Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Постъпила е касационна жалба от А. Д. Н. чрез адв.П. Т. срещу решение № 8264 от 1.12.15г., постановено по гр. дело № 20701/14г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решението от 5.08.13г. по гр. дело № 97321/12г. на Софийски районен съд, 46 състав в частта, с която е уважен предявения срещу нея от Д. С. Д. иск с правно основание чл. 79 ал. 1 пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 82 ЗЗД.

Като основания за допустимост на касационното обжалване жалбоподателката сочи визираните в чл. 280 ал. 1 т. 1 - т. 3 ГПК.Поставени са следните въпроси:1.липсата на мотиви във въззивното решение относно валидността и допустимостта на писмени доказателства, от които зависи изхода на спора, представляват ли основание за неговата отмяна; 2.задължен ли е съдът да разгледа допустимостта на влязло в сила решение на ВКС,ако има възражения, че то е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск и ограничено ли е със срок това възражение или съдът следва да го констатира служебно.Приложена е съдебна практика.

В отговор по чл. 287 ГПК ответникът по жалбата Д. Д. счита, че не са налице основанията по чл. 280 ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване.

Постъпила е и частна жалба от Д. С. Д. против определението от 22.02.16г. на същия съд по посоченото дело, с което е оставена без уважение молбата му за изменение на решението в частта за разноските.

Ответницата по частната жалба А. Д. Н. счита, че е неоснователна.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК,приема за установено следното:

С обжалваното решение въззивният съд е приел, че между страните е бил сключен предварителен договор за покупко-продажба, по силата на който А. Н. е поела задължение да прехвърли на Д. Д. 75% ид. ч.от процесния недвижим имот, от които 50% ид. ч.са били нейно притежание към момента на сключване на договора, а останалите 25% ид. ч.са били предмет на съдебен спор за по-голям дял от придобито по време на брака имущество.След влизане в сила на решението по посоченото дело, с което искът по чл. 28 ал. 1 СК е отхвърлен, ответницата е имала задължение да прехвърли правото на собственост върху ид. ч.,за изпълнението на което задължение е изпаднала в забава с начална дата на периода 18.12.07г. и крайна дата 6.12.11г.- датата, на която е постановено решение на ВКС за обявяване на предварителния договор за окончателен.Направен е извод, че неизпълнението на поетото задължение за сключване на окончателен договор в уговорения от страните срок е лишило ищеца в качеството му на кредитор за периода на забавата от възможността да придобие собствеността върху недвижимия имот и да реализира ползи от него.Прието е, че претърпените от него вреди в случая са съизмерими с пропуснатите ползи от нереализиран доход от договор за наем, сключен с трето лице за процесния имот.Същият е бил оспорен от ответницата едва с въззивната жалба, поради което въззивният съд е счел, че това възражение е преклудирано с оглед разпоредбата на чл. 133 ал. 1 ГПК.Ето защо е прието, че е осъществен фактическия състав на чл. 82 ЗЗД за успешното провеждане на иска.

Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.

Първият поставен в изложението въпрос: липсата на мотиви във въззивното решение относно валидността и допустимостта на писмени доказателства, от които зависи изхода на спора, представляват ли основание за неговата отмяна, не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС.Твърдението на жалбоподателката е, че въззивният съд не е изложил мотиви защо отказва да обсъди договора за наем, който според нея е изготвен за нуждите на процеса.Въпросът не е зададен коректно, тъй като в решението си съдът е изложил съображения защо кредитира представения пред първата инстанция договор за наем от 1.12.07г.,а именно поради преклузията по чл. 133 ал. 1 ГПК.В тази връзка въпросът не е от значение за изхода на делото и съответно не е налице общото основание по чл. 280 ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване.

Не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и въпросът: задължен ли е съдът да разгледа допустимостта на влязло в сила решение на ВКС,ако има възражения, че то е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск и ограничено ли е със срок това възражение или съдът следва да го констатира служебно.В случая не намират приложение разрешението на ТР № 1 от 19.02.10г. на ОСГТК на ВКС в т. 1, в което е посочено, че преди да реши спорът по същество, съдът трябва да се произнесе дали обжалваното решение отговаря на изискванията за валидност и допустимост.Тезата на жалбоподателката e,че влязлото в сила решение на ВКС,постановено по иска по чл. 19 ал. 3 ЗЗД,е недопустимо.Съдът има задължение служебно да следи за валидността и допустимостта на обжалвания пред него съдебен акт по реда на инстанционния контрол, не и да проверява допустимостта на влязло в сила решение по друго дело.По силата на чл. 297 ГПК влязлото в сила решение е задължително за съда, който го е постановил, и за всички съдилища, учреждения и общини в РБългария.Като е зачел силата на пресъдено нещо решението на ВКС,с което по реда на чл. 19 ал. 3 ЗЗД е обявен за окончателен сключения между страните предварителен договор, въззивният съд не се е отклонил от трайно утвърдената практика и точно е приложил закона.

По частната жалба на Д. Д.:

С обжалваното решение съдът не е присъдил разноски на страните за въззивната инстанция, като е счел, че с оглед изхода на делото всяка от тях следва да понесе разноските за тази инстанция.

Постъпила е молба от Д. Д. с искане за изменение за решението в частта за разноските, като му се присъдят такива за въззивното производство в размер на 955.88 лв.

С обжалваното определение въззивният съд е оставил молбата без уважение с мотиви, че след като въззивните жалби и на двете страни са оставени без уважение, всяка от тях следва да поеме направените от нея разноски за въззивната инстанция.

Настоящият състав намира, че следва да потвърди обжалваното определение, но с други мотиви.Пред въззивната инстанция жалбоподателят Д. е представил списък по чл. 80 ГПК за сумата 1258 лв, от които 1200 лв адвокатско възнаграждение и 58 лв държавна такса.Пред въззивната инстанция жалбоподателката Н. е направила възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на адв.М.,което е основателно.С оглед обема на правната работа и сложността на казуса настоящият състав намира, че същото следва да бъде редуцирано до минималния размер, посочен в чл. 7 ал. 2 т. 2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатското възнаграждение в размер на сумата 388 лв.Сумирани с държавната такса общият размер на разноските пред въззивната инстанция възлиза на сумата 446 лв.Ищцата е била освободена от заплащане на държавна такса по въззивната жалба, но на адв.Т. се дължи адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗА,което определено по чл. 7 ал. 2 т. 4 от Наредбата е в размер на сумата 863 лв.Същото следва да се има предвид при изчисляване на разноските по компенсация, поради което с оглед изхода на спора пред въззивната инстанция, на жалбоподателя Д. не се дължат разноски за тази инстанция.

С оглед изхода на производството по чл. 288 ГПК в полза на ответника по жалбата следва да се присъдят направените за касационната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв.

Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІV г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 8264 от 1.12.15г., постановено по в. гр. дело № 20701/14г. на Софийски градски съд.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на Д. С. Д. против определение от 22.02.16г. по гр. дело № 20701/14г. на Софийски градски съд, с което е оставено без уважение искането му за изменение на решението в частта за разноските.

ОСЪЖДА А. Д. Н. от [населено място], /адрес/ да заплати на Д. С. Д. от [населено място], [улица] сумата 1200 лв /хиляда и двеста/разноски пред ВКС.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.