О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5509

гр. София, 28.11.2024г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на осемнадесети ноември две хиляди двадесет и четвърта година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИС Р. ИЛИЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЕРИК ВАСИЛЕВ

ЯНА ВЪЛДОБРЕВА

като разгледа докладваното от съдията Вълдобрева гр. д. № 2345/2024г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. О. Л., подадена чрез адв.И. К., срещу решение № 5542/31.10.2023г., постановено по в. гр. дело № 4586/ 2023г. на Софийския градски съд, ГО, ІV-Г въззивен състав. С обжалваното решение след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 13907/02.12.2022г. по гр. д. № 19456/2022г. на СРС, ГО, 156 състав са отхвърлени исковете на Л. против Софийския районен съд с правно основание чл. 225, ал.1 ЗСВ и чл. 86 ЗЗД.

Касаторът обжалва решението в частта, с която искът по чл. 225, ал.1 ЗСВ е отхвърлен за сумата 1 651,26 лева, представляваща претендирано обезщетение за освобождаването на ищеца от длъжност „съдия“ за период от 5 месеца над стажа 16 години, както и в частта, с която е отхвърлен искът по чл.86, ал.1 ЗЗД–за присъждане на мораторната лихва върху сумата 63 408,21 лева за периода от 01.11.2019г. до 12.03.2020г. и за периода от 09.04.2020г. до 10.04.2022г.

В касационната жалба са развити подробни съображения за неправилност на решението в обжалваните части, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът иска допускането до касационен контрол, на основание чл. 280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК и чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК. Поддържа, че въззивният съд очевидно неправилно и в противоречие с решение № 2233/02.05.2023г. по гр. д.№ 4194/2022г. на СГС и с решение № 17/08.11.2018г. по конст. дело №9/2018г. на КС на РБ се е произнесъл по следните въпроси: 1. Налице ли е валидно отлагателно условие по чл.225, ал.3 ЗСВ по отношение на дължимото обезщетение по чл.225, ал.1 ЗСВ, когато магистратът е освободен от длъжност по свое желание, но срещу него има висящо дисциплинарно производство, по което дисциплинарния състав не е направил предложение за дисциплинарно освобождаване от длъжност или за валидно отлагателно условие може да се говори само в случаите, когато е налице висящо дисциплинарно производство, по което е внесено предложение за дисциплинарно освобождаване от длъжност; 2. Ако е налице висящо дисциплинарно производство, макар и без да е направено предложение за дисциплинарно освобождаване на магистрата и съдът приложи отлагателното условие по чл.225, ал.3 ЗСВ до приключване на дисциплинарното производство-изключва ли това задължението/ осъждането му за изплащането на мораторна лихва върху дължимото, но неплатено в срок (датата след прекратяване на правоотношението) обезщетение по чл.225, ал.1 ЗСВ при приключване на дисциплинарното производство с окончателен съдебен акт, с който наложените дисциплинарни наказания са изцяло отменени.

В преклузивния срок по чл.287, ал.1 ГПК ответниците по касационната жалба-Софийския районен съд, чрез пълномощника Д. и Висшия съдебен съвет, чрез юрк.Т., изразяват становище за липса на предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, намира следното:

Разгледани са искове с правно основание чл. 225, ал.1 ЗСВ и чл. 86 ЗЗД. От фактическа и правна страна въззивният съд е приел следното:

В съдебната система в периода от 10.04.2003г. до 17.09.2019г. ищецът е заемал длъжностите „младши съдия“ в СГС и „съдия“ в СРС; общият му стаж на длъжността „съдия“ е бил 16 години, 5 месеца и 7 дни; на основание чл.165, ал.1, т.2 ЗСВ М. Л. подал оставка и на 17.09.2019г. с решение по т. 22 от Протокол от заседание на СК на ВСС бил освободен от длъжност „съдия“, с ранг „съдия в Апелативен съд“, считано от същата дата; с решения по т.1.1. и т.1.2. от Протокола от 17.09.2019г. на Л. били наложени две дисциплинарни наказания „забележка“; тези наказания са отменени с решение № 5445/11.05.2020г. по адм. дело №12505/2019г. на ВАС, потвърдено с решение №15738 от 18.12.2020г. по адм. дело №7834/2020г. на ВАС, 5-членен състав. Съдът е приел за установено и, че дисциплинарният състав към СК на ВСС не е искал налагане на дисциплинарно наказание „освобождаване от длъжност“ по отношение на М. Л.. С покана с вх. № 29000600/26.01.2022г. ищецът поискал от СРС, а с покана с вх. № ВСС – 741/26.01.2022г. поискал от СК на ВСС в 6 – дневен срок от получаване на поканите да му платят дължимото обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ, както следва: 65 059,90 лева, от които 63 408,64 лева, представляващи 16 брутни месечни възнаграждения и 1 651,26 лева – обезщетение за 5-те месеца над 16-те заплати, както и сумата 14 662,43 лева – законната лихва върху главницата за периода от 18.09.2019г. до 13.03.2020г. и от 14.05.2020г. до 01.02.2022г. С платежно нареждане от 27.04.2022г. Софийският районен съд платил на Л. сумата 63 408,64 лева с посочено основание за плащането „обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ“. На същата дата - 27.04.2022г., СРС платил на Л. и сумата 8 737 лева с посочено основание за плащането „лихва обезщетение по чл.225, ал.1 ЗСВ“. Въззивният съд е обсъдил неоспореното от страните заключение на ССчЕ, според което размерът на брутното обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ за 16-те години стаж в съдебната система е 63 408,64 лева, а за 16 години и 5 месеца е 65 059,91 лева. Обсъдил е и дадените от ССчЕ варианти на изчисляване размера на законната лихва върху обезщетението по чл. 225, ал. 1 ЗСВ.

Според въззивния съд по делото е установено наличието на двете предпоставки от фактическия състав на чл.225, ал.1 ЗСВ - прекратяване на съществуващото правоотношение на магистрата и придобит към момента на прекратяването повече от 10 години стаж на магистратска длъжност-на 17.09.2019г. с решение на СК на ВСС ищецът е освободен, на основание чл. 165, ал.1, т. 2 ЗСВ (подаване на оставка), от длъжността „съдия“, с ранг „съдия в АС“, считано от 17.09.2019г. и общият му стаж на длъжността е бил 16 години, 5 месеца и 7 дни. Осъществявайки правомощията си по чл. 269 ГПК и съобразявайки атакуваната от ищеца част на първоинстанционното решение (за отхвърляне на иска по чл. 225, ал. 1 ЗСВ за сумата 1651,26 лева-обезщетение за освобождаване от длъжността „съдия“ за стажа от 5 месеца и за отхвърляне на иска по чл.86, ал.1 ЗЗД за плащане на мораторна лихва върху обезщетението в тази му част), въззивният съд е намерил за неоснователни доводите на Л. относно начина на изчисляване на обезщетението по чл. 225, ал. 1 ЗСВ. Съдът е изложил съображения, че това обезщетение по ЗСВ е еднократно и има благодарствен характер; определя се според броя на прослужените години в системата на съдебната власт и се съизмерява със съответстващия им брой брутни трудови възнаграждения, но не повече от 20, т. е. от значение са единствено прослужените години, но не и месеци на магистратска длъжност. Предвид това съдът е счел иска по чл.225, ал.1 ЗСВ, предявен срещу СРС, в частта за плащане на сумата 1651,26 лева-обезщетение за освобождаване от длъжност „съдия“ за петмесечния стаж над обезщетението за стажа 16 години за неоснователен. С оглед това, е намерил за неоснователен и иска по чл.86, ал.1 ЗЗД за мораторната лихва върху обезщетението в тази му част.

Въззивният съд е приел, че възникването на изискуемостта на правото на обезщетение по чл.225, ал.1 ЗСВ е поставено от настъпването на отлагателно условие–приключване на образувано наказателно производство срещу магистрат чрез прекратяването му или постановяване на оправдателна присъда или приключване на образуваното дисциплинарно производство срещу магистрата, чрез влязло в сила решение, с което наложеното дисциплинарно наказание е отменено, или не е наложено дисциплинарно наказание-чл. 225, ал.3 ЗСВ. Посочил е, че в случая е налице хипотезата на чл. 225, ал. 3 ЗСВ, тъй като към момента на освобождаване на М.Л. от длъжност (17.09.2019г.) е било налице образувано против него дисциплинарно производство, което не е приключило с влязъл в сила акт към 17.09.2019г.; дисц. производството е приключило на 18.12.2020г., когато с решение № 15738/18.12.2020г. по адм. дело № 7834/2020г. на ВАС, 5 - членен състав е потвърдено решението на 3-чл. състав за отмяна на наложените на Л. дисциплинарни наказания. Следователно от момента на влизането на сила на съдебното решение (18.12.2020г.), с което са отменени наложените на ищеца дисциплинарни наказания е настъпило отлагателното условие по чл.225, ал.3 ЗСВ и задължението за плащане на обезщетение по чл.225, ал.1 ЗСВ е станало изискуемо (годно за изпълнение). Съдът е посочил, че изискуемостта на паричното задължение следва да се разграничава от поставянето на длъжника в забава, от който момент същият ще дължи лихва за забава. В хипотезата на чл.225, ал.3 ЗСВ при настъпила изискуемост на задължението за плащане на гратификационното обезщетение същото е годно за изпълнение и кредиторът може да иска от длъжника да изпълни престацията си, но тъй като задължението не е срочно, то за да бъде поставен длъжникът в забава, следва да му се отправи покана, като му се даде разумен срок за изпълнение -арг. от чл. 84, ал. 2 ЗЗД. В случая, след отмяна на наложените дисциплинарни наказания ищецът е отправил на 26.01.2022г. искане до СРС да му плати в 6 – дневен срок от получаване на поканата (26.01.2022г.) обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ и мораторна лихва; срокът за плащане е изтекъл на 01.02.2022г., поради което Софийският районен съд е изпаднал в забава в плащането, считано от 02.02.2022г. Предвид изложеното, въззивният състав е намерил за основателен довода на ответника, че първоинстанционният съд неправилно е определил 01.11.2019г. като начална дата на забавата. Посочил е, че платената на 27.04.2022г. от СРС сума 8 737 лева, представляваща законна лихва върху обезщетението по чл. 225, ал. 1 ЗСВ е изчислена (според приложената към отговора на ИМ разпечатка „НАП изчисляване на лихва“) върху главницата 63 408,64 лева и за периода от 18.12.2020г. до 27.04.2022г. и е приел, че акцесорното задължение за лихва за забава е платено изцяло. В подкрепа на този извод според въззивния съд е и заключението на ССчЕ, определящо размера на законната лихва за забава върху обезщетението за 16 години (63 408,64 лева) за периода от 18.12.2020г. до 11.04.2022г., след извършеното на 27.04.2022г. плащане, в размер на минус 300,13 лева (8 436,87 – 8 737). Предвид това съдът е намерил за неоснователен и иска по чл.86, ал.1 ЗЗД в частта за сумата 6657,21 лева - мораторна лихва върху обезщетението по чл. 225, ал. 1 ЗСВ (63 408,64 лева), начислена за периода от 01.11.2019г. до 12.03.2020г. и от 09.04.2020г. до 10.04.2022г.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че въззивното решение в атакуваните от касатора части не следва да се допуска до касационно обжалване.

Решението не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закони (такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл), нито е постановено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, СГС е приложил относимите към спора разпоредби в приложимата към спора редакция и съобразно техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

В пълно съответствие със съдебната практика на ВКС по приложението на чл.225, ал.1 ЗСВ е процедирал въззивният съд, като е съобразил, че правото на еднократно парично обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ е имуществено право, което възниква при освобождаване от длъжност на съдия, прокурор или следовател с повече от 10 години стаж на такава длъжност и е в размер на толкова брутни месечни възнаграждения, колкото прослужени години има в органите на съдебната власт, но не повече от 20; че от значение за размера на това обезщетение са единствено прослужените години, но не и месеците на магистратска длъжност, тъй като обезщетението се определя според броя на прослужените години в системата на съдебната власт и се съизмерява със съответстващия им брой брутни трудови възнаграждения, но не повече от 20. Съобразено е и решение № 17/ 08.11.2018г. на Конституционния съд на РБ по конст. дело № 9/2018г., съгласно което еднократното парично обезщетение, което съдиите, прокурорите и следователите получават при прекратяване на служебното им правоотношение не се дължи за престиран труд, нито служи за компенсиране на претърпени от магистрата вреди, а представлява благодарствено обезщетение, което се изплаща за положените усилия в хода на правораздавателната му дейност, за неговия личен принос в процеса на утвърждаване върховенството на правото. Предвид това е направен извод, че месеците за незавършена година стаж са ирелевантни и обезщетението по чл.225, ал.1 ЗСВ не се дължи пропорционално на прослуженото време. По отношение на тези решаващи изводи на въззивния съд правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК и разясненията, дадени в ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС не е поставян, а твърдението, че тези изводи противоречат на цитираното решение на КС, не може да обоснове допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК. Съгласно задължителните указания на т.1 от цитираното ТР №1/19.02.2010г., правилността на решението, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждането на събраните по делото доказателства са извън предмета на производството по чл.288 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1 ГПК. Липсата на формулиран правен въпрос е достатъчна причина за недопускане на исканото касационното обжалване. Касационният съд няма правомощия да извлича правния въпрос от значение за изхода на спора от съдържанието на жалбата и/или изложението, а касаторът сам следва да съобрази нормативно установеното различие между основанията по чл.280, ал.1 ГПК и тези по чл. 281, т. 3 ГПК.

Формулираните въпроси, отнасящи се до приложението на чл.225, ал.2 и ал.3 ЗСВ са некоректно поставени, израз са на несъгласието на жалбоподателя с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд в едната си част, а в другата - не съответстват на обстоятелствата, които са били разгледани в обжалваното решение и направените въз основа на тях правни изводи. Предвид това по отношение на тези въпроси не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК. Дори да се приеме, че в едната си част формулировката на въпросите е свързана с решаващите мотиви на въззивния съд, то не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Въззивният съд ясно е разграничил фактическите състави на разпоредбите на чл.225, ал.2 и на чл.225, ал.3 ЗСВ. Ясно е посочил и разликата между понятията „изискуемост” на парично задължение и „забава на длъжника“. Съобразил е и приетото в цитираното решение на КС, че правото на обезщетение по чл.225, ал. 1 ЗСВ в случай на освобождаване от длъжност на съдия, прокурор или следовател, е поставено в зависимост от настъпването на едно отлагателно условие-приключване на образувано против магистрата наказателно или дисциплинарно производство и техния изход.

Следва да се посочи също, че на според чл.280, ал.1 ГПК на касационно обжалване подлежат въззивни решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС. Цитираното от касатора решение на СГС очевидно не е съдебен акт, попадащ в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Отделен е въпросът, че решението е неотносимо към настоящия спор, доколкото в него съдът се е произнесъл по иск с правно основание чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ и е присъдил, като обезщетение за имуществени вреди вземането за лихва при неполучена парична сума по чл. 225, ал.1, във вр. с чл. 225, ал.3 ЗСВ.

Предвид изложените съображения решението на СГС в атакуваните от касатора Л. части не следва да се допуска до касационно обжалване.

При този изход на делото и с оглед направеното в отговора на касационната жалба искане, на ответника по касация Софийския районен съд, се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВКС в размер 200 лева.

Така мотивиран Върховният касационен съд, състав на ІV ГО

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 5542/31.10.2023г., постановено по в. гр. дело № 4586/ 2023г. на Софийския градски съд, ГО, ІV-Г въззивен състав, в обжалваната от М. О. Л. част.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал.3 ГПК, М. О. Л. с ЕГН [ЕГН] да плати на Софийския районен съд с ЕИК[ЕИК] и със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВКС в размер 200 лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: