Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД /в несъстоятелност/ - А. Н. Д. и К. Х. М., срещу решение № 674 от 08.11.2021г. по т. д. № 572/2021г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав. С обжалваното решение, след частична отмяна на решение № 1851 от 18.10.2019г. по т. д. № 1487/2017г. на СГС, VI – 4 състав, са отхвърлени предявените от синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД /н/ против „С. България“ ЕООД обективно съединени искове с правно основание чл. 59, ал. 5 ЗБН и с правно основание чл. 59, ал. 3 ЗБН за обявяване за недействителни по отношение на кредиторите на „КТБ“ АД /н/ на прихващания, изразени във формата на: уведомление вх. № 9822/24.10.2014г.; изявление за прихващане вх. № 9860/27.10.2014г.; изявление за прихващане вх. № 9877/27.10.2014г.; изявление за прихващане вх. № 10806/04.11.2014г.; изявление за прихващане вх. № 10807/04.11.2014г. и изявление за прихващане вх. № 11309/06.11.2014г., както и първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която са отхвърлените предявените искове с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 3 вр. чл. 59, ал. 2 ЗБН за установяване нищожността на прихващанията.

Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Оспорват извода на въззивния съд за неоснователност на главния иск с правно основание чл. 59, ал. 5 ЗБН, като поддържат, че са неправилни съображенията му за приложимост на редакцията на тази норма преди измененията, направени с § 9 от ЗИДЗДБРБ за 2014 г. /ДВ бр. 98/28.11.2014 г., в сила от деня на обнародването/, както и за отсъствие на качеството „длъжник” по смисъла на цитираната разпоредба на ответника по иска. Поддържат, че изводът за неоснователност на иска с правно основание чл. 59, ал. 3 ЗБН е формиран в нарушение на съдопроизводствените правила, без да се обсъдени всички изложени доводи и твърдения и всички събрани по делото доказателства. Намират за неправилен поради противоречие с материалния закон и извода на въззивния съд относно съдържанието на понятието „знание за неплатежоспособност“ по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН. Твърдят, че са необосновани мотивите във връзка с преценката за наличие на „знание за неплатежоспособност“. Излагат съображения за незаконосъобразност на извода на въззивния съд, че разпоредбата на чл. 59, ал. 2 ЗБН е неприложима по отношение на прихващане, отправено до банката и получено на 28.10.2014г. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК правят искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като сочат следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. Какъв е характерът на нормата на чл. 59, ал. 5 ЗБН – материалноправен или процесуалноправен, доколкото урежда право на иск в полза на определен кръг лица? Позовават се на определение № 725 от 10.12.2019 г. по ч. т. д. № 2426/2019 г. на ВКС, II т. о., определение № 60454 от 13.07.2021 г. по т. д. № 630/2020 г. на ВКС, I т. о. и решение № 39 от 02.07.2019 г. по т. д. № 1283/2018 г. на ВКС, I т. о. и поддържат наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, евентуално по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

2. От кой момент възниква правото за предявяване на иск по чл. 59, ал. 5 ЗБН - от откриването на производството по несъстоятелност на търговската банка или на по-ранен етап?

3. Доколкото нормата на чл. 59, ал. 5 ЗБН не е чисто материалноправна, следва ли да се търси съдържанието й в редакцията към момента на извършване на прихващането, а не към момента на възникване правото на иск за несъстоятелната банка?

4. Редакцията на нормата на чл. 59, ал. 5 ЗБН към кой момент е релевантна при решаване на спора по същество - към момента на извършване на прихващанията или към момента на възникване правото на иск?

5. Допустимо ли е при тълкуване на понятието длъжник, използвано в чл. 59, ал. 5 ЗБН в редакцията преди 28.11.2014г., да бъде прилагано тълкуването по аналогия на същото понятие, използвано в чл. 645, ал. 4 ТЗ и съдебната практика по същия? При тълкуване на неясно понятие не следва ли да бъде приложено тълкуването съгласно разпоредбите на същия закон? Трябва ли да бъдат спазени разпоредбата на чл. 46, ал. 1 ЗНА и принципите и правилата на общата теория на правото при тълкуване на неясни законови разпоредби, както и посоченият ред на тълкуване?

По отношение на тези четири правни въпроса касаторът поддържа наличие на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

6. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и осносими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото относими доказателства? Касаторите твърдят наличие на противоречие на решение с ТР № 1 от 08.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 222 от 06.04.2017г. по т. д. № 425/2015г. на ВКС, II т. о., решение № 134 от 30.12.2013г. по т. д. № 34/2013г. на ВКС, II т. о., решение № 212 от 01.02.2012г. по т. д. № 1106/2010г. на ВКС, II т. о.

7. Следва ли предвиденото знание по чл. 59, ал. 3 ЗБН да бъде установено ясно и недвусмислено с доказателствено средство, за да се приеме, че такова е налице, или е достатъчно поредица от факти и доказателства по делото да доказват субективното знание на кредитора, извършващ прихващане? Разпоредбата на чл. 59, ал. 3 ЗБН изисква ли доказване на знанието с преки доказателствени средства или е допустимо знанието да бъде доказано с косвени доказателства, с поредица от установени косвени факти и обстоятелства? По отношение на този въпрос се поддържа както основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, обосновано с позоваване на решение№ 226 от 12.07.2011г. по гр. д. № 921/2010 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 31 от 09.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011 г. на ВКС, III г. о., така също и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с аргумента, че отговорът на този въпрос би допринесъл за избягване на противоречива съдебна практика предвид множеството казуси, изискващи неговото разрешаване по несъмнен и безпротиворечив начин, и предвид значимостта на исковете по чл. 59, ал. 3 ЗБН с оглед интересите на всички кредитори на несъстоятелността.

8. При извършване на преценка за наличие на знание съгласно чл. 59, ал. 3 ЗБН следва ли да бъдат взети предвид разпоредбите на всеки отделен договор за прехвърляне на вземане? Възможно ли е наличието или отсъствието на определени клаузи в цесионните договори да бъде прието за доказателство за знание по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН? Сключването на договори за прехвърляне на вземания на значителна стойност непосредствено преди отнемане на лиценза на банка индиция ли е за знание на страните по цесиите относно неплатежоспособността на банката?

9. Под знание за неплатежоспособност на банката следва ли да се разбира знанието на прихващащия кредитор за предстоящо вземане на решение от БНБ за отнемане на лиценза за осъществяване на банкова дейност на търговската банка или следва да се разбира като знанието на прихващащия кредитор за имущественото състояние на банката, в това число за отрицателната й капитализация?

10. Наличието на преферентен ефект, който се постига чрез отправянето на изявление за прихващане от страна на кредитор, с което прихващане се нарушава редът на пропорционалното удовлетворяване на кредиторите, предвиден в ЗБН, обосновава ли извода, че извършеното действие попада или не попада в кръга на действията, визирани в разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗБН?

11. Приложима ли е разпоредбата на чл. 59, ал. 2 ЗБН спрямо изявления за прихващане, отправени преди откриване на производството по несъстоятелност?

По последните четири правни въпроса се поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Касаторите твърдят, че е налице и основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като обжалваното решение е очевидно неправилно.

Ответникът „С. Б” ООД, представляван от адв. Н. К., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол, като сочи, че по поставените въпроси е формирана постоянна практика, а формулираният десети въпрос изобщо не е обсъждан от въззивния съд. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Третите лица-помагачи на страната на ответника „П.” ЕООД и В. Х. П., представлявани от адв. Н. Р., оспорват касационната жалба. Правят възражение за липса на основания за допускане на касационен контрол и излагат съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд е посочил, че предмет на делото са предявени искове на синдиците на КТБ /н/ срещу „С. Б“ ЕООД по чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД, вр. чл. 59, ал. 2 ЗБН и евентуални искове по чл. 59, ал. 5 и ал. 3 ЗБН. Приел е за безспорно по делото, че ответникът има задължения към КТБ /н/, както и че процесните изявления за прихващане, адресирани до квесторите, са получени в периода от 24.10.2014г. до 06.11.2014г., т. е. преди откриване на производството по несъстоятелност на банката с решение от 22.04.2015г.. Намерил е за правилен извода на първоинстанционния съд, че разпоредбата на чл. 59, ал. 2 от ЗБН е неприложима по отношение на процесното материалноправно изявление за прихващане, като е приел, че изискването за писмена форма с нотариална заверка на подписите намира приложение само в хипотеза на открито производството по несъстоятелност, но не и преди това. Изложил е съображения, че съгласно разпоредбата на чл. 59, ал. 2 ЗБН вр. с чл. 26, ал. 2, пр. 3 от ЗЗД първият кумулативен релевантен факт за основателността на предявения иск за нищожност на изявлението за прихващане поради липса на форма е постановено решение за откриване на производство по несъстоятелност на банка, който елемент в случая не е налице, като е изтъкнал, че противните твърдения на ищеца не намират опора в нито една от разпоредбите на ЗЗД, ЗКИ и ЗБН.

По предявените обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 59, ал. 5 от ЗБН, евентуално съединени с искове с правно основание чл. 59, ал. 3 ЗБН, въззивният съд е намерил, че към процесните прихващания, техните правни последици, действителност и евентуалните предпоставки за недействителност е приложима редакцията на чл. 59 ЗБН, действала до изменението на ЗБН, направено с ДВ, бр. 59 от 2006г., а редакцията на разпоредбата на чл. 59 ЗБН след изменението й със Закона за изменение и допълнение на Закона за държавния бюджет на РБългария - ДВ, бр. 98 от 2014г. (в сила от 28.11.2014г.), не намира приложение. Посочил е, че съгласно § 12 от ПЗР на същия закон, с който се внасят изменения в ЗБН (в т. ч. и в чл. 59 от ЗБН), същите влизат в сила от деня на обнародването им в ДВ, а именно на 28.11.2014г., и в този акт не е изрично придадено обратно действие на изменението на нормата. Изложил е съображения, че нормата на чл. 59 ЗБН е материалноправна, и редакцията (в сила след 28.11.2014г.) като действаща занапред във времето е приложима единствено спрямо правоотношения и/или факти, които са възникнали и/или са се сбъднали и/или са породили своите правни последици след влизането й в сила, т. е. след 28.11.2014г., като същата е неприложима и не може да бъде прилагана спрямо процесните прихващания извършени преди това. Въззивният съд е посочил, че процесните прихващания са извършени с изявления с входящи номера: вх № 9822/24.10.2014 г.; вх. № 9860/27.10.2014 г.; вх. № 9877/27.10.2014 г.; вх. № 10806/04.11.2014 г.; вх. № 10807/04.11.2014 г. и вх.№ 11309/06.11.2014 г. по регистъра на банката и погасителните им правни последици са настъпили автоматично и незабавно, тъй като е приложима разпоредбата на чл. 59, ал. 5 от ЗБН в старата й редакция, обн. в ДВ, бр. 59 от 2006г. Намерил е, че целият фактически състав на процесните прихващания е осъществен изцяло по време на действие на тази редакция, като пак при действието й са настъпили и правните последици, с които законодателят свързва извършването на прихващане, а откриването на производството по несъстоятелност на банката е последващ и по-късен факт, с който действително законодателно се свързва възникването на правото на иск по чл. 59, ал. 5 ЗБН и надлежното му упражняване в законовия 2-годишен срок, но моментът, в който е открито това производство, не е и не може да бъде определящ относно приложимата правна уредба към прихващания, извършени и напълно осъществили всички свои правни последици в по-ранен момент. Добавил е, че нормата на чл. 59, ал. 5 от ЗБН в старата й редакция, обн. ДВ, бр. 59 от 2006г., също е неприложима към процесните прихващания поради това, че визираната в нея недействителност се отнася единствено и само за прихващанията, извършени от страна на длъжника в несъстоятелността (Банката) и не засяга и не може да се приложи по отношение на прихващанията, извършени от трети лица кредитори на Банката. Поради това е достигнал до извод, че предявените искове са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.

По евенуално предявения иск с правно основание чл. 59, ал. 3 ЗБН въззивният съд е съобразил формираната трайна практика на ВКС, според която знание за неплатежоспособност по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН не може да се обоснове със знание на решението на УС на БНБ за поставяне на съответната банка под специален надзор като оздравителна принудителна административна мярка по чл. 115, ал. 1 ЗКИ, вкл. от спирането на плащанията по чл. 116, ал. 2, т. 2 ЗКИ. Посочил е, че под знание за неплатежоспособност в хипотезиса на чл. 59, ал. 3 ЗБН следва да се разбира узнаване на обективирано от БНБ в качеството й на компетентен за това надзорен орган становище за неплатежоспособност на банката по чл. 36, ал. 2 ЗКИ /редакция преди изм. обн. ДВ, бр. 62/2015г./, преди то да бъде формализирано в акт за отнемане на лиценза за банкова дейност, като именно недобросъвестното възползване от достъп до тази информация се санкционира от закона. Добавил е, че предвиденият от законодателя субективен елемент от фактическия състав на чл. 59, ал. 3 ЗБН подлежи на пълно и главно доказване от ищеца чрез всички допустими доказателствени средства. Изложил е съображения, че за уважаване на евентуалния иск ищецът следва да докаже при пълно главно доказване, че ответникът, извършил процесните прихващания със свои вземания към банката, има качеството на кредитор на банката, който е придобил вземането и задължението си преди датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност /22.04.2015г./, но към момента на придобиване на вземането или задължението е знаел, че е настъпила неплатежоспособност на банката. Приел е, че ответникът не оспорва и по делото е установено, че е придобил вземането си преди датата на откриване на производството по несъстоятелност на банката на 22.04.2015г., както и е придобил и задълженията си преди тази датата. Намерил е обаче за недоказано наличието на третата задължително изискуема предпоставка от субективен характер - знанието на ответника, че към момента на придобиване на вземането или задължението е настъпила неплатежоспособност на Корпоративна търговска банка АД, което не следва да се предполага, а безспорно да се докаже по делото. Изтъкнал е, че липсва законова презумпция за знание, каквато би била налице по силата на ал. 4 на чл. 59 ЗБН, която в случая е неприложима, тъй като вземането, с което е извършено процесното прихващане, е придобито преди 08.11.2014 г., респ. преди 06.11.2014 г. - датата, на която е отнета лицензията на Корпоративни търговска банка АД за извършване на банкова дейност. Посочил е, че след 20.06.2014 г. Корпоративна търговска банка АД е в период на специален надзор и липсват доказателства за знание у ответника, че банката е в състояние на неплатежоспособност. Намерил е, че изискването на законодателя е кредиторът да е знаел и да му е била известна настъпилата неплатежоспособност, а не да е предполагал такава. Приел е, че през времето на специалния надзор и към 06.11.2014 г., до която датата са придобити вземанията, с които е извършено процесното прихващане, липсват доказателства УС на БНБ да е установил състояние на неплатежоспособност. С оглед изложеното и съобразявайки трайната практика на ВКС, въззивният съд е достигнал до извод, че към момента на придобиване на активните вземания от страна на ответника у него не е доказано да е съществувало знание за неплатежоспособност на банката по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН, обосновано със знание за решението на УС на БНБ от 20.06.2014 г. за поставяне на[Фирма 2] под специален надзор по реда на чл. 115, ал. 1 ЗКИ, обявено на 23.06.2014 г. в ТР, както и с публикации в медиите, че банката спира плащанията. Приел е, че нито публикациите в медиите, отразяващи изявления и мнения на различни лица, вкл. служители на БНБ, нито решението за поставяне на банката под специален надзор по реда на чл. 115, ал. 1 ЗКИ, могат да бъдат определени като обективирано от БНБ в качеството й на компетентен за това надзорен орган становище за неплатежоспособност на банката по чл. 36, ал. 2 ЗКИ.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Първите пет въпроса са свързани с прилагането на чл. 59, ал. 5 ЗБН в искови производства с предмет прихващания, изършени с изявления, предшестващи изменението на посочената разпоредба с § 9 от ЗИД на Закона за държавния бюджет за 2014 година /обн. ДВ 98/2014г., в сила от 28.11.2014г. /, както и с тълкуването на нормата в редакцията й преди това изменение по отношение на вложения от законодателя смисъл в понятието длъжник. Уточнени по този начин, въпросите удовлетворяват общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не са налице обаче сочените допълнителни предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По приложението на чл. 59, ал. 5 ЗБН има трайна и непротиворечива съдебна практика на касационната инстанция - решение № 60114 от 09.12.2021 г. по т. д. № 1512/2020 г. на ВКС, І т. о., решение № 60156 от 15.12.2021 г. по т. д. № 2317/2020 г. на ВКС, І т. о., решение № 60147 от 12.01.2022 г. по т. д. № 1534/2020 г. на ВКС, І т. о. решение № 60128 от 31.01.2022г. по т. д. № 978/2018 г. на ВКС, ІІ т. о. Според така формираната практика за прихващанията, извършени до влизане в сила на изменението на разпоредбата на чл. 59, ал. 5 ЗБН с § 9 от ЗИД на Закона за държавния бюджет за 2014 г. /обн. ДВ 98/2014г., в сила от 28.11.2014 г./, е приложима първоначалната редакция на разпоредбата, действала до изменението. Изводът е аргументиран с материалноправния характер на разпоредбата на чл. 59, ал. 5 ЗБН, предпоставящ прилагането й занапред - спрямо юридически факти и породените от тях правоотношения, които възникват и се осъществяват след влизането й в сила. При изменение на материалноправна норма новата регулация следва да бъде зачетена и приложена за юридически факти и произтичащите от тях правни последици, възникнали след влизане в сила на изменението, освен ако законодателят му е придал изрично обратно действие. Придаденото такова с § 8 от ПЗР на ЗИД на ЗБН /обн. ДВ, бр. 22/2018 г./ е отпаднало поради обявяването му за противоконституционен с Решение № 8 от 27.05.2021 г. по конст. д. № 9/2020 г. на Конституционния съд на РБ. Моментът на възникване правото на активно легитимираната страна да предяви иска не се отъждествява с материалните предпоставки за действителност или недействителност на прихващането по чл. 59 ЗБН и не превръща нормата в процесуалноправна, поради което самият факт, че правото на иск възниква в по-късен момент, не придава обратно действие на изменената материалноправна норма. Прието е също така, че употребеното понятие длъжника в първоначалната редакция на чл. 59, ал. 5 ЗБН индивидуализира само едната страна в правоотношението и това е банката в открито производство по несъстоятелност. Основание за този извод е регламентацията на участниците в производството по Закона за банковата несъстоятелност - кредитори и банка, като единствено в посочената разпоредба е използвано обозначението на банката като длъжника. По този начин прихващането, извършено от банката, е разграничено от прихващанията, извършени от кредиторите, по ал. 1 и ал. 3 на чл. 59 ЗБН. Тъй като с термините кредиторите и длъжника се назовават двете страни на правоотношението, не може да се приеме, че в една и съща правна разпоредба са използвани различни изрази по отношение на един и същ субект. До същия извод се стига и при граматическото тълкуване на нормата – относително недействително е не прихващане, извършено от някой длъжник - участник в производство, а от длъжника, който може да се разбира само като несъстоятелния длъжник, а именно банката. При всички случаи понятието длъжник не може да се свърже с кредитора по активното вземане, т. е. с лицето, отправило изявлението за прихващане. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд изцяло е съобразил практиката на ВКС, поради което не е налице нито допълнителното основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т 1 ГПК/по първия въпрос/, нито по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По отношение на седми и девети въпроси не е обоснована допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като е налице трайна съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 59, ал. 3 ЗБН, с която въззивният съд напълно се е съобразил. С решение № 51/21.07.2020 г. по т. д. № 3109/2018 г. на ВКС, II т. о., решение № 59/10.08.2020 г. по т. д. № 1920/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 112/28.10.2020 г. по т. д. № 1721/2019 г. на ВКС, ІІ т. о. и др. е разяснено, че знание за неплатежоспособност по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН не може да се обоснове със знание за решението на УС на БНБ за поставяне на банката под специален надзор като оздравителна принудителна административна мярка по чл. 115, ал. 1 ЗКИ, нито от спирането на плащанията по чл. 116, ал. 2, т. 2 ЗКИ. Под знание за неплатежоспособност в хипотезата на чл. 59, ал. 3 ЗБН следва да се разбира узнаване на обективирано от БНБ в качеството й на компетентен за това надзорен орган становище за неплатежоспособност на банката по чл. 36, ал. 2 ЗКИ /редакция преди изм. обн. ДВ бр. 62 от 2015г./, преди то да бъде формализирано в акт за отнемане на лиценза за банкова дейност, като именно недобросъвестното възползване от достъп до тази информация се санкционира от закона. Предвиденият от законодателя субективен елемент от фактическия състав на чл. 59, ал. 3 ЗБН подлежи на пълно и главно доказване от ищеца чрез всички допустими доказателствени средства. С решение № 143 от 12.02.2021г. по т. д. № 2343/2019г. на ІІ т. о. е прието, че за разлика от актовете на БНБ, за които с изрични законови разпоредби е предвидено вписване в Търговския регистър и от момента на вписването обстоятелствата по тях се считат за известни на всички трети лица по силата на чл. 7 ЗТРРЮЛНЦ, узнаването на информацията, разпространена чрез официалната интернет - страница на БНБ, не се презумира от факта на публичното й оповестяване. Макар тази информация да е предназначена за неограничен кръг субекти, достъпът до нея зависи от свободната воля и от инициативата на всеки отделен субект да се информира за публикуваните от БНБ актове, съобщения, данни и др. Дори да се приеме, че има публикувани документи и съобщения, съдържащи категорично изразено становище на Централната банка за окончателно установена неплатежоспособност на[Фирма 2] и за предстоящо иницииране на производство по несъстоятелност на банката, то и в тези хипотези разгласяването на тази информация не е достатъчно за извода, че към датата на придобиване на заявеното за прихващане вземане ответникът е знаел за настъпилата неплатежоспособност на банката, а може да се преценява единствено като индиция за знание по смисъла на чл. 59, ал. 3 ЗБН. Въпрос осми, поставен във връзка с иска по чл. 58, ал. 3 ЗБН, не се явява обуславящ изхода на спора, тъй като въззивният съд не е обсъждал разпоредбите на всеки отделен договор за прехвърляне на вземане или размера на прехвърлени вземания като индиция за знание на страните по цесиите относно неплатежоспособността на банката, а решаващият му извод за неоснователност на иска е обусловен от обсъждане на релевантните според формираната постоянна практика на ВКС обстоятелства, относими към доказването на знание за неплатежоспособност.

Поставеният от касаторите десети въпрос не отговаря на общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като въззивният съд не е обсъждал дали процесните прихващания попадат в кръга на действията, визирани в разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗБН, какъвто довод се заявява за пръв път с касационната жалба.

По процесуалноправния въпрос относно задължението на въззивния съд да прецени всички доводи и възражения на страните и да обсъди релевантните доказателства не се установява отклонение от тълкувателната практика на ВКС и от постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, цитирани в изложението към жалбата. При съобразяване на изложените за обосноваване на въпроса твърдения се установява, че той е поставен във връзка с иска по чл. 59, ал. 3 ЗБН. От мотивите на обжалваното решение е видно, че въззивният съд е обсъдил доводите на страните и релевантните доказателства, които съгласно непротиворечивата практика на ВКС са относими към основателността на този иск.

Липсва основание за допускане на касационно обжалване и по последния въпрос, тъй като разпоредбата на чл. 59, ал. 2 ЗБН е ясна и не се нуждае от тълкуване. Според посочената норма на ЗБН изявлението за прихващане се отправя до синдика и трябва да е направено в писмена форма с нотариална заверка на подписа - т. е. в нея е предвидена форма за действителност на едностранното изявление на кредитор за извършване на прихващане, неспазването на която влече предвидените в чл. 26, ал. 2 предл. 3 ЗЗД правни последици – едностранното волеизявление е нищожно. Установената форма за действителност на едностранното изявление на кредитор за извършване на прихващане не би могла да се прилага разширително и по отношения на прихващания, адресирани до банката, на която към този момент не е назначен синдик. В този смисъл е и трайната практика на ВКС, в съответствие с която се явява даденото от въззивния съдебен състав разрешение.

Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem“ до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

С оглед изложеното настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

На основание чл. 59, ал. 7 ЗБН дължимата държавна такса в размер на 30 лева следва да се събере от масата на несъстоятелността на[Фирма 2] /н/.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 674 от 08.11.2021г. по т. д. № 572/2021г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав.

ОСЪЖДА „Корпоративна търговска банка“ АД (в несъстоятелност) да заплати по сметка на Върховен касационен съд, от масата на несъстоятелността, държавна такса в размер на сумата 30 (тридесет лева).

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: