Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. М. Б. от [населено място] срещу решение № 261401 от 27.04.2022 г. по гр. д. № 489/2021 г. на Софийски градски съд, II-Г състав, в частта, с която, след частична отмяна на постановеното от Софийски районен съд, 62 състав решение № 20231556 по гр. д. № 21395/2020 г., обективирано в протокол от съдебно заседание на от 21.10.2020 г., предявеният от касатора срещу ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място] иск по чл. 432, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 01.01.2020 г. е отхвърлен за разликата над 1500 лв. до 10 000 лв.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Изразено е несъгласие с определения размер на обезщетението за неимуществени вреди (3 000 лв.), а също и с приетия обем на съпричиняване от страна на пострадалото лице (1/2). Касаторът счита, че извършеният от въззивната инстанция анализ на обстоятелствата е изцяло формален; че не е оценено в достатъчна степен полученото от него травматично увреждане, както и че не е съпоставена вината на всеки от двамата участници за настъпване на произшествието. Според него, справедлив размер на обезщетението в случая е сумата 10 000 лв., като приносът му за процесния пътен инцидент, изразяващ се в престой в зона, забранена за спиране и паркиране, е минимален.

Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, са поставени въпросите: „1. Относно обстоятелствата, които следва да бъдат ценени от съда при решаване на въпроса за определяне на справедливо по размер (чл. 52 ЗЗД) обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на телесни повреди; 2. Относно предпоставките, при които следва да се отчете съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД и в частност относно предпоставките за определяне на конкретна степен на съпричиняването“.

По отношение на посочените въпроси е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВС и ВКС, съответно: ППВС № 4/68 г. и решение № 171 от 18.11.2016 г. по т. д. № 2811/2015 г. на ВКС, II т. о. (за първия въпрос) и решение № 150 от 18.12.2017 г. по т. д. № 1834/2016 г. на ВКС, II т. о. (за втория въпрос)

Ответникът по касация – ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение по съображения в писмен отговор от 03.08.2022 г.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване

С оглед оплакванията на застрахователното дружество във въззивната жалба, въззивният съд е приел, че предмет на спора в производството пред него не е дължимостта на застрахователно обезщетение, а единствено неговият размер и обемът на съпричиняване на вредите от страна на ищеца, като и по двата въпроса не е споделил направените от първостепенния съд изводи.

При определяне обема на вредите решаващият състав е преценил като значими следните обстоятелства: полученото от ищеца травматично увреждане – навяхване и разтягане на свързващия апарат на шийния отдел на гръбначния стълб; продължителността на болките и страданията, по-интензивни през първите 7-10 дни, и стабилизиране на състоянието в рамките на 30 дни; носенето на шийна яка за около 2 седмици и след това периодично до общо 3 месеца; ползването на отпуск поради временна нетрудоспособност за 14 дни; пълно възстановяване от увреждането. С оглед на това, като справедливо обезщетение е приета сумата 3000 лв.

Въззивният съд е отбелязал, че възстановителен процес над сочения от вещото лице 30 дни, в случая е предизвикан от бездействието на ищеца да се погрижи за собственото си здраве чрез провеждане на физиотерапевтични процедури, за да намали вредните последици от увреждането, като за това негово бездействие ответникът не следва да носи отговорност и търпените от ищеца болки, страдания и неудобства за време повече от 30 дни не следва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението. Отчел е също, че по своя характер причиненото увреждане не е от такъв характер, че да предизвиква неудобства, значително надвишаващи обичайните при този вид травма; същото не е поставило здравето или живота на ищеца в опасност, дори и временна, нито е установено да го е затруднило в социалното общуване. Според съдебния състав, по делото не са ангажирани доказателства и че ищецът е бил в състояние на стрес, извън обичайното, което всеки човек, претърпял ПТП, изживява, нито, че същото е продължило над обичайното. Като ирелевантни при определяне на обезщетението е счел неимуществените вреди, свързани с притеснението и тъгата за причинената травма на майката и на приятеля на ищеца, както и за смъртта на кучето му, тъй като такива не са били претендирани с исковата молба.

Въззивният съд не е споделил извода на първата инстанция и за минимален принос на пострадалия за произшествието, какъвто не е посочен изрично в първоинстанционното решение. Приел е за безспорно установено от заключението на авто-техническата експертиза и от показанията на разпитаните свидетели, че ищецът е допуснал нарушение на правилата за движение по пътищата, изразяващо се в паркиране в най-дясната лента от трите ленти на платното, като не е съобразил с намиращия се преди това знак В27 „Забранен престой и паркиране“, с което е допринесъл за причиняване на ПТП с движещия се отзад, в същата лента водач С., който от своя страна, също е нарушил правилата за движение – чл. 21 ЗДвП, доколкото се е движил със скорост (58 км/ч) над допустимата за населено място, както и правилото на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, тъй като не се е съобразил с намиращото се на пътя препятствие (спрелия в крайната дясна лента автомобил на ищеца), което е било видимо за него от 200 метра. Преценявайки конкретния механизъм на произшествието, въззивният съд е счел, че причина за същото е всеки от двамата участници, поради което приносът им за настъпването му е еднакъв, т. е. съпричиняването на ищеца е 50 %. Именно с този процент е намалено дължимото му обезщетение, като, след частична отмяна на първоинстанционното решение, му е присъдено обезщетение в размер на сумата 1500 лв.

Настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Поставените от касатора два въпроса не могат да бъдат преценени като обусловили изхода на конкретното дело по смисъла на указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК. Освен че са поставени принципно, а не с оглед изложените от въззивния съд мотиви, въпросите касаят правилността на акта. В действителност, в тях е обективирано несъгласието на ищеца с определения му размер на обезщетението за неимуществени вреди и с обема на осъщественото от него съпричиняване на вредоносния резултат.

Отделно от това, не може да се счете, че посочените въпроси са решени в противоречие със съдебната практика. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, именно в съответствие с формираната практика – задължителна и казуална, въззивният съдебен състав е взел предвид онези обстоятелства, които са специфични за конкретния случай – вида и тежестта на увреждането, продължителността на болките и страданията, продължителността на възстановителния период, пълното възстановяване от увреждането, липсата на проявена грижа от пострадалото лице за физиотерапия, която би спомогнала за по-бързото му възстановяване. Изцяло в съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е решил и въпроса, в каква степен поведението на ищеца е допринесло за произшествието и съответно за увреждането му. Доколко така направените изводи са обосновани, това е предмет на самия касационен контрол, а не на производството по допускането му.

С оглед изложените съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 261401 от 27.04.2022 г. по гр. д. № 489/2021 г. на Софийски градски съд, II-Г състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЧЛЕНОВЕ: