О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2698

София 17.10.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на десети октомври, през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Р. Б.

ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО МЛАДЕНОВ

АННА НЕНОВА

като изслуша докладваното от съдията Божилова т. д. № 1149/2024 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Й. Г. против решение № 106/14.03.2024 г. по т. д.№ 34/2024 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 146/23.11.2023 г. по т. д.№ 82/2022 г. на Окръжен съд – Пазарджик. С потвърденото решение е отхвърлен предявеният от касатора против Гаранционен фонд иск, с правно основание чл.557 КЗ , за осъждане ответника да заплати на ищеца сумата от 35 000 лева / искът предявен като частичен от пъленразмер 60 000 лева /, обезщетение за претърпени при ПТП от 30.06.2021 г. неимуществени вреди, в причинност с виновно поведение на водача на незастрахован по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност“ на автомобилистите автомобил . Оспорва се правилността на извода на въззивния съд, че се касае за случайно събитие, респ. не е налице виновно и противоправно поведение на водача – Т. Б. , в причинност с което са настъпили твърдените увреди на ищеца . Неправилно, според касатора, е отречена материалната доказателствена сила на съставения Протокол за ПТП, относно установените със същия факти и предвид качеството му на официален свидетелстващ документ. Неправилно въззивният съд не е отчел, че групата деца движещи се вдясно на пътя, са съставлявали опасност за движението още към момента, в който водачът на МПС ги е забелязал / по собствените му признания, в момент, в който е бил на отстояние около 50 м. от тях / и към който момент е следвало да предприеме спиране или поне намаляване скоростта си на движение, съгласно чл.20, ал.2 от ЗДвП, при което би избегнал вредоносните последици, вместо да предприема маневра за заобикаляне на децата . Този извод касаторът сочи в противоречие с приетото в ТР № 28/28.11.1984 г. по нак. дело № 10/1984 г. на ВС.

Ответната страна – Гаранционен фонд – оспорва касационната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване . Считат, че касационните доводи и формулираните в съответствие с тях въпроси, изпождат от различна от възприетата от съда фактическа обстановка – поддържаната от касатора, в противоречие с действително установената и само на това основание не е обоснован общия селективен критерий по формулираните въпроси. Не е удовлетворен и допълнителния такъв, с посочената задължителна и постановена по реда на чл. 290 ГПК практика на касационна инстанция, тъй като изводите на въззивния съд, съобразно установената от него фактическа обстановка, не й противоречат.

Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК , от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт .

За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност, ограничени до оспорване решаващият извод на съда, за липса на виновно и противоправно поведение на водача Т. Б., респ. за настъпило увреждане в резултат на случайно деяние, настоящият състав съобрази следното :

За пътния инцидент е съставен констативен протокол № 26/30.06.2021 г. , срег. № 315р-1004/12.07.2021 г. по описа на РУ - Пещера към ОД на МВР – [населено място] . Съгласно същия виновен за ПТП е водача Т. Б., управлявал лек автомобил марка „ Фолксваген „ , модел „Голф„, с рег. [рег. номер на МПС] , за който няма сключена задължителна застраховка „ Гражданска отговорност „ на автомобилистите. Констативният протокол е с дата на издаване 10.07.2021 г. и не отразява директни впечатления на съставилите го лица относно механизма на ПТП. Не са посочени и разпитани от съставителите свидетели. В раздела „обстоятелства и причини за ПТП„ се сочи, че лицето Т. Б. „ не е съобразил скоростта си на движение с релефа на местността и характера и интензивността на движението, за да може да спре пред всяко препятствие „. Констативният протокол е оспорен от ответника, като лишен от материална доказателствена сила, тъй като не е съставен с непосредствено възприети от съставилото го длъжностно лице факти, касаещи механизма на ПТП. Конкретни такива, извън дадената от съставителите формална квалификация, липсват. Предвид това, ответникът оспорва да са налице годни доказателства за механизма на ПТП. Позовава се и на Постановление за прекратяване на наказателното производство срещу водача – рег. № 3143/2021 г. на Районна прокуратура – Пазарджик, в което поведението на Т. Б. е счетено, че не съставлява престъпление, а е налице случайно деяние - водачът не е могъл и не е бил длъжен да предвиди общественоопасните последици.

За механизма на ПТП са разпитани свидетели – очевидци и са допуснати комплексна съдебно-медицинска и автотехническа експертиза и повторна автотехническа експертиза. Първата експертиза, в автотехническата й част, е работила само въз основа документи по образуваното досъдебно наказателно производство. Втората е съобразила събраните в хода на съдебното производство, при спазване принципа за гласност и непосредственост, свидетелски показания. По отношение същите ищецът е поискал поправка на протокол, по реда на чл. 151 ГПК, което искане е оставено без уважение.

За да отхвърли предявените искове по чл. 557, ал.1, т.2, б.“а“ КЗ и чл. 86, ал.1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че от свидетелските показания, счетени за взаимно непротиворечиви, се установява следното : В деня на ПТП група от 8 момчета тръгнала от вила в Ц. чарк към язовир Батак. Пресекли главния път Батак – Ракитово / на който е възникнало ПТП / и тръгнали по малко асфалтирано пътче вдясно / спрямо посоката на движение на увреждащия автомобил / . Ищецът Д. Г. и И. Я. били начело на групата , а останалите 5-6 метра зад тях . Надолу по пътчето имало паркинг от който изскочило куче и подгонило Д. и И., който се обърнали и побегнали назад към главния път, от който дошли. Д. бягал, гледайки назад към кучето и не осъзнал, че излиза на главния път, където бил блъснат от управлявания от Т. Б. автомобил.

Въззивният съд е кредитирал повторната АТЕ, като съобразена със събраните гласни доказателства. Съгласно заключението, в конкретния пътен участък няма хоризонтална маркировка, а ограничението на скоростта е до 60 км./ч. и водачът Т. Б. е управлявал автомобила си в рамките на разрешената скорост – 55 км./ч. Същият е установил групата деца на отстояние от тях 50 метра, възприемайки ги като напускащи главния път и насочващи се към язовира : част от тях вече навлезли по страничното пътче – до 3 - 4 метра навътре, а Д. и И. – като първи от групата - до 8-9 метра навътре. Вещото лице / очевидно въз основа на материалите от досъдебното производство / приема, че в тази5 ситуация водачът адекватно предприел плавно намаляване на скоростта / до 38—39 км./ч. / и преминаване в лявата половина на пътя, за да осигури необходимата дистанция с навлизащата частично, а в друга част - вече навлязла - група деца. От момента на възприемане на децата, при скоростта си на движение и тази на децата, водачът на МПС би достигнал до отклонението вдясно при вече изтеглила се изцяло от пътя група деца. Според вещото лице от 2 до 4 секунди преди сблъсъка ситуацията претърпяла рязка промяна, с внезапното излизане на ищеца на пътното платно. С оглед конкретната обстановка / храсти и дървета вдясно, вкл. денивелация между отбивката и главния път / водачът е могъл да възприеме движещият се в обратна на групата посока Д. едва в момента, когато същият е бил на отстояние от 2 до 4 метра навътре в отбивката, спрямо главния път. Към този момент автомобилът е бил на 17 м. от отбивката и на 19 м. от мястото на удара. Опасната зона за спиране на автомобила е 36 м., предвид което, макар при предприето своевременно аварийно спиране, ударът е бил обективно непредотвратим. Съдът се е позовал и на заявеното от вещото лице обстоятелство, при разпита в открито съдебно заседание, че отклоняването на автомобила наляво е било правилна и адекватна реакция, защото в противен случай ударът би бил много по-силен. Така въззивният съд е обобщил, че причина за ПТП е единствено поведението на пострадалия Д. Г., който внезапно, тичайки и без да се съобрази с приближаващото МПС , изобщо игнорирайки обстоятелството, че излиза на главния път, се е оказал в опасната зона на спиране на автомобила, движещ се с разрешена за участъка скорост. Съдът не е споделил довода на ищеца, че самата група деца, навличаща в страничното пътче спрямо главния път, е съставлявала опасност, която и съгласно чл. 20, ал. 2 ЗДвП водачът Б. е следвало да съобрази, като намали скоростта или спре, вместо да се отклонява вляво. Съдът е посочил, че този довод би бил резонен, в ситуация, в която групата деца се е насочила към или вече е предприела пресичане на главния път, но не и в конкретната, в която групата е напускала пътя и при отстоянието на автомобила от отклонението и скоростта му на движение, към момента на достигането му и последните деца от групата окончателно биха били извън пътното платно. Поведението на водача Б. е счетено за съответно на разпореденото в общата норма на чл.20, ал.2 ЗДвП и и на специалната - на чл.117 от същия закон. Според съда се установява от доказателствата, че възприемайки групата деца Б. е намалил скоростта, като не е имал причина да спира, предвид обективната възможност и последното дете да напусне пътното платно към момента в който автомобилът достигне отклонението вдясно. Отклоняването на автомобила вляво е преценено от съдебния експерт като адекватно на ситуацията и осигурило нужната дистанция, вкл. облекчило последиците от удара. Появата на ищеца на пътното платно, в рамките на осигурената на водача при конкретната ситуация видимост – при отстояние между пострадалия и МПС 17 м. и опасна зона за спиране 36 м. - последният не би могъл и не е бил длъжен да предвиди.

В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са формулирани следните въпроси : 1/ Протоколът за ПТП, издаден от компетентен орган, обвързва ли съда, освен с формална, с материална доказателствена сила ? – допълнителният селективен критерий се сочи в хипотеза на чл. 280, ал.1 , т.1 ГПК, поради противоречие на приетото от въззивния съд с решения по т. д.№ 1506/2013 г. , т. д.№ 444/2010 г. на І т. о. и т. д.№ 194/2012г. на ІІ т. о. на ВКС; 2/ Представляват ли опасност за движението група деца, пресичащи пътното платно и как следва да процедират водачите на МПС спрямо тях ? – допълнителният селективен критерий се сочи в идентична хипотеза, поради противоречие на въззивния акт с ТР № 28 / 28.11.1984 г. по нак. дело № 10/1984 г. на ОСНК на ВС.

Първият въпрос удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като въззивният съд не се е съобразил с дадената в Протокола за ПТП квалификация на поведението на водача Б.. Не е удовлетворен допълнителния селективен критерий със сочената практика на ВКС. Въззивното решение е напълно съобразено с отговора на правния въпрос, даден с решението по т. д.№ 1506/2013 г. на І т. о. на ВКС, както следва : „Протоколът за ПТП е официален свидетелстващ документ и като такъв се ползва с обвързваща материална доказателствена сила относно удостоверените в него, непосредствено възприети от длъжностното лице факти, относими за механизма на ПТП. Когато фактът, съставлява волеизявление, направено от участник в ПТП, протоколът има доказателствена сила само относно съдържащите се неизгодни факти за лицето, чието изявление се възпроизвежда от съставителя на документа. Ищецът, претендиращ обезщетение във връзка с увреждането, носи тежестта на доказване на механизма на ПТП, поради което той следва да ангажира и други доказателства, когато протоколът за ПТП не удостоверява всички релевантни за механизма на ПТП обстоятелства или преценката им изисква специални познания, които съдът не притежава.“

Именно такъв е конкретния случай - липсват удостоверени от съставителя, пряко възприети от същия конкретни факти и обстоятелства относно механизма на ПТП. Няма удостоверени от актосъставителя, възприети и съответно възпроизведени изявления на участниците в ПТП.

Приетото в решение по т. д.№ 194/2012 г. на ІІ т. о. на ВКС не е в противоречие с възприетото в решение по т. д.№ 15106/2013 г. на І т. о. на ВКС, което е в унисон и с цялата формирана по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, по въпроса за доказателствената сила на протокола за ПТП. Решение по т. д.№ 444/2010 г. на І т. о. ВКС касае различна от настоящата ситуация - на удостоверени от актосъставителя конкретни факти и обстоятелства / а не квалификации / за механизма на ПТП, но невъзможност на актосъставителя да си спомни същите при разпит, в качеството му на свидетел и доколкото протоколът за ПТП, като всяко писмено доказателство, може да бъде оспорен.

Вторият въпрос е формулиран в несъответствие с възприетата от съда за доказана фактическа обстановка - на напускащи пътното платно деца / никое от които, впрочем, не се явява пострадало при ПТП /, а ищецът – дори вече напуснал пътното платно, с посока на движение навън от същото, към момента на възприемане на групата деца от водача на МПС. Въпросът не кореспондира с решаващите изводи на съда чие поведение или кое обстоятелство и към кой момент водачът на МПС е могъл и е бил длъжен да възприеме, като опасност за движението : внезапното, на бегом и без съобразяване с пътната ситуация, излизане на ищеца на пътното платно, при рязка смяна на предходната му посока на движение. Некореспондирането на въпроса с установената от съда фактическа обстановка, с оглед която е формиран решаващия му извод за наличие на случайно събитие, изключва удовлетвореност на общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Впрочем, решаващите мотиви на съда са в съответствие с цитираното ТР на ВС, в обосноваване на допълнителния селективен критерий, според което : „ Моментът на възникване опасност за движението се определя по фактически, а не от формални критерии. За начало на възникване на опасност следва да се приеме моментът, когато пешеходец, без да възприема наближаването на превозното средство, от тротоара или банкета се насочва към платното за движение и с поведението си явно или очевидно показва, че във всички случаи ще навлезе в него“ / т. 6 от диспозитива / . Пак в същото ТР / т.1 / е прието, че : спирането на превозно средство се налага при пътни условия или ситуации, когато движението и с минимална скорост създава опасност от възникване на произшествие „. Въззивният съд е приел, че в конкретната пътна ситуация водачът на МПС адекватно е предприел намаляване на скоростта, но не е бил длъжен да спре, доколкото не е застрашавал / и обективно не е увредил/ намиращите се все още на пътното платно деца, изтеглящи се по отбивката вдясно на главния път.

Дори да би бил формулиран в съответствие с приетата за установена фактическа обстановка, въпросът би се явил фактологичен, а не правен – не би позволил формирането на еднозначен и общовалиден, за всички ситуации на опасност на пътя, отговор. Не са наведени касационни доводи за неправилно установена от съда фактическа обстановка, поради процесуални нарушения при преценка на събраните доказателства / напр. несъобразено противоречие между отделните доказателства, немотивираност на експертизата, възприета безкритично от съда, непълнота на доказателствата по вина на съда и пр. /.

Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 106/14.03.2024 г. по т. д.№ 34/2024 г. на Пловдивски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: