Образувано е по касационна жалба на „П. В“ ЕАД, представлявано от изпълнителния директор, чрез пълномощник М.А, против решение № 2291/26.11.2018 г. по адм. д. № 2368/2018 г. по описа на Административен съд Варна, с което е отхвърлена жалбата му срещу Акт за установяване на задължение по чл. 107, ал. 3 от ДОПК № 2018/5303000209-1/14.05.2018 г. на главен експерт МДТ при О. Б, потвърден с Решение № 5303000004/23.07.2018г. на директор дирекция „ФБМДТ“, с който за периода от 01.05.2017г. до 31.12.2017г. са определени задължения за такса битови отпадъци /ТБО/ в размер на 20 225.02 лв. - главница и 1 341.38 лв. лихви, и задължения за данък върху недвижимите имоти в размер на 9 631.95 лв. главница и 628.54 лв. лихви или общо в размер на 31 826.89 лв.

В жалбата са наведени доводи за неправилност на решението, като необосновано и постановено в противоречие с материалния закон - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди се, че мотивите на решението се концентрират изцяло върху неприложими към конкретния случай правни норми. Посочва се, че за имот - държавна или общинска собственост, данъчно задължено е лицето, на което имотът е предоставен за управление, като в случая това е Държавно предприятие „Пристанищна инфраструктура“ /ДППИ/. Излагат се доводи, че средствата, които пристанището генерира нямат характера на добиви от ползваните имоти, доколкото пристанищните такси се събират изцяло от ДППИ. Касаторът подчертава, че в решението се смесват различните видове държавна собственост, като не е отчетен фактът, че имотите са публична държавна собственост. Иска се отмяна на съдебното решение. В съдебно заседание се представлява от юрк.. С и поддържа жалбата. Претендира разноски.

Ответникът – директора на дирекция "ФБМДТ" при О. Б, редовно уведомен, в съдебно заседание не се представлява. Оспорва касационната жалба по съображения, изложени в писмено становище. Като основен аргумент посочва разпоредбата на чл. 11, ал. 3 от ЗМДТ, според която при учредено вещно право на ползване данъчно задължен е ползвателят. Твърди се, че в случая ползвател съгласно договора от 30.05.2006 г. е „П. В“ ЕАД, поради което правилно е издаден АУЗ. Моли решението да бъде потвърдено.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на първо отделение, като обсъди твърденията на страните и доказателствата по делото, след извършена служебна проверка съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, приема касационната жалба за неоснователна, по следните съображения:

Предмет на касационна проверка е решението на Административен съд Варна, с което е отхвърлена жалбата на „П. В“ ЕАД срещу Акт за установяване на задължение по чл. 107, ал. 3 от ДОПК № 2018/5303000209-1/14.05.2018 г. на главен експерт МДТ при О. Б, потвърден с Решение № 5303000004/23.07.2018г. на директор дирекция „ФБМДТ“, с който за периода от 01.05.2017г. до 31.12.2017г. са определени задължения за такса битови отпадъци /ТБО/ в размер на 20 225.02 лв. - главница и 1 341.38 лв. лихви, и задължения за данък върху недвижимите имоти в размер на 9 631.95 лв. главница и 628.54 лв. лихви или общо в размер на 31 826.89 лв.

За да постанови този резултат съдът е приел, че актът е издаден от компетентен орган, в изискуемата форма и има съдържание, в което са изложени фактическите и правни основания за издаването му.

Спорът по делото се свежда до това, учредено ли е надлежно право на ползване за процесните имоти на „П. В“ ЕАД и дружеството ли е данъчнозадължено лице по смисъла на ЗМДТ за посочения период. Съдът е приел, че учреденото право на ползване с договора от 30.05.2006 г. от Министъра на Транспорта на „П. В“ ЕАД е валиден акт, който е породил своите последици – да учреди вещно право на ползване за процесните имоти. Съдът не е кредитирал цитираното в жалбата на дружеството до съда становище на НАП, като е посочил, че същото не е изискано във връзка с настоящото административно производство и че от представеното копие не може да се установи от коя институция е било изискано, както и че същото не е подписано. Съдът се е позовал на чл. 11, ал. 1 от ЗМДТ, според който данъчно задължени лица са собствениците на облагаеми с данък недвижими имоти, и на чл. 11, ал. 3 от ЗМДТ, съгласно който при учредено вещно право на ползване данъчно задължен е ползвателят. По тези съображения съдът е приел, че правилно в случая органът е издал АУЗ на „П. В“ ЕАД, на когото е учредено вещно право на ползване, в съответствие с чл. 11, ал. 5 от ЗМДТ. Изложени са мотиви, че от представените по делото доказателства – Декларация по чл. 14 от ЗМДТ, подадена от ДППИ, се установява, че именно дружеството, на което са предоставени за управление процесните имоти е декларирало, че е било учредено право на ползване на „П. В“ ЕАД, и именно поради тази причина, следва да бъде данъчно задължено лице именно то, а не ДППИ. Според съда правилно е определен и периодът, за който се дължат ДНИ и ТБО. Решението е правилно.

Правилно съдът е отказал да кредитира писмото от 31.03.2011 г. на О. В, дирекция „Местни данъци“, с което е изразено становище, че договорът от 30.05.2006 г. не учредява вещно право на ползване за „П. В“ ЕАД, предвидено в разпоредбите на чл. 11, ал. 3 от ЗМДТ, и че данъчнозадължено лице следва да бъде дружеството, на което е предоставено управлението на имотите, в случая ДППИ. Правилно е приетото от съда, че от писмото не е видно от коя институция изхожда, същото не е изискано във връзка с настоящото производство и е представено под формата на копие поради което не представлява официален документ.

Правилно съдът е приел, че с договора от 30.05.2006 г. от Министъра на Транспорта на „П. В“ ЕАД е учредено вещно право на ползване за процесните имоти. Съгласно чл. 14, ал. 3 от ЗДС управлението върху обекти, имоти и вещи - държавна собственост, включва правото на ведомствата и юридическите лица на бюджетна издръжка да ги владеят, ползват и поддържат от името на държавата, за своя сметка и на своя отговорност. В чл. 11, ал. 5 от ЗМДТ е посочено изрично, че за имот - държавна собственост, данъчно задължено е лицето, на което имотът е предоставен за управление. С въвеждането на разпоредбата се прецизира съществуващата нормативна уредба относно ползвателите като субекти на публичното задължение, като се уточнява, че такива са лицата, на които имотът - собственост на държавата, е предоставен за управление.

В случая основното е, че в чл. 18 от цитирания договор изрично е посочено, че Операторът – „П. В“ ЕАД се задължава да извършва от свое име и за своя сметка дължимите за обектите по чл. 2 данък върху недвижимите имоти и такса за битови отпадъци, в съответствие с разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 2 от ЗМДТ, която разпоредба е в съответствие с чл. 57, ал. 1 от ЗС „Ползувателят е длъжен да плаща разноските, свързани с ползуването, включително данъците и другите такси...". Задължението и заплащането/от страна на „П. В“ ЕАД/ на данъци и такси за чуждата вещ -Министерство на транспорта, са свързани с ползването на вещта, и тези задължения произтичат от отстъпеното му право на ползване по силата на чл. 57 от ЗС, а не поради това, че е получил право на ползване върху имуществото на друго лице. Стопанският смисъл на правото на ползване е да се използва вещта и да се получат добивите от нея. Използването е извличане на полезните свойства на вещта. В случая, ползването на имотите е определено с цитиране в договора на разпоредбата на чл. 116, ал. 1 от ЗМПВВППРБ, като дружеството няма да извършва буксировка и пилотаж. Останалите дейности по чл. 116, ал. 2 обаче ще се извършват.

В съответствие с учреденото право на ползване на „П. В“ ЕАД за процесиите имоти, в договора е предвидено Оператора да сключи договори за своя сметка със съответното дружество „Водоснабдяване и канализация“, да сключи договор за своя сметка с НК „Железопътна инфраструктура", да сключи договор за своя сметка със съответното електроразпределително дружество за продажба на електрическа енергия. Всички тези „разноски" за присъединяване към съответните комуникации, са във връзка с предоставеното му право на ползване и благата, които ще черпи.

За учреденото вещно право на ползване на „П. В" ЕАД, Операторът дължи възнаграждение – чл. 46, ал 1 от договора. Видно от допълнителното споразумение от 12.12.2006г. съществува клауза съгласно която, Операторът следва да застрахова и поддържа през целия срок на ползването на пристанищната инфраструктура. Застраховката е за негова сметка, но в полза на ДППИ, която уговорка е в съответствие с чл. 57, ал. 4 от ЗС.

Правата, посочени в договора от 30.05.2006 г., между страните, съдържат белезите на учредено право на ползване, съгласно чл. 56 от ЗС. Като към настоящия момент няма данни, а и такива доводи не се и твърдят от страна на жалбоподателя, договора от 30.05.2006 г. да е бил оспорен, същият е подписан от Изпълнителния директор на „П. В" ЕАД. След анализ и обсъждане на разпоредбите на договора, то безспорно се установява, че волята на страните по договора от 30.05.2006г. е била да бъде учредено /вещно/ право на ползване на „П. В" ЕАД.

По изложените съображения настоящата инстанция намира, че не са налице визираните в касационната жалба отменителни основания и решението следва да бъде потвърдено.

Разноски по делото не се дължат, тъй като не е налице искане в този смисъл.

Водим от горното, Върховният административен съд, състав на първо отделение РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2291/26.11.2018 г. по адм. д. № 2368/2018 г. по описа на Административен съд Варна Решението не подлежи на обжалване