Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на УМБАЛ”Проф. д-р С. К”АД срещу Решение № 255 от 29.07.2019 год. по т. д.№ 276/2019 год. на Пловдивския апелативен съд с което, произнасяйки се по жалбата на акционерното дружество е потвърдил Решение № 67 от 04.02.2019 год. по т. д.№ 25/2018 год. на Старозагорския окръжен съд в частта с която СтЗОС уважил предявеният от Г. Х. Х. в качеството му на едноличен търговец с фирма ”А.-Г.Х.” срещу УМБАЛ”Проф. д-р С. К”АД иск с правно основание чл. 79 ал. 1 ЗЗД вр. чл. 266 ал. 1 ЗЗД за сумата 52982.26 лв. и съединеният с него иск с правно основание чл. 86 ал. 1 ЗЗД за сумата 4606.49 лв. Присъдил е разноски.

В изложението си по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК, касаторът УМБАЛ”Проф. д-р С. К”АД сочи основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280 ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивния акт.

В представен по реда и в срока на чл. 287 ал. 1 ГПК писмен отговор, ответникът по касация ЕТ”А.-Г.Х.”, чрез процесуалния си представител изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Изложени са съображения за неоснователност на касационната жалба. Има искане за присъждане на разноски.

Становището на настоящия съдебен състав по наличието на предпоставките за допускане на факултативния касационен контрол произтича от следното:

Както бе посочено по-горе, първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени от ЕТ”А.-Г.Х.” искове с правно основание чл. 79 ал. 1 вр. чл. 266 ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ал. 1 ЗЗД, произтичащи от сключен през м.ІІ.2008 год. между страните по делото неформален договор за изработка по който болницата е възложител, а едноличният търговец - изпълнител. Твърдението е, че предмет на договора са ремонтно-строителни работи на обект „Второ вътрешно отделение” на болницата, които са продължили до края на 2009 год. Извършените работи са били приети с протокол от 22.01.2013 год., като от страна на възложителя е била 4-членна комисия, назначена със Заповед № 519 от 27.11.2012 год. на изпълнителния директор на болницата. Тъй като не е постъпило плащане, изпълнителят е отправил искането си, чрез нотариална покана, връчена на 23.02.2017 год. Претенциите са заявени по съдебен ред на 18.01.2018 год.

Ответникът-възложител е оспорил исковете изцяло, оспорвайки наличието на облигационна връзка, факта на извършването на СМР, както и че ако такива са извършени, те са въз основа на недействителен договор: поради това, че е приложим ЗОП; изискване за писмена форма по чл. 170 ЗУТ; опорочено съгласие от законния представител на възложителя. Позовал се е на изтекла погасителна давност.

Първоинстанционният съд е приел, че исковете са основателни до посочения по-горе размер. Счел е за доказано приемането на извършената въз основа на неформален, но действителен договор работа; по отношение на възникналото между страните правоотношение е приложим общия граждански закон; искът не е погасен по давност.

За да потвърди първоинстанционния акт, съставът на БАС се е позовал на чл. 264 ал. 2 ЗЗД предвид установеното в процеса приемане на работата от представители на възложителя. В хипотезата на приета работа възложителят е длъжен да заплати възнаграждение искът за което не е погасен по давност, поради това, че началото на срока е поставило приемането и с протокол обр. 19 от 22.01.2013 год. Ремонтните работи са извършени по повод избила канализационна тръба и не засягат конструкцията на сградата, не са били извършвани дейности по премахване и преместване на съществуващи зидове и направа на отвори, не е променено предназначението на помещенията, поради което тези СМР покриват квалификацията на „текущ ремонт на строеж” по смисъла на т. 43 от ЗД на ЗУТ. Съставът на ПАС е съобразил наличието на предходен договор между страните и изрично е изключил работите актувани по протокол обр. 19 от 19.12.2008 год., които са били вече заплатени от подлежащите на плащане по спора с който е бил сезиран.

Становището на настоящия съдебен състав е, че не е налице приложното поле на чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК по отношение на съдържащите се в изложението въпроси произтича от следното:

Преди всичко, не следва да бъдат обсъждани т. нар.”процесуалноправни въпроси” свързани с прилагането на чл. 22 ал. 1 т. 6 ГПК спрямо състава на въззивния съд. Обстоятелството, че същият съдебен състав се е произнасял по предходен спор между същите страни, на същото основание, но за по друг договор само по себе си не обуславя прилагането на която и да било от хипотезите на чл. 22 ал. 1 ГПК. Касаторът-въззивник не е искал отвод на състава съобразно своето разбиране за приложимост на чл. 22 ал. 1 т. 6 ГПК и ПАС не се е произнасял по такова искане. Поставянето на този въпрос за преценка за пръв път от ВКС (дали са били налице предпоставките за отвод или не) е недопустимо.

Видно от формулировката на т. нар. материалноправни въпроси, те не отговарят на селективните критерии, въведени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС за правни такива. Те касаят конкретиката на спора и съставляват отправени към съда питания за правилността на въззивния акт. Цитираните решения на по сходни казуси не обективират противоречие с практиката по смисъла на т. 2 на ТР № 1/19.02.2010 год. и не съставляват основание по т. 1 на чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на факултативния касационен контрол.

Основанието по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК също не е налице. Въпроси, които да са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото не са формулирани. Дори да се приеме, че е налице техническа грешка и основанието е по т. 2, а не по т. 3 на чл. 280 ал. 1 ГПК поради това, че изложението се съдържа общо позоваване на „практиката на европейските съдилища”, то и това основание не е налице. Препращането в изложението е към представеното пред въззивния съд Решение от 28.02.2018 год. по съединени дела С-523/16 и С-536/16 на СЕС, касаещо процедура по възлагане на обществени поръчки и съпътстващата документация. Както неколкократно бе посочено, не се касае за договор, сключен по реда на ЗОП, поради което посочването е ирелевантно.

Не е налице и основанието по чл. 280 ал. 2 ГПК. Както многократно е имал случай да посочи ВКС, това основание не припокрива (не е идентично) с основанието по чл. 281 т. 3 ГПК – неправилност на въззивния акт, поради допуснато нарушение на процесуалния или материалния закон. За да е налице очевидна неправилност, като основание за допускане на касационно обжалване, въззивният съдебен акт следва да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, каквото в случая не е налице. Трябва да е налице необсъждане или фрагментирано обсъждане на доказателствата или логическа несвързаност на решението, поради което и тази предпоставка за допускане на факултативния касационен контрол, което също не е налице.

С оглед изхода на спора касаторът ще следва да заплати на ответника по касация направените по делото разноски за настоящата инстанция, възлизащи на 1800 лв., съобразно заплатеното в брой адв. в.ие, посочено в пълномощното.

Поради това, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 255 от 29.07.2019 год. по т. д.№ 276/2019 год. на Пловдивския апелативен съд.

ОСЪЖДА УМБАЛ”Проф. д-р С. К”АД да заплати на Г. Х. Х. в качеството му на ЕТ”А.-Г.Х.” сумата 1800 лв. (хиляда и осемстотин лева), на основание чл. 78 ал. 3 ГПК.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.