Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „С. СА“ /Silvia SA/- дружество, регистрирано съгласно законите на Република М. острови, срещу решение № 15 от 19. 01. 2022 г. по в. т. д. № 277/2021 г. на Великотърновски апелативен съд, с което след частична отмяна на решение № 260065 от 26. 05. 2021 г. по т. д. № 123/2017 г. на Русенски окръжен съд е отхвърлен предявеният от касатора срещу „Полисан” АД /н./, при участието на синдика Т. И., иск за заплащане на сумата от 46 000 щатски долара, представляваща неполучен наем за периода 13. 02. 2016 г. – 04. 04. 2016 г. по договор за беърбоут чартър от 25. 12. 2015 г., сключен между „С. СА“ и „Е. Г. Л“, сумата от 32 971, 04 щатски долара, представляваща част от общо 171 912 щатски долара – дневни оперативни разходи за същия период, съгласно договор за корабен мениджмънт от 25. 12. 2015 г., сключен между „Е. Г. Л“ и „Астромар“ ООД, и сумата от 56 986, 93 щатски долара, представляваща дисбурсментски разходи за кораб „С.“ за същия период, които суми представляват обезщетение за вреди от незаконосъобразно допуснато обезпечение чрез арест на кораб „С.“ в пристанище Варна за периода 13. 02. 2016 г. – 04. 04. 2016 г. по ч. т. д. № 161/2016 г. на Варненски окръжен съд.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост.

Допускането на касационно обжалване касаторът основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси: „1. Длъжен ли е въззивният съд за прецени всички доказателства и доводи на страните, като конкретно, ясно и точно се мотивира кои и защо възприема и кои не?; 2. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по невъведен от въззивника факт или възражение и да основе на него решението си?; 3. С какви доказателствени средства се установява намаляването на патримониума на страната в хипотезите на неполучен наем и на погасяване на вземане за наем чрез прихващане?“. По формулираните въпроси по т. 1 и т. 2 от изложението касационният жалбоподател въвежда допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че произнасянето на въззивния съд противоречи на практиката на ВКС и се позовава: по въпроса по т. 1 – на решения на ВКС по гр. д. № 3827/2019 г., IV г. о., гр. д. № 2145/2020 г., I г. о., гр. д. № 3244/2017 г., IV г. о., гр. д. № 4404/2019 г., III гр. о., т. д. № 2897/2018 г., I т. о. и др., а по въпроса по т. 2- на решения на ВКС по т. д. № 2739/2019 г., I т. о., т. д. № 220/2015 г., т. д. № 1826/2016 г. и т. д. № 2693/2014 г., II т. о. По отношение на третия въпрос се сочи, че в закона липсва отговор и не е формирана съдебна практика, поради което е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Синдикът на „Полисан“ АД /н./ Т. И. - въззивник в производството пред ВТАС, с чието участие е продължило производството по делото на основание чл. 637, ал. 3 ТЗ, изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съответно – за неоснователност на касационната жалба, а „Полисан“ АД /н./ не е депозирало отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното въззивно решение, съставът на Великотърновски апелативен съд е приел, че ищецът е собственик на кораба „С.”, регистриран под втори флаг в Корабния регистър на М., в който регистър е отразен и беърбоут чартьор „Е. Г. Л” за периода от 25. 12. 2015 г. до 30. 05. 2017 г.; между „С. СА” и „Е. Г. Л” е сключен стандартен договор за беърбоут чартър от 25. 12. 2015 г., по силата на който корабособственикът е отдал под наем на чартьора кораба за времето от 25. 12. 2015 г. до 30. 05. 2017 г. при договорена наемна цена в размер на 27 000 щатски долара месечно; между „Е. Г. Л”, като беърбоут чартьор, и „Астромар” ООД, като мениджър, е сключен стандартен договор за мениджмънт от 25. 12. 2015 г., по силата на който мениджърът изпълнява мениджърски услуги по отношение на кораба като представител на и от името на собственика срещу заплащане на годишна мениджърска такса, със срок на договора до 30. 05. 2017 г.; към договора за мениджмънт е приложен анекс В /бюджет/ за средно дневни разходи за кораба за първата година, където дневно разходите са определени на 3306 щатски долара и разходите включват заплати, провизии, ремонт, планов ремонт, резервни части и др.; съгласно договора за беърбоут чартър е назначен корабен агент в [населено място], като в клетка 28 от договора е отбелязано Кораборемонтен завод „КРЗ Одесос” България, „С. П. Ш” ЕООД, България.

Решаващият състав на въззивния съд е установил, че по искане на „Полисан” АД с определение № 472 от 11. 02. 2016 г. по ч. т. д. № 161/2016 г. на Варненски окръжен съд е допуснато обезпечение на бъдещ иск на „Полисан” АД срещу „С. СА” за заплащане на сумата от 59 714, 96 щатски долара, представляваща цената за извършени доставки на корабно гориво за м/к „С.”, чрез задържане на м/к „С.”, собственост на „С. СА”, при условие, че пристигне в пристанище Варна и при внасяне на парична гаранция от 10 000 щатски долара; със заповед № В-3-23/12.02.2016 г. на директор на Дирекция „Морска администрация – Варна” м/к „С.” е арестуван в изпълнение на представената обезпечителна заповед по посоченото дело, като в заповедта е отбелязано, че корабът се намира на територията на пристанище със специално предназначение „КРЗ Одесос”, Варна. Посочил е, че по частна жалба на „С. СА” определението за допускане на обезпечение на бъдещия иск на „Полисан” АД е отменено с определение № 228 от 04. 04. 2016 г. по ч. т. д. № 193/2016 г. на Варненски апелативен съд и молбата за допускане на обезпечение на „Полисан“ АД е отхвърлена. Решаващият състав на въззивния съд е установил, че с влязло в сила решение № 169 от 07. 03. 2017 г. по т. д. № 330/2016 г. на Варненски окръжен съд исковете на „Полисан” АД против „С. СА”, обезпечени в производството по ч. т. д. № 161/2016 г. на същия съд чрез ареста на кораба, са отхвърлени.

В атакуваното решение е отразено, че 16. 02. 2016 г. между „С. СА” и „Е. Г. Л“ е сключен анекс № 1 към договора за беърбоут чартър от 25. 12. 2015 г., съгласно който наемателят се задължава да се въздържа да упражнява правото си да прекрати беърбоут чартъра съгласно чл. 28б от договора при положение, че корабът бъде освободен от арест и свободен да отплава от Варна преди 15. 03. 2016 г., като наемателят ще бъде освободен от плащане на наем за периода от 13. 02. 2016 г. до датата, на която корабът е освободен от арест и свободен да отплава, и корабособственикът ще компенсира разходите на наемателя, направени в същия период, а именно дневни оперативни разходи, дължими на мениджъра „Астромар” ООД, горивото, доставено на кораба, и дисбурсмента на кораба в пристанище Варна. Съдът е констатирал, че с анекс от 15. 03. 2016 г. между „С. СА” и „Е. Г. Л” е договорено, че наемателят поема описаното по-горе задължение, при положение, че корабът бъде освободен от арест и свободен да отплава от Варна преди 15. 04. 2016 г., като в случай, че корабособственикът не успее да освободи кораба до тази дата, наемателят ще има право да прекрати договора с писмено уведомление. Въззивният съд е приел, че с анекс № 3 от 11. 04. 2016 г. е констатирано арестуването във Варна от 12. 02. 2016 г. до 04. 04. 2016 г. на посочения морски кораб и страните по договора са се споразумели за обезщетяване на наемателя за разходите за периода от 13. 02. 2016 г. до 04. 04. 2016 г., описани в приложение № 1 към този анекс, каквото не е представено по делото, както и че наемателят ще прихваща наема срещу неплатените разходи, дължими от корабособственика.

При така установените факти, въззивният съд е приел, че е налице неоснователно допуснато обезпечение на иска на ответника срещу ищеца чрез налагане на обезпечителна мярка арест на м/к „С.”, собственост на ищеца, по смисъла на чл. 403, ал. 1 ГПК. Изразил е становище, че за да се ангажира деликтната отговорност на ответника на посоченото правно основание, ищецът следва да установи при условията на пълно и главно доказване вредите, които твърди, че са настъпили, както и пряката причинно-следствена връзка между тях и наложеното обезпечение. Решаващият състав е изтъкнал, че наложената в случая обезпечителната мярка - арест на кораб съгласно пар. 1а, т. 42 от ДР на КТК представлява задържане или ограничаване преместването на търговски кораб, като в случая е доказано, че в изпълнение нареждането на съда корабът е бил задържан за периода 13. 02. 2016 г. – 04. 04. 2016 г. Приел е, че в същия период е действал обсъденият договор за беърбоут чартър, предоставящ правото на наемателя да получи пълни права на владение и контрол върху кораба, включително правото да назначава капитан и екипаж за целия период на наемане /чл. 199а КТК/ и задължаващ го да заплаща наемна цена към корабособственика и разноските за кораба /чл. 199ж, ал. 1 КТК и чл. 11 и чл. 10 от договора/. Доколкото ищецът се позовава на анексите към този договор при обосноваване на претърпените от него имуществени вреди и ответникът ги е оспорил поради липса на достоверна дата и като съставени за нуждите на процеса, решаващият състав, след преценка на събраните по делото доказателства, е направил извод за неустановяване в процеса на сключването на допълнителните споразумения към момента на ареста на кораба. Същевременно, съдът е подчертал, че в клаузата на чл. 28б на договора не е визирано като основание за неговото прекратяване - арест на кораба, а същата касае прекратяване на договора поради виновно неизпълнение на задължение от корабособственика, каквото в хипотезата на наложен като обезпечителна мярка арест не е налице. Изложил е и съображения, че с поемането на задължения по допълнителните споразумения от собственика на кораба се прекъсва пряката причинно-следствена връзка между вредите, които се твърдят, и наложеното обезпечение. Липсата на посочената връзка е изведена и от установените по делото с писмени доказателства /договор за беърбоут чартър, фактура от „КРЗ Одесос“, Варна, дисбурсментски сметки, изготвени от корабния агент/ обстоятелства, че корабът е престоял на територията на пристанище Варна и му е извършен планиран ремонт в „КРЗ Одесос“, Варна в периода на ареста. При тези данни съдът е заключил, че по делото не се установява единствената причина корабът да не извършва търговски курсове за този период и да не бъде експлоатиран по предназначение да е била наложената обезпечителна мярка.

Като самостоятелно основание за отхвърляне на иска съдът е посочил и липсата на доказателства за настъпили имуществени вреди за ищеца, изразяващи се в пропуснати ползи от неполучен наем, дневни разходи за кораба, дължими съгласно договор за корабен мениджмънт, и дисбурсментски разходи за периода на ареста, прихванати срещу наема за кораба. Изразил е разбиране, че поемането на задължения от ищеца към наемателя не удостоверява настъпването на имущественото разместване. Решаващият състав е изтъкнал, че не са ангажирани доказателства за изпълнение на поетите задължения от страна на корабособственика към чартьора и за реалните разходи на чартьора за периода на ареста и за заплащането им от страна на „Е. Г. Л”. Приел е, че приложените 3 бр. дисбурсментски сметки, издадени от корабния агент, както и 3 бр. фактури с дата на издаване 21. 12. 2016 г. не установяват дисбурсментски разходи за периода на ареста. Накрая, е посочил, че не се установява твърдяното намаляване на патримониума на ищеца, тъй като според клаузите на анекс № 1 и анекс № 3 корабособственикът ще компенсира разходите на наемателя, като последният ще прихване наема срещу неплатените разходи, което не е доказано по делото. С оглед всички изложени съображения за неоснователност на исковете въззивният съд е отменил осъдителното решение на първоинстанционния съд и е отхвърлил исковете.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Въпросът по т. 1 от изложението на касационния жалбоподател се отнася до задълженията на въззивния съд до обсъди доводите и възраженията на страните и събраните във връзка с тях доказателства и да изложи мотиви и е обуславящ изхода на спора, поради което отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По този въпрос е налице задължителна практика на ВКС и постоянна практика на ВКС, формирана с решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, между които са и посочените от касационния жалбоподател. С. То решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. В случая апелативният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по поставения процесуален въпрос, поради което не е налице въведеното допълнително основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Неоснователни са доводите, във връзка с които е поставен въпросът, че въззивният съд не е взел предвид и обсъдил доводите на касатора въззиваем за наличието на причинно-следствена връзка между неоснователно наложеното обезпечение и претърпените от него имуществени вреди и представените по делото доказателства в тази връзка, в частност писмените доказателства за извършения ремонт на кораба в пристанище Варна от КРЗ „Одесос“. Решението на въззивния съд съдържа подробно обсъждане на доказателствата по делото и на доводите и възраженията на страните за осъществяването, съответно неосъществяването на всички елементи от фактическия състав на чл. 403, ал. 1 ГПК, сред които е релевантната за пораждане на спорното материално право причинна връзка между ареста на собствения на ищеца кораб и имуществените вреди, които се твърдят. С оглед оплакванията на касатора следва да се посочи, че предмет на анализ в мотивите на решението са и писмените доказателства за планирания и осъществен ремонт на кораба, въз основа на който съдът е достигнал до извода, че не се установява арестът да е единствената причина за неизвършването на търговски курсове и експлоатация по предназначение на кораба. Що се отнася до доводите на касационния жалбоподател, че от съдържанието на обсъдената от съда ведомост-фактура за услугите, извършени от КРЗ „Одесос“ АД в периода 7. 02. 2016 г. – 20. 05. 2016 г., следва, че се касае само до престой на кораба, а не до ремонт на същия, то същите са свързани с преценката на събраните по делото доказателства и по същество насочват към оспорване правилността на тази преценка. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В тълкувателното решение е разяснено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Подчертано е, че в стадия по селекцията на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно правилността на обжалваното въззивно решение, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290 ГПК/.

По втория процесуален въпрос на касатора в цитираното тълкувателно решение е прието, че процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност контролът на основание чл. 269, изр. 2 ГПК е ограничен от заявените в жалбата оплаквания. При проверката на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване; извън прилагането на императивна материалноправна норма и охраняването на интересите на някоя от страните по делото и/или на ненавършилите пълнолетие деца при спорове за лични и семейни отношения, въззивният съд не следи служебно за правилността на обжалваното пред него решение, а е ограничен от разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК до посочените в жалбата основания за неправилност на решението. Произтичащите от чл. 269, изр. 2 ГПК ограничения в обсега на въззивната дейност се отнасят и до установяването на фактическата страна на спора. В тази насока в т. 3 на решението е разяснено, че с оглед чл. 269, изр. 2 ГПК въззивният съд може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване за погрешно установяване на релевантен за делото факт; въззивният съд може да приеме определена фактическа констатация на първата инстанция за необоснована само при наличие на оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение в тази му част. В решението № 145 от 28. 01. 2021 г. по т. д. № 2739/2019 г. на ВКС, I т. о., на което се позовава касаторът, е прието, че за съобразяване с тези задължителни разрешения, е ирелевантно дали към довода за неправилност, неправилно разгледан от въззивния съд, като невъведен с въззивната жалба, е относим факт надлежно въведен в предмета на спора или такъв факт не е бил въведен в предмета на спора. Във втория случай, неправилното му разглеждане от съда би кумулирало както нарушение на чл. 269 ГПК, така и на принципите за диспозитивното начало, състезателността и равенството на страните в процеса. Спазването на чл. 236, ал. 2 ГПК – произнасяне в предметните предели на спора, въз основа на въведени от страните факти и обстоятелства, обезпечава правилността на решението /така в решение по т. д. № 1090/2011 г., т. д. № 3480/2014 г. на ІІ т. о. на ВКС и др./. Настоящият състав намира, че решаващият съд се е придържал към задължителните постановки на Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и практиката на ВКС по поставения въпрос, поради което не е налице въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът е поставен в контекста на твърденията, че в случая не е бил налице въззивен довод за липса на причинно-следствена връзка между допуснатото и наложено обезпечение и причинените имуществени вреди и съдът недопустимо е интерпретирал съдържанието на представения договор за беърбоут чартър, за да приеме, че не се е реализирало основанието по чл. 28б от същия за прекратяването му, във връзка с което са били уговорките на ищеца и чартьора по допълнителните споразумения. Въззивната жалба на синдика на ответното дружество в несъстоятелност е основана на тезата за неправилност на изводите в първоинстанционното решение за настъпили за ищеца имуществени вреди, които са в причинна връзка с ареста на кораба. Въззивният съд е дал отговор на това оспорване на правилността на изводите на първоинстанционния съд след обсъждане на визирания договор /включително на съдържанието на клаузата на чл. 28б/ и анексите към него, на които е направено позоваване от ищеца с исковата молба във връзка с имуществените вреди, за които се претендира обезщетение. В този смисъл, не би могло да се приеме, че въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС относно правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото.

Последният въпрос, поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като няма обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. В решението на въззивния съд не е изразено становище относно доказателствените средства, с които ищецът е следвало да докаже имуществените вреди, които претендира във връзка с неполучен наем и осъществено прихващане на разходите на наемателя по договор за беърбоут чартър и анексите към него, а е направен извод, че по делото не са ангажирани доказателства за настъпването на тези вреди. Същевременно, по въпросите за допустимите доказателствени средства в исковия граждански процес е формирана обилна практика на ВКС, поради което не може да се приеме за надлежно обосновано и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 15 от 19. 01. 2022 г. по в. т. д. № 277/2021 г. на Великотърновски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.