Производство по реда на чл. 208 и сл. Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на А. Мухамед, [гражданство], подадена чрез процесуалния му представител срещу решение № 7822 от 21.12.2018 г. на Административен съд София - град, постановено по административно дело № 11499/2018 г.
С обжалваното решение съдът отхвърлил жалбата на А. Мухамед, [гражданство] срещу Заповед № 5364з-1443/15.10.2018 г. на директора на дирекция "Миграция" при МВР, с която е продължено принудителното настаняване на чужденеца в специален дом за временно настаняване на чужденци.
Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано отм. енителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Твърди се, че съдът неправилно е приел, че материалноправните предпоставки на чл. 15, § 6 от Директива 2008/115/ЕО за продължаване на настаняването в специален дом, са налице. По делото е приложен договор за наем и декларация, от които се установява, че лицето има установен адрес и не би могло да се укрие. Фактът, че е налице молба до председателя на Държавна агенция за бежанците (ДАБ) за международна закрила, също установява, че чужденецът желае да придобие статут на бежанец. По изложените съображения се иска отмяна на обжалваното решение и вместо него, постановяването на друго, с което да се отмени обжалваната заповед и да се прекрати принудителното настаняване.
Ответникът по касационната жалба – Директорът на Дирекция „Миграция” към Министерство на вътрешните работа не изразява становище по касационната жалба.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, състав на седмо отделение, намира, че касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна - участник в първоинстанционното производство. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че А. Мухамед, [дата на раждане], [гражданство] е настанен в СДВНЧ на 15.04.2018 г. със Заповед № УРИ 5392 ПАМ 236/15.04.2018 г. на осн. чл. 44, ал. 6 и ал. 10 от ЗЧРБ (ЗАКОН ЗА ЧУЖДЕНЦИТЕ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ) (ЗЧРБ) на началника на сектор "Миграция" – СДВР във връзка с негова Заповед № УРИ 5392 ПАМ 3211/06.08.2016 г. за прилагане на принудителна административна мярка (ПАМ) "Принудително отвеждане до границата на Р. Б" на осн. чл. 44, ал. 1 и чл. 41, т. 1 ЗЧРБ.
Приложената ПАМ не е изпълнена поради липса на валиден документ за пътуване и нежеланието на чужденеца да окаже съдействие за издаването на такъв и доброволно да напусне пределите на Р. Б.
Чужденецът за пръв път е установен при опит да премине от Р. Т в Р. Б не през определените за това места, като не е удостоверил влизането си през последните. Първоначално се е представил с други имена и дата на раждане и гражданство като непълнолетно лице – К. Тавукали. Впоследствие е установено, че чужденецът притежава иранска лична карта и шофьорска книжка с друга самоличност, различна от настоящата.
Не е спорно, че чужденецът е с отказан статут на бежанец, което органът е установил от справка в АИС БДС от 09.10.2018 г. и това обстоятелство не е спорно между страните. Установено е, че посолството на Иран в [населено място] издава документи за пътуване само и единствено при наличие на условие за доброволно връщане. Чужденецът отказва да се завърне в страната си, с което създава пречки по изпълнение на приложената ПАМ. Многократно с него са провеждани беседи, но той отказва да съдейства за изпълнение на ПАМ, което се установява от приложените докладни записки. В първоинстанционното производство е представена молба от жалбоподателя до ДАБ за образуване на последващо производство за предоставяне на международна закрила, която не е датирана и входирана в ДАБ. Представен е нотариално заверен препис на декларация от 10.12.2018 г. от лицето И.Н, в която същият декларира, че е съгласен лицето А. Мухамед да живее в собственото му жилище, находящо се в [населено място], [жилищен адрес] както и нотариално заверен препис от същата дата от Договор за наем, сключен на 03.12.2018 г. Първоинстанционният съд не е кредитирал представените писмени доказателства, тъй като е приел, че последните очевидно са съставени след издаване на оспорената заповед и след образуване на делото, за целите на съдебното производство. Не е доказано, че деклараторът и наемодател И.Н е действително собственик на процесното жилище. С решение № 5762/12.10.2018 г. по адм. д. № 4744/2018 г. на АССГ е отхвърлена жалбата на А. Мухамед срещу Заповед № УРИ 5392-ПАМ-236/15.04.2018 г. на началника на сектор"Миграция", с която е приложена ПАМ "Принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци”.
Въз основа на така установените факти, съдът приел от правна страна, че оспорваната заповед е издадена от компетентен орган, в предписаната от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалноправните разпоредби.
Съдът е посочил, че по отношение на чужденеца има отказан статут на бежанец и към момента на издаване на оспорената заповед не е лице, търсещо закрила, а незаконно пребиваващ чужденец, за когото са приложими нормите на Директивата за връщането и ЗЧРБ.Он е извод за наличие на материалноправните предпоставки на чл. 15, § 6 от Директива 2008/115/ЕО за продължаване на настаняването в СДВНЧ. Приложената ПАМ – принудително отвеждане до границата, не е изпълнена поради това, че е налице забавяне при получаване на необходимите документи, поради отказано съдействие от страна на жалбоподателя.
След анализ на легалното определение "опасност от укриване" е дадено в т. 7 от Директива 2008/115/ЕО и в § 1, т. 4в от ДР на ЗЧРБ, съдът е приел, че от доказателствата по делото са налице данни, от които може да се направи обосновано предположение, че чужденецът ще се опита да се отклони от изпълнението на приложената мярка. В конкретния случай, като такива данни могат да се отчетат, тези свързани с няколкократното представяне на чужденеца с различна самоличност. Тези фактически обстоятелства обосновават наличието на опасност от укриването му. По отношение на него не могат да бъдат приложени други достатъчно ефективни, но по-леки мерки, тъй като не са налице предпоставките за това.
Обоснован е извод и за съответствие на оспорената заповед с целта на закона, тъй като представените по делото са представени достатъчно доказателства свързани с личността и поведението на чужденеца, обосноваващи принудителното настаняване на същия в СДВНЧ.
Въз основа на изложеното съдът е направил извод за законосъобразност на оспорената заповед. Решението е правилно.
Съгласно чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ, в случаите, когато чужденецът, на когото е наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, ал. 1, т. 2 и 3, възпрепятства изпълнението на заповедта или е налице опасност от укриване, органите по ал. 1 могат да издадат заповед за принудително настаняване на чужденеца в специален дом за временно настаняване на чужденци с цел организиране на връщането или експулсирането. В настоящия случай процесната заповед е издадена на основание чл. 44, ал. 8, изречение трето ЗЧРБ, съгласно която разпоредба, по изключение, когато лицето отказва да съдейства на компетентните органи или има забавяне при получаване на необходимите документи за връщане или експулсиране към датата на изтичане на разрешения срок на принудителното настаняване по ал. 6, директорът на дирекция "Миграция" може да издаде заповед за продължаване на принудителното настаняване в специалния дом за срок не по-дълъг от допълнителни 12 месеца. Това законодателно решение е в съответствие с разпоредбата на чл. 15, § 6 от Директива 2008/115/ЕО, съгласно която държавите-членки не могат да удължават посочения в § 5 шестмесечен срок на задържането, освен за ограничен срок, който не надвишава допълнителни дванадесет месеца в съответствие с националното законодателство, в случаите, когато, независимо от положените от тях разумни усилия, е вероятно операцията по извеждането да продължи по-дълго поради: липса на съдействие от съответния гражданин на трета страна или забавяне при получаването на необходимата документация от трети страни.
Въз основа на представените по делото доказателства, първоинстанционният съд правилно е установил, че по делото са налице достатъчно данни даващи основание да се приеме, че чужденецът „има опасност да се укрие“. Касаторът за периода на престоя си в страната се е представял с различни имена и е демонстрирал неспазване на задължението за уведомяване на компетентните власти за адрес на пребиваване.
Представените по делото доказателства, а именно молба до ДАБ за образуване на последващо производство по предоставяне на международна закрила от 18.12.2018 г., договор за наем от 03.12.2018 г. и декларация от 10.12.2018 г. са факти настъпили след датата на постановяване на обжалваната заповед от 15.10.2018 г., поради което са и неотносими към установяване на нейната законосъобразност в съответствие с чл. 142, ал. 1 АПК. За пълнота следва да бъде отбелязано и че правилно първоинстанционният съд е приел, че по делото не са представени доказателства лицето, посочено като наемодател на имота в договора за наем, е негов собственик. В съответствие с материалния закон са изводите на състава на АССГ, че по делото не са представени доказателства, че по отношение на касатора могат да бъдат приложени по-леки мерки, тъй като не са налице предпоставките за това.
Както от разпоредбата на чл. 44, ал. 8, изр. трето ЗЧРБ, така и от разпоредбата на чл. 15, ал. 5 и 6 от Директива 2008/115, се установява, че срокът е важен елемент на законосъобразността на всяка заповед за прилагане на мярката „принудително задържане“. Поради това в производството по проверка на законосъобразността на акт, с който се прилага принудителна мярка „принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци“, в хипотеза, когато с мярката се продължава срока на задържане, е изключително важно да се установи периодът от време, през който гражданинът на третата страна е бил принудително задържан до датата на издаване на оспорената заповед. С оглед на доказателствата по делото на 06.08.2016 г. г-н Мухамед е бил принудително настанен в специален дом за временно настаняване на чужденци за срок от 31 дни. Със заповед № УРИ 5392-ПАМ-236/15.04.2018 г. на началник сектор "Миграция" към СДВР, г. н Мухамед е задържан за срок от още 6 месеца, като с настоящата заповед е продължено настаняването за още 6 месеца или обща до тук чужденецът е задържан за 13 месеца. С оглед на изложеното, не е налице хипотезата на престой в специалния дом над максимално допустимия по закон срок.
По изложените съображения, настоящият състав намира, че първоинстанционният съд обосновано е приел, че са налице елементите на фактическия състав на чл. 44, ал. 8 ЗЧРБ и чл. 15, пар. 6 от Директива 2008/115/ЕО.
Не са налице пороците сочени като касационни основания за отмяна на решението и то следва да бъде оставено в сила, като валидно допустимо и правилно.
Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, седмо отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 7822 от 21.12.2018 г. на Административен съд София - град, постановено по административно дело № 11499/2018 г. РЕШЕНИЕТО е окончателно.