Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопрлоцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на В. М. Д. от гр. С. З., против решение № 750 от 20.12.2013 г., постановено по адм. дело № 1021/2013 г. по описа на Административен съд - Плевен, с което е отхвърлена жалбата й против решение № 56/27.09.2013 г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) - Плевен. Касационният жалбоподател поддържа, че решението е неправилно като постановено при нарушение на материалния закон и е необосновано - касационно основание по чл. 209, т. 3, предл. 1 и предл. 3 от АПК. Твърди, че съдът е обосновал неправилни изводи относно наличието на прекратен трудов договор и липсата на предпоставки за изплащане на обезщетение по чл. 45, ал. 1, т. 2 и т. 4 от КСО, като е приел, че няма право на парично обезщетение за гледане на дете до 18-годишна възраст. Прави искане решението да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да бъде отменен обжалвания административен акт и потвърденото с него разпореждане. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Ответникът по касационната жалба - директорът на ТП на НОИ – Плевен не изразява становище.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че съдът правилно е тълкувал чл. 42, ал. 2, изр. 1 от КСО, въз основа на което е приел, че при тази разпоредба се дължи обезщетение само при общо заболяване, трудова злополука или професионална болест, които засягат пряко лицето, а не членове на семейството.
Върховният административен съд, шесто отделение, като прецени изложените в жалбата доводи и доказателствата по делото, приема следното:
С обжалваното решение Административен съд - Плевен е отхвърлил жалбата на В. М. Д. против решение № 56/27.09.2013 г. на директора на ТП на НОИ - Плевен, с което е потвърдено разпореждане № О-14-000-00-00636033/08.08.2013 г. на ръководителя по изплащането на обезщетенията и помощите. С последното е отказано отпускане на парично обезщетение за гледане на болно дете до 18 – годишна възраст по болничен лист с. А-2012 №2349852 от 16.07.2013 г.
За да постанови този резултат, съдът е приел за установено, жалбоподателката е работила в ЕТ “Ирмо – И. И.” от 11.11.2008 г. до 09.07.2013 г. видно от удостоверение обр. УП 3, справка от регистъра на трудовите договори и справка от персоналния регистър на НОИ, съгласно която е налице осигуряване за 9 дни през юли 2013 г. от същия работодател. За придружаване и гледане на М. Д. Д. - дъщеря е издаден болничен лист серия А-2012 №4721117, който е за периода 10.07. - 15.07.2013 г. вкл. Издаден е и последващ болничен лист с. А-2012 №2349852 от 16.07.2013 г. за придружаване и гледане на същото лице за периода 16.07. - 26.07.2013 г. След направено искане за изплащане на парично обезщетение за временна неработоспособност по втория болничен лист е издадено разпореждане №О-14-000-00-00636033/ 08.08.2013 г., с което е постановен отказ за отпускането му с мотив, че болничният лист е издаден след прекратяване на трудовото правоотношение, а отразената в него причина за неработоспособността – придружаване и гледане на дете до 18 годишна възраст, не попада в хипотезите на чл. 42, ал. 2 от КСО. Разпореждането е обжалвано от Динолова по административен ред, в резултат на което е издадено оспореното в първоинстанционното производство решение на директора на ТП на НОИ – Плевен.
Съдът е приел, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в предвидената писмена форма съгласно чл. 59, ал. 2 от АПК, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон. Съдът е обосновал извод, че жалбоподателката няма право на парично обезщетение за гледане на болно дете до 18 г. на основание чл. 45, ал. 1, т. 2 от КСО, тъй като то е дължимо само в случаите на съществуващо осигуряване, предвидени в чл. 40, ал. 1 от КСО. Приел е, че при възникване на неработоспособност на това основание след прекратяване на осигуряването специалната норма на чл. 42, ал. 2 от КСО е неприложима, защото тя съдържа изчерпателно изброени хипотези, сред които гледане на дете до 18 – годишна възраст не попада. Съдът е направил заключение, че в конкретния случай жалбоподателката не е била в трудово правоотношение с ЕТ „Ирмо – И. И.” (същото е съществувало до 09.07.2013 г. и е прекратено, считано от 10.07.2013 г.) към датата на настъпване на временната неработоспособност на 10.07.2013 г., нито към датата на издаване на болничния лист на 16.07.2013 г., предмет на оспореното решение, поради което правилно е отказано изплащането на исканото парично обезщетение за временна неработоспособност. Обжалваното решение е правилно.
Релевантните за спора факти и обстоятелства са установени от първоинстанционния съд след анализ на събраните писмени дотказателства. Както правилно е приел съдът, спорът по делото е правен и се свежда до отговора на въпроса дължи се обезщетение за временна неработоспособност за придружаване и гледане на дете до 18 – годишна възраст, настъпила след прекратяване на трудовото правоотношение. Настоящият съдебен състав споделя направените от първоинстанционния съд изводи по поставения спорен въпрос.
От съществено значение в случая е обстоятелството, че В. Д. е с прекратено трудово правоотношение с осигурителя ЕТ “Ирмо – И. И.” към 10.07.2013 г. и е поискала обезщетение за придружаване и гледане на болно дете до 18 г. именно въз основа на това осигурително правоотношение. Представените по делото писмени доказателства (удостоверение обр. УП 3, справка от регистъра на трудовите договори и справка от персоналния регистър на НОИ ), от които се установява датата на прекратяване на трудовия договор, не са оспорени от Динолова по предвидения в чл. 193 от ГПК ред, поради което правилно съдът е изградил правните си изводи въз основа на същите. Въпросът дали трудовото правоотношение е прекратено законосъобразно или в нарушение на Кодекса на труда не може да се обсъжда в настоящото производство, а ще се реши от гражданския съд.
Общата разпоредба на чл. 40, ал. 1 от КСО изисква като предпоставка за възникване на правото на обезщетение при временна неработоспособност лицето да е осигурено, а в случая - да е в трудово правоотношение. Съгласно чл. 41, ал. 1 от КСО дневното парично обезщетение за временна неработоспособност поради общо заболяване се изчислява в размер 80 на сто, а за временна неработоспособност поради трудова злополука или професионална болест - в размер 90 на сто от среднодневното брутно трудово възнаграждение или среднодневния осигурителен доход, върху които са внесени или дължими осигурителни вноски, а за самоосигуряващите се лица - внесени осигурителни вноски за общо заболяване и майчинство за периода от 18 календарни месеца, предхождащи месеца на настъпване на неработоспособността. Анализът на цитираната разпоредба налага извод, че за определяне на паричното обезщетение за временна неработоспособност се изисква брутно трудово възнаграждение или среднодневен осигурителен доход, върху които са внесени или дължими осигурителни вноски. Според чл. 45, ал. 1, т. 2 от КСО обезщетенията за временна неработоспособност за гледане или належащо придружаване за медицински преглед, изследване или лечение в страната или в чужбина на болно дете до 18-годишна възраст се изплащат при условията и в размера на паричното обезщетение за временна неработоспособност, т. е. препраща към чл. 40 и чл. 41 от КСО.
Разпоредбата на чл. 42, ал. 2 от КСО, която предвижда изплащане на обезщетение за временна неработоспособност, настъпила след прекратяване на трудовия договор или осигуряването се отнася само за работника или служителя, който е неработоспособен и вече не е осигурен. Нормата съдържа изчерпателно изброяване на случаите - общо заболяване, трудова злополука или професионална болест на самия работник, като придружаването и гледане на болно дете до 18 г. не попада сред законово предвидените хипотези, поради което правилно съдът е приел, че за Динолова не е налице право за получаване на обезщетение. Разпоредбата не може да се тълкува разширително.
Като е достигнал до правен извод за неоснователност на жалбата, първоинстанционният съд е постановил правилно и и обосновано решение, което следва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора на касационния жалбоподател не следва да се присъждат разноски.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 750 от 20.12.2013 г., постановено по адм. дело № 1021/2013 г. по описа на Административен съд - Плевен. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. Вярно с оригинала, ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ А. Е. секретар: ЧЛЕНОВЕ: /п/ Г. Г./п/ А. А. А.А.