Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН) против решение № 298/08.05.2018 г., постановено по адм. д. № 904/2017 г. от Административния съд – Плевен, в частта, в която ГДИН е осъдена да заплати на В.Х обезщетение в размер на 1 000 лева за претърпени от него неимуществени вреди, изразяващи се в заболяването му от туберкулоза в резултат на пребиваването му в Затвора – Белене за периода 01.08.2014 г. до 30.11.2014 г., както и в частта, в която ГДИН е осъдена да заплати на В.Х обезщетение в размер на 325 лева за претърпени от него неимуществени вреди за периода 01.08.2014 г. до 06.11.2014 г., представляващи обезщетение за липса на достатъчна жилищна площ при пребиваването му в Затвора – Белене. Решението е обжалвано и в частта, с която ГДИН е осъдена да заплати на В.Х в полза на Административен съд - Плевен деловодни разноски в размер на 230 лева.
В касационната жалба се поддържа неправилност на решението в обжалваната му част като от обстоятелствената ѝ част следва, че наведените касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК са неправилно приложение на материалния закон и необоснованост на решението. Иска се отмяната му в осъдителната за касатора част. Поискано е и изменение на решението в частта, в която ГДИН е осъдена да заплати в полза на Административен съд - Плевен деловодни разноски в размер на 230 лева, като се иска разпределение тежестта на сумата между ищеца и ответника съобразно претендирания и уважен размер на обезщетението.
Ответникът – В.Х не изразява становище по касационната жалба.
Върховната административна прокуратура чрез участващия по делото прокурор изразява становище за допустимост, но неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд в настоящия съдебен състав преценява касационната жалба като допустима, тъй като е редовна от външна страна, подадена е от страна в съдебния спор, за която решението в обжалваната му част е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК.
Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.
С обжалваното решение Административният съд – Плевен е осъдил Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ да заплати на В.Х обезщетение в размер на 1 000 лева за претърпени от него неимуществени вреди, изразяващи се в заболяването му от туберкулоза в резултат на пребиваването му в Затвора – Белене за периода 01.08.2014 г. до 30.11.2014 г., като е отхвърлил иска в останалата му част – до пълния претендиран размер от 15 000 лева. Със същото решение административният съд е осъдил ГДИН да заплати на В.Х и обезщетение в размер на 325 лева за претърпени от него неимуществени вреди за периода 01.08.2014 г. до 06.11.2014 г., представляващи обезщетение за липса на достатъчна жилищна площ при пребиваването му в Затвора – Белене. В останалата част – до пълния претендиран размер от 5 000 лева съдът е приел, че искът не е доказан и го е отхвърлил. С решението са присъдени и разноските по делото в полза на ищеца в размер на 10 лева за държавна такса, като ГДИН е осъдена да заплати и деловодни разноски в размер на 230 лева в полза на Административен съд – Плевен.
За да постанови този резултат съдът е приел за установено от фактическа страна следното:
Предвид изложеното в ИМ и представеното от адв.. Д допълнение към ИМ, съдът е счел, че е сезиран с два обективно съединени иска по смисъла на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, които касаят един и същи период от време, а именно - 01.08.2014 г. - 30.11.2014 г., първият от които касаел претенция в размер на 15 000 лева, представляваща обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди, вследствие незаконосъобразни действия и бездействия на затворническата администрация и липсата на качествена медицинска помощ, довели до заболяването на ищеца от туберкулоза, а вторият иск бил с размер на претенцията 5 000 лева, представляващи обезщетение за причинени неимуществени вреди, вследствие на жестоко и нечовешко отношение, което се изразявало в умишлено поставяне на ищеца в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието, изразяващи се в недостатъчна жилищна площ, неосигуряване на отопление, подходящо облекло, липса на достатъчно осветление и проветрение в помещението, лоши хигиенни условия и лошо качество на питейната вода.
За установено от фактическа страна, административният съд е приел следното: От представените от ГДИН писмени доказателства е установил, че Хубенов е изтърпявал наказание лишаване от свобода през периода, за който се претендира обезщетението, а именно м. август - м. ноември 2014 г. Съдът е намерил допусната техническа грешка в докладна записка, намираща се на л. 75, при изписване на годината, в която ищецът е постъпил в Затвора – Белене, като в същата се сочело, че годината е 2015, но от всички представени писмени доказателства, както и от гласните такива било установено, че лишеният от свобода е пребивавал в Затвора - Белене от м. март 2014 година. Въз основа на представената медицинска справка за актуалното здравословно състояние на Хубенов на л. 79 от делото, съдът е установил, че при постъпването му на 20.03.2014 г. в Затвора - Белене, лишеният от свобода е преминал през предварителен медицински преглед, при който било установено, че е клинично здрав. Според съда в същата справка било посочено, че на 23.10.2014 г. е бил регистриран близък контакт с лице, намиращо се в една килия с Хубенов и боледуващо от белодробна туберкулоза, като на 28.10.2014 г. била направена рентгенография (РГ) на бял дроб с данни за инфилтративно - пневмонична белодробна туберкулоза във фаза на разпадане, а на 29.10.2014 г. и 30.10.2014 г. били изпратени две проби, взети от Хубенов за микробиологично и културелно изследване в микробиологична лаборатория и на 04.11.2014 г. е бил съобщен положителен резултат.
Тези установени обстоятелства са в основата на формирания от първоинстанционния съд извод, че ищецът е постъпил здрав в Затвора - Белене, където се заразил от туберкулоза, като е счетено, че последното е станало в резултат на пребиваването му в една килия с друг болен от същата болест. Съдът, въз основа на горепосочената справка, а също и въз основа на искане за микробиологично изследване за туберкулоза (л. 131), медицинска справка (л. 132), заповед (л. 133), карта за пациент (л. 135 и сл.) и епикриза (л. 137) е формирал извод, че непосредствено след диагностициране на заболяването, по отношение на лишения от свобода са били предприети мерки за лечението му и същият е бил преведен за лечение в белодробното отделение на СБАЛЛС при Затвора – Ловеч. Въз основа на медицинската справка за актуалното здравословно състояние на лишения от свобода (л. 22) се установявало според съда, че към датата на подаване на исковата молба Хубенов е в добро общо състояние, чувства се е добре и няма оплаквания.
Предвид установеното, съдът е приел, че първият от обективно съединените искове - за присъждане на обезщетение в размер на 15 000 лева, е частично основателен. Съдът е преценил като неоснователни доводите на процесуалния представител на ГДИН за недопустимост на исковата претенция, тъй като не се касаело за административна дейност по смисъла на ЗОДОВ. Съдът е счел, че основания за претенция по смисъла на чл. 284, ал. 1 ЗОДОВ са допуснатите от специализираните органи по изпълнение на наказанията нарушения на чл. 3 от същия закон, като в ал. 2 на тази разпоредба било разписано, че за поставяне в неблагоприятно положение на лишения от свобода се считала и липсата, или предоставянето в недостатъчен обем на медицинско обслужване. Съдът е приел, че в конкретния случай е била нарушена разпоредбата на чл. 128, ал. 1, пр. 1 от ЗИНЗС по причина, че не са били налице необходимите условия за опазване физическото здраве на Хубенов, което давало основание за присъждане на обезщетение на последния, чийто справедлив размер съдът определил на 1 000 лева. Наред с изложеното съдът е счел за неоснователна претенцията в частта ѝ за несвоевременна и некачествена медицинска помощ, както и в частта ѝ за присъждане на обезщетение за разликата до пълния претендиран размер от 15 000 лева, тъй като от представените писмени доказателства, можело да се направи извод, че непосредствено след диагностициране на заболяването по отношение на ищеца, са предприети мерки за лечението му и същият е бил преведен за лечение в белодробното отделение на СБАЛЛС при Затвора – Ловеч. От медицинска справка за актуалното здравословно състояние на лишения от свобода, приложена към делото и намираща се на л. 22 от него, било установено, че към датата на подаване на ИМ ищецът бил в добро общо състояние, чувствал се е добре и е нямал оплаквания, а от епикриза, касаеща период на проведено лечение от 07.11.2014 г. до 18.03.2015 г. било видно, че вследствие проведената терапия са изчезнали субективните оплаквания и се е подобрил локалния статус на пациента.
Първоинстанционният съд е приел, че и вторият от обективно съединените искове, също касаещ периода 01.08 - 30.11.2014 г., е частично основателен. Прието е въз основа на заключение на вещо лице инж. Л.С по назначена техническа експертиза, като последният не бил съобразил допуснатата техническа грешка в докладна записка (л. 75) при изписване на годината, в която ищецът е постъпил в Затвора - Белене, което го мотивирало да посочи, че липсвали данни с колко лица е съжителствал ищецът в периода по исковата молба. От заключението на вещото лице било видно, че в различни периоди, ищецът е съжителствал с повече от допустимите за спално помещение 5 човека, тъй като спалното помещение било с размери 4, 42/5, 50 м., със светла площ 24, 31 кв. м., но поради изградената в него тоалетна, полезната обитаема площ на спалното помещение била 23, 41 кв. м.
С определение № 1548/21.12.2017 г. съдът е указал на ГДИН да представи доказателства за обстоятелствата в кои килии, с каква площ и с колко души е бил настанен ищецът като с докладна записка, намираща се на л. 75, са представени принтирани копия на списъци по спални помещения на лишениете от свобода от 7 група, но същите не касаели процесния период, а период от 20.05.2015 г. до 09.12.2015 г. Предвид изложеното съдът е приел, че ГДИН не е оборил презумпцията на чл. 284, ал. 5 от ЗОДОВ по отношение претенцията за недостатъчна жилищна площ, поради което било налице основание за присъждане на обезщетение в полза на ищеца за това нарушение на правата му. Съдът е приел, че били налице и предпоставките на чл. 284, ал. 3, пр. 2 от ЗИНЗС. Наред с изложеното показанията на свидетелите Р.П и С. Махмуд сочели, че през периода по ИМ в килия № 9 са пребивавали съответно според Панайотов 6 - 7 лишени от свобода и 5 - 6 според Махмуд.
Съдът е счел, че от събраните писмени доказателства по делото следвало да се приеме, че съобразно периода на исковата му претенция, на Хубенов следвало да бъде присъдено обезщетение в размер на 325 лева или съответно по 100 лева за всеки от месеците на исковия период за нарушение на чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС за периода от 01.08.2014 г. до 06.11.2014 г., тъй като на 07.11.2014 г. лишеният от свобода е бил преведен за лечение в белодробното отделение на СБАЛЛС при Затвора – Ловеч. Съдът е отхвърлил като неоснователна и недоказана претенцията и по отношение на останалите твърдени нарушения на правата на Хубенов за размера над 325 лева до пълния претендиран размер от 5 000 лева. Съдът е приел, че представената по делото техническа експертиза, която не била оспорена от страните, установявала, че в спално помещение № 9 имало осигурен достъп на дневна светлина чрез два прозореца с РVС дограма, които били отваряеми и по този начин била осигурена възможност за естествено проветряване. Административният съд установил, че според експертизата прозорците били с обща площ 3, 52 кв. м., което било в съответствие с изискванията на Наредба № 7/22.12.2003 година. Установено е, че в обема на спалното помещение имало изграден санитарен възел с осигурен достъп до течаща вода, а спалното помещение било обзаведено с отделни легла, снабдени със спални принадлежности, шкафчета за лични вещи, маса, столове, осветителни тела. Съдът е приел, че било налице и отопление с радиатор, захранван от парната централа на затвора.
Първоинстанционният съд е преценил като неоснователни и оплакванията във връзка с неосигуряване на подходящо облекло и лошо качество на питейната вода. Съдът е приел, че според вещева ведомост на л. 151, неоспорена от лишения от свобода, се установявало, че на Хубенов са били предоставени зимен шинел, лятна куртка, летен панталон, войнишко одеяло, 2 бр. долни чаршафи, един бр. възглавница, 1 бр. калъфка, 1 бр. дюшек и метална лъжица. По отношение качеството на питейната вода съдът е установил, че въз основа на представил протокол за изпитване на питейна вода, извършено през периода 16.10.2014 г.- 23.10.2014 г., представени от ответника, че показателите на изследваната питейната вода в Затвора-Белене били в рамките на стойностите на допуск, съобразно Наредба № 9/2001 г., изм. ДВ бр. 15/2012 г. за качеството на водата, предназначена за питейно - битови цели. От показанията на Панайотов и Махмуд се установявало също, че помещението е проветримо, светло и с осигурено отопление, разполагало със санитарен възел като хигиенните условия били добри. Изложеното мотивирало съда да приеме, че предявеният иск следва да се отхвърли като неоснователен и недоказан за разликата над 325 лева до пълния претендиран размер от 5 000 лева.
Предвид изхода на спора и съобразявайки разпоредбата на чл. 286, ал. 3 от ЗИНЗС, съдът е счел, че ГДИН следва да бъде осъдена да заплати в полза на Административен съд - Плевен деловодни разноски в размер на 230 лева за изготвяне на заключение по изслушаната в хода на производството техническа експертиза, както и сумата от 10 лв. в полза на ищеца, представляваща внесена от последния държавна такса за образуване на производството. Наред с изложеното претенцията на ГДИН за заплащане на юрисконсултско възнаграждение е отхвърлена като неоснователна.
Настоящият съдебен състав на касационната инстанция преценява решението на административния съд, в обжалваната му част, като правилно. Съдът е постановил решението си след като е изяснил фактическата обстановка по спора и след като е анализирал подробно събраните по делото доказателства, а също така е обсъдил и наведените от страните доводи и направените възражения. Изводите на съда, които са в основата на обжалвания резултат, са обосновани и верни.
Правилен е изводът на административния съд, изведен от установената по делото фактическа обстановка, че в случая са налице законовите предпоставки, обуславящи частична основателност на първия от обективно съединените искове, касаещ претенцията за присъждане на обезщетение в размер на 15 000 лева. Съгласно разпоредбата на чл. 284, ал. 1 ЗИНЗС държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода или задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения по чл. 3, който в своята ал. 1 предвижда, че тези лица не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Според чл. 3, ал. 2 ЗИНЗС, за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието
„лишаване от свобода“ или „задържането под стража“, изразяващи се наред с другите, изброени в разпоредбата и в липса на медицинско обслужване. Според чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС в случаите по ал. 1 настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на противното.
Доколкото съгласно чл. 128, ал. 1, изр. 1 от ЗИНЗС при изпълнение на наказанието „лишаване от свобода“ се създават условия за опазване на физическото и психическото здраве на лишените от свобода, правилно първоинстанционният съд е приел, че е налице нарушение на посочената разпоредба, тъй като не са били налице необходимите условия за опазване физическото здраве на ищеца. Неоснователни в тази връзка са твърденията на касатора, че административният съд не е посочил в какво се изразяват незаконосъобразните действия на администрацията на ГДИН. Настаняването на Хубенов в една килия с лице, боледуващо от заразна болест – туберкулоза, съставлява нарушение на чл. 128, ал. 1, изр. 1 от ЗИНЗС, тъй като е установено, че при постъпването му на 20.03.2014 г. в Затвора - Белене, ищецът е бил клинично здрав. Задължението по чл. 128, ал. 1 от ЗИНЗС се свързва с изискване за предприемане на активни действия по превенция на евентуалните заболявания и с изисквания за осигуряване на своевременно диагностициране и лечение при възникване признаци на заболявания. С разпоредбата на чл. 142, ал. 1 ЗИНЗС е създадено задължение за администрацията на местата за лишеване от свобода, при констатиране на ифекциозно заболяване, болните да бъдат настанявани в изолирани помещения. Неизпълнението на това задължение в конкретния случай е в причинно следствена връзка със състоянието на ищеца, който е бил здрав, но е поставен в близък контакт с лице, боледуващо от заразна болест. В този смисъл е налице и причинната връзка между разболяването на Хубенов, което несъмнено му е причинило вреди, и незаконосъобразното бездействие на администрацията на ГДИН за изпълнение на законоустановените й задължения..
По отношение на втория обективно съединен иск – доколкото касационният жалбоподател оспорва единствено размера на присъденото обезщетение и иска неговото намаляване, настоящият съдебен състав преценява като неоснователно оплакването в касационната жалба за завишен размер на присъденото обезщетение. При определяне на размера на обезщетението административният съд правилно е приложил чл. 52 ЗЗД във връзка с § 1 от ЗР на ЗОДОВ, отчитайки конкретните обстоятелства по спора, в това число характера, степента, интензитета и времевия период, в който ищецът е пребивавал в установените лоши битови условия за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, състоящи се в липсата на достатъчна жилищна площ.
Настоящата съдебна инстанция счита за неоснователно и искането на касационния жалбоподател за изменение на решението в частта, в която плащането на съдебно-деловодните разноски в размер на 230 лева е възложено на ГДИН, тъй като съгласно чл. 286, ал. 3, изр. 1 от ЗИНЗС когато искът се уважи изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. Разноските по производството включват разноски, дължими за определени процесуални действия - депозит за призоваване на свидетел, възнаграждение за вещо лице, разходи за извършване на оглед и др. Дължимостта им в хипотезата на чл. 286, ал. 2 и 3 от ЗИНЗС е изрично определена с оглед на изхода от спора. Законодателят е направил изрично разграничение на обема на задължението за разноски в алинея 2 - при отхвърляне и оттегляне или отказ изцяло от иска, и в алинея 3 - при уважаване на иска. С оглед изложеното в хипотеза като настоящата, когато обективно съединените искове са уважени частично, ищецът има право на направените по производството разноски в цялост, както и на възнаграждение за един адокат, ако е ползвал такъв - съразмерно с уважената част от иска. Това прави искането на ответника за разпределяне тежестта на направените по делото разноски съобразно претендирания и уважен размер, неоснователно.
По тези съображения, Върховният административен съд, в настоящия състав, преценява решението в обжалваната му част като правилно, поради което следва да го остави в сила.
Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 298/08.05.2018 г., постановено по адм. д. № 904/2017 г. от Административния съд – Плевен в обжалваната му част.
Решението не подлежи на обжалване.