Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по две касационни жалби, насочени срещу решение № 237 от 13.01.2020 г., постановено по адм. дело № 12455/2019 г. от Административен съд – София град. С него е отменена заповед № ДС-20-00017/12.09.2019 г. на областния управител на област С., издадена на основание чл. 80, ал. 1 от ЗДС (ЗАКОН ЗА ДЪРЖАВНАТА СОБСТВЕНОСТ) /ЗДС/. Първата касационна жалба е от министъра на вътрешните работи, подадена чрез упълномощения представител юрисконсулт Т.Ц.В касационна жалба е от областния управител на област С. и е подадена чрез юрисконсулт П.П. И с двете касационни жалби се твърди неправилност на обжалваното съдебно решение като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяната му и постановяването на ново решение по същество, с което жалбата срещу оспорената заповед да бъде отхвърлена. Претендират се и разноски.

Ответниците – Д.М, Д.И, В.А и А.А не възразяват срещу касационните жалби.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност и на двете жалби. Счита, че изводите на първоинстанционния съд не съответстват на събраните по делото доказателства.

Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационните жалби като подадени от надлежни страни и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК за процесуално допустими. Разгледани по същество, същите са и основателни.

Производството пред Административен съд – София град е било образувано по жалба на Д.М, Д.И, В.А и А.А срещу заповед № ДС-20-00017/12.09.2019 г. на областния управител на област С., с която на основание чл. 80, ал. 1 от ЗДС от жалбоподателите е иззет недвижим имот – частна държавна собственост, управляван от МВР, представляващ ап.[номер], находящ се в [населено място], [район], [жилищен адрес], поради това, че го държат без правно основание от вещен или облигационен характер.

С обжалваното решение административният съд е отменил оспорената заповед. За да постанови този резултат, е приел, че същата е издадена от компетентен орган в рамките на предоставените му с чл. 80, ал. 1 от ЗДС правомощия и в предписаната от закона форма, но при допуснати в хода на административното производство съществени процесуални нарушения. Съдът е приел, че е допуснато нарушение на чл. 26 от АПК, тъй като първоначално действията по изземване на имота били насочени само срещу Д.М, а останалите жалбоподатели, регистрирани на същия адрес, не били уведомени за започналото производство. В заповедта не били посочени и мотиви за изземване на имота от В.А, А.А, Д.И и непълнолетната К. И.. Административният орган не съобразил в достатъчна степен обстоятелството, че в имота живее непълнолетно дете, като предприетите във връзка с това обстоятелство действия от страна на органа не били достатъчни, за да се обезпечи неговият интерес. В тази връзка съдът е приел, че при издаване на оспорения акт е допуснато нарушение на чл. 8 от ЕКЗПЧ, както и е нарушен принципът на съразмерност, заложен в чл. 6 от АПК. Обжалваното решение е неправилно.

С разпоредбата на чл. 80, ал. 1 от ЗДС законодателят е предвидил бърз и ефикасен начин за защита на държавната недвижима собственост чрез изземването й от лица, които я владеят или държат без правно основание. За упражняването на законово уреденото правомощие на областния управител е необходимо наличието на законовите предпоставки, а именно, недвижим имот, който да е държавна собственост и осъществяване на владение или държане от трето лице на този имот без законово основание.

По делото е безспорно установено, че държавата се легитимира като собственик на недвижимия имот, предмет на оспорената пред съда заповед, с акт за частна държавна собственост № 9736 /стар № 989/от 1983 г., като управлението върху имота е предоставено на МВР. Поради това е налице първата предпоставка на чл. 80 от ЗДС - имотът да е държавна собственост.

Във връзка с установяването на останалите предпоставки, съдът взема предвид следното:

Със заповед № 219/21.01.1983 г. на заместник-началника на „ТИЛ”- МВР в процесното жилище е настанен А.А заедно с четиричленното му семейство – съпругата му Д.М и двете му деца В.А и А.А.С прекратяване на брака между А.А и Д.М по силата на решение от 07.06.1990 г. по гр. д.№612/1989 г. на Втори окръжен съд жилището, което се ползва със статут на семейно е предоставено за ползване на Д.М и двете й непълнолетни деца – В.А, [дата на раждане] и А.А, [дата на раждане]

Със заповед № 36/30.04.1992 г. на заместник-началника на управление „ТИЛ” – МВР Д.М е настанена в жилището, заедно със семейството си /2-ченно семейство и 3-членно домакинство, тъй като към този момент синът В.А е навършил пълнолетие/.

От представено по делото писмо от 30.04.1992 г. от МВР до ТОА „Връбница” се установява, че управление „ТИЛ” – МВР дава съгласието си Д.М да закупи апартамента, в който живее. Няма данни от страна на ответницата да са предприети действия по закупуване на жилището.

На 08.10.2003 г. е сключен нов договор за наем с ответницата за срок от три години.

На 12.04.2011 г. Д.М е подала заявление за пожизнено ползване на обитаваното от нея и семейството й ведомствено жилище на основание §65 от ПЗР на ЗИД на ЗДС. В отговор на заявлението с писмо рег.№ 57255/11.11.2011 г. Мазнева е уведомена, че не отговаря на условията по т. 1 и т. 4 от §65, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗДС, тъй като е установено, че В.А и А.А притежават къща в [населено място], [област] и доходите й за двете предхождащи заявлението години са надвишавали 24 минимални работни заплати за страната. Със същото писмо е отправена и покана за доброволно освобождаване на имота на основание чл. 24 от ЗДС във вр. с чл. 238 от ЗЗД. По повод на това писмо Мазнева е подала молба с вх.№ 3683/28.03.2012 г., в която е изложила твърдение, че от 01.10.2007 г. е в трудово правоотношение с МВР. За доказване на това обстоятелство е представила удостоверение с рег.№ 89/05.01.2012 г. Във връзка с установеното ново обстоятелство ответницата е уведомена, че следва да бъде пренастанена в по-малко жилище от ведомствения фонд на МВР, тъй като семейството й, предвид това, че и двете и деца са пълнолетни, е едночленно. Също така молителката е уведомена по повод искането й да закупи жилището, че липсва правно основание за това.

Междувременно, считано от 05.10.2013 г. трудовото правоотношение на Д.М с МВР е прекратено.

При тези данни е налице и другата предпоставка за издаване на заповед по чл. 80, ал. 1 от ЗДС - имотът да се държи без правно основание след изтичане на срока на договора. Налице е и мотивирано искане от министъра на вътрешните работи до областния управител за изземване на имота. В производството по чл. 80, ал. 1 от ЗДС административният орган действа при условията на обвързана компетентност, т. е. когато са налице изброените в хипотезата на посочената норма предпоставки, за него възниква задължение да издаде заповед за изземване на имота. След като са били налице акт за частна държавна собственост и данни за изтекъл срок на сключен между страните наемен договор за процесния имот, то явно е била налице хипотезата на чл. 80, ал. 1 от ЗДС за издаване на обжалваната заповед. Д.М не се е възползвала на основание собственото й трудово правоотношение в структурите на МВР да поиска настаняване в по-малко жилище от ведомствения фонд на министерството. Освен това същата не е отговаряла и на заложеното в т. 1 и 4 от ал. 1 на §65 от ПЗР на ЗИД на ЗДС, тъй като децата й са собственици на недвижим имот – къща в [населено място], [област] и доходите й за двете предхождащи заявлението години са надвишавали 24 минимални работни заплати за страната.

Неприложима в случая е и нормата на чл. 236, ал. 1 от ЗЗД, съгласно която срочните наемни правоотношения се считат за безсрочни при продължаване на ползването без противопоставяне от страна на наемодателя. Договорът за наем не съдържа клаузи, предвиждащи автоматичното му подновяване за нов срок, а и след като до лицето е отправена покана за доброволно освобождаване на имота от страна на органа, на който е предоставено управлението на вещта – частна държавна собственост, съответно е налице противопоставяне на органа за ползването на имота и не може да се прилага нормата на посочения текст.

При установеното по делото, че са налице предпоставките на чл. 80, ал. 1 от ЗДС, държане на държавен имот без основание, оспорената пред съда заповед на областния управител на област С., с която е разпоредено изземването му от фактическата власт на ответницата се явява законосъобразна.

Неправилно съдът е приел, че в производството по издаване на оспорената заповед са били допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Относно нарушението на чл. 26 от АПК настоящият съдебен състав счита, че след като както към датата на започване на административното производство по издаване на заповедта, така и към датата на постановяването й, децата на Д.М – В.А и А.А са били пълнолетни, същите не попадат в понятието „семейство“ по смисъла на ЗДС. При това правилно заповедта за изземване е била издадена и връчена единствено на титуляра по договора – Д.М.

В същото време майката на непълнолетната К. И. – А.А, макар и посочила процесното жилище за свой постоянен адрес, не е член на семейството на Д.М, и същата никога не е била самостоятелен субект на каквито и да било правни отношения с областния управител на област С. с предмет - процесното жилище. Неправилно е и приетото от първоинстанционния съд, че не е проведена процедура в интерес на непълнолетното дете. Напротив, от данните по делото се установява, че органът е сезирал компетентните органи. Същите от своя страна са предприели действия по осигуряване в пълна степен на гаранции за опазване интереса на непълнолетната. От страна на ответниците обаче отново е последвал отказ да се възползват от предоставено им друго жилище, съобразено с техните нужди.

Предвид изложеното, и двете касационни жалби се явяват основателни. Съдебното решение като неправилно поради постановяването му в противоречие с материалния закон следва да бъде отменено и, вместо него да бъде постановено друго решение по съществото на спора, с което жалбата на Д.М, Д.И, В.А и А.А срещу заповед № ДС-20-00017/12.09.2019 г. на областния управител на област С. да бъде отхвърлена като неоснователна.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение второ и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение, РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 237 от 13.01.2020 г., постановено по адм. дело № 12455/2019 г. от Административен съд – София град и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Д.М, Д.И, В.А и А.А срещу заповед № ДС-20-00017/12.09.2019 г. на областния управител на област С.. Решението е окончателно.