице пряка и непосредствена причинна връзка между тях и незаконосъобразните действия и бездействия на администрацията на ГДИН. В случая вредите се претендират от незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията на Ареста – гр. Д.. За квалифицирането на едно бездействие като незаконосъобразно е необходимо да бъде установено неизпълнение на фактическо действие от страна на административен орган или длъжностно лице, като е необходимо да съществува нормативно установено задължение за изпълнение на това действие. В разпоредбата на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС е регламентирано, че на лишените от свобода се осигурява достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. В ПРЗ на ППЗИНЗС е записано, че тази норма влиза в сила три години след приемане на програмата по §11 от ПЗР на ЗИНЗС от Министерски съвет за подобряване на условията в местата за лишаване от свобода. Въпреки наличието на отлагателен срок за влизането на посочените текстове в сила не може да се приеме, че те не са част от действащото законодателство към периода преди 2019 година. По силата на общите принципи залегнали в чл. 3 от ЕКПЧОС, администрацията на Ареста – гр. Д. е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване в тези места на задържаните под стража. ЕКПЧОС е ратифицирана от Рe. Б, поради което, и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията, има пряко действие и съставлява част от националното право, т. е. спазване на принципите на чл. 3 от Конвенция представлява задължение пряко произтичащо от закон по смисъла на чл. 256 и чл. 257 от АПК.
Следва да се отбележи, че конкретно въпросът за липсата на постоянен достъп до санитарни възли и удовлетворението на физиологичните нужди вътре в затворническото помещение, липсата на нормални битови условия в килиите, като част от общите условия в затворите и местата за задържане под стража в България, е разглеждан в много от делата, образувани пред Европейският съд по правата на човека. В редица от тях, като напр. по делото Йовчев срещу България – решение от 02.02.2006 г., делото Шахънов срещу България - решение от 10.01.2012 г., в най-голяма степен това се отнася до пилотното решение по делото Нешков и др. срещу България, констатацията за условията в затворите се основава на периодичните доклади на Европейския комитет за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание (КПИ). В своята практика Европейски съд по правата на човека (ЕСПЧ) установява и прилага по конкретните дела общи принципи за преценка дали в конкретните случаи е налице нарушение на чл. 3 от ЕКПЧОС.Еят съд по правата на човека приема, че искът за обезщетение по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ не е достатъчно ефективно средство за защита, защото ищецът трябва да доказва всеки път "незаконосъобразността" на действията или бездействията на затворническите власти по смисъла на вътрешното право, а не факта, че условията на задържане са нечовешки и унизителни. Посочено е, че когато разглеждат искове за условията в затворите, българските съдилища по-често взимат предвид не толкова общата забрана за нечовешко и унизително отношение, колкото релевантните разпоредби на вътрешното право, както и че в повечето случаи националният съд не приема съществуването на оборима презумпция, че задържането в лоши условия, причинява неимуществени вреди. ЕСПЧ е критикувал този подход на националните съдилища и в редица свои предходни решения срещу България – например Йовчев, Илиев, Радков, Шъханов и пилотното решение Нешков и др. срещу България като е посочил, че този подход е ненужно формалистичен и позволява голям брой случаи, включващи оплаквания за емоционално страдание, а не от физическо увреждане или заболяване, да бъдат отхвърляни като необосновани. Съдът счита, че чл. 3 от Конвенцията налага на държавата задължението да се увери, че всеки затворник е задържан в условия, при които се гарантира зачитането на човешкото достойнство, че условията на изпълнение на мярката (или наказанието) не подлагат заинтересованото лице на опасност или изпитание, които да надвишават присъщото ниво на страдание по време на престоя в затвора и че предвид практическите изисквания на мярката лишаване от свобода, здравето или благосъстоянието на затворника са гарантирани по адекватен начин. От друга страна, за да попадне в полето на приложение на чл. 3 ЕСПЧОС дадено отношение трябва да достигне определен минимум на сериозност. Преценката на този минимум е относително понятие, тя зависи от общите факти по делото и по-конкретно от естеството и контекста на отношението, условията на изпълнение на мярката, нейния срок, физически и психически последици, както и понякога, от пола, възрастта и здравословното състояние на жертвата. Задължението на съда се ограничава следователно до проучване на личното състояние на жалбоподателя, претърпял спорното отношение.
Държавите следва да гарантират, че лицето е задържано при условия, които са съвместими с човешкото му достойнство, че начинът и методът на изпълнение на тази мярка не го подлагат на мъки или изпитания, надхвърлящи неизбежното страдание, свързано със задържането, и че предвид практическите изисквания на лишаването от свобода, неговото добро здравословно състояние е съответно обезпечено. При преценяване на условията на задържането, следва да се вземат предвид кумулативните последици на тези условия и срока на задържането. Неблагоприятната среда в местата за изтърпяване на мярката „задържане под стража“ служи за целите на наказателната превенция и затова съдът във всеки конкретен случай следва да преценява обективните условия и тяхното отражение върху психиката и физиката на конкретното лице в светлината на нормите на ЕКЗПЧОС, което решаващият съд е настоящия случай е направил.
Безспорно установено по делото от решаващият съд е, че към датата на задържане М.П е с 100 % инвалидност, с чужда помощ. Същият е с основно заболяване „захарен диабет тип I“, интензифицирана инсулинова терапия, задоволителен контрол ДПНП, ДРП, диабетна невропатия, диабетна периферна макроангиопатия, ампутация на дясна подбедреница на ниво горна трета. Реампутация на дясна подбедреница м. 07.2012 г. Ампутация на лява подбедреница на ниво средна трета. Същият е на инсулин, който се взима по определено време и в определени дози.
Обосновано административният съд е приел, че в случая са налице незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията на ГДИН, защото негови длъжностни лица, на които е възложено да осъществяват ръководство и контрол върху дейността на наложената мярка „задържане под стража“ при Ареста – гр. Д. не са изпълнили задълженията си да осигурят на Павлов в посочения период такива условия на живот, съобразени с уважение към човешкото му достойнство и които са необходими за спокойното му биологично съществуване, (постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода) които да не създават предпоставки за увреждането на физическото и психическото му здраве, а също и за нарушаване на забраната установена в чл. 3 от ЕКПЧОС Предвид изложеното и събраните по делото доказателства правилно е прието от съда, че исковата претенция за обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от лошите битови условия в Ареста – гр. Д. за периода от 16.09.2015 г. до 02.10.2015 г. е доказан по основание – установени са елементите на фактическия състав за ангажиране отговорността на държавата, а именно – доказано незаконосъобразно бездействие и доказана настъпила пряка вреда за ищеца от него. В тази връзка и отчитайки конкретните възражения и оплаквания на ищеца за емоционални страдания, както и времевия период, съдът правилно е приложил нормата на чл. 52 от ЗЗД и е определил размер на обезщетението по справедливост, в размер на 1 400 лв., съобразявайки го с размера на обезщетенията, които присъжда ЕСПЧ по близки казуси, а също така и с реалния стандарт на живота в Р. Б.
Предвид изложеното касационната жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – гр. С. е неоснователна, а решението на съда, като правилно и законосъобразно, в тази част ще следва да бъде оставено в сила.
По отношение на направената от процесуалния представител на ГДИН претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение пред първоинстанционния съд, а също и пред настоящата съдебна инстанция, касационния състав на ВАС, намира същата за неоснователна. Неоснователни са доводите в касационната жалба на ГДИН за неправилност на обжалваното решение в частта му, с която е отхвърлено искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Това е така, тъй като съобразно разпоредбата на чл. 286, ал. 2 от ЗИНЗС, ако искът бъде отхвърлен изцяло, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството. Разноските по производството, по аргумент от чл. 75 и чл. 76 от ГПК са средствата за възнаграждение на свидетели и вещи лица, т. е разноските направени по процесуални действия, които страната е искала да се извършат. По аргумент от горните текстове на ГПК и разпоредбата на чл. 286, ал. 3, 3ИНЗС, отговорността на загубилия делото ищец за разноски се ограничава само до разноските по производството. Обратно – при частично или пълно уважаване на иска, ответникът заплаща на ищеца, както разноски за производството, така и внесената ДТ и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно уважената част от иска. Отговорността за възнаграждението за адвокат, съответно за юрисконсулт е предвидена отделно от законодателя и при липса на указания в Закон за възможността за търсене на такава отговорност, то такава не може да се търси.
При този изход на спора не следва да бъдат присъждани разноски на страните по делото пред настоящата инстанция на ВАС.
По изложените съображения решението като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила.
Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК Върховният административен съд, трето отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 24/29.01.2018 г., постановено по адм. дело № 432/2017 г. от Административен съд – Добрич. Решението е окончателно.