Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от ответника О. Х, чрез юрисконсулт В. Ш. срещу решение № 2339/25.10.2019 г. по гр. дело № 1799/2019 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение от 16.01.2019 г. по гр. дело № 1547/2017 г. на Софийски градски съд в частта, с която е осъдена [община] да заплати на С. Т. К. сумата от 5000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, сумата от 50 882 лв. обезщетение за имуществени вреди вследствие събарянето на увредения имот, сумата от 4636 лв. обезщетение за имуществени вреди вследствие загубата на движимото имущество, ведно със законната лихва от 06.02.2012 г. до окончателното им изплащане, както и е осъдена [община] да заплати на адв.Н. Д. на основание чл. 38 от ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 2 206.46 лв. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение в обжалваната част и се постанови друго, с което предявените искове с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД срещу [община] се отхвърлят изцяло.

В изложението са формулирани въпросите: 1.С оглед разпоредбата на чл. 154, ал. 1 и ал. 2 ГПК в производствата по искове по чл. 49 ЗЗД има ли право ответникът да твърди и да доказва обстоятелства, изключващи вината му, включително обстоятелство, че не той, а трето лице е собственик на недвижимия имот, от неподдържането на който са настъпили вреди или подобни твърдения биха били ирелевантни или недопустими в производствата по такива искове, 2. Длъжен ли е съдът да следи служебно за правото на собственост на общините/държавата върху съответните недвижими имоти и допустимо ли е/има ли правен интерес/ ответникът по иск с правно основание чл. 49 ЗЗД да навежда възражения, с които да оспорва материалната доказателствена сила на актове за държавна или общинска собственост, легитимиращи го като собственик на имот, неподдържането на който е довело до настъпването на вреди за ищеца или съдът е длъжен да приеме, че посоченият в тези актове субект е собственик на актувания имот, като материалната доказателствена сила на тези актове може да бъде оборвана само от трети лица, и то в производства, в които същите претендират самостоятелни права върху съответните имоти, 3. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото – приети и относими към конкретния спор или може да обоснове изводите си по същество на спора на произволно избрани от него доказателства и пълно пренебрегване на останалите доказателства по делото, решени в противоречие с практиката на ВКС. Поддържа се, че въззивното решение в обжалваната част е очевидно неправилно. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл. 290 ГПК.

Ответникът по касационната жалба С. Т. К., чрез адв.Н. Д. в писмен отговор е изразил мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по посочените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на въззивното решение в обжалваната част намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу въззивно решение, което в обжалваната част подлежи на обжалване с касационна жалба и е допустима.

Въззивният съд се е произнесъл по предявени искове с правно основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД.

От фактическа страна е прието за безспорно и установено от н. а. /№ / от 5.02.2003 г., че Т. М. К., М. Т. К. и А. Т. К. дарили на ищеца С. Т. К. съответно 7/10, 1/10 и 1/10 идеална част от собствения им имот, съставляващ УПИ ІХ-100, кв. 11, ПУП на [населено място], [община] с площ от 1110 кв. м., ведно с построените в него жилищна сграда и две стопански сгради.

Прието е също за безспорно, че на 06.02.2012г. в община Харманли, обл.Хасково, поради скъсване на язовирната стена на язовир „И./”Асмака” и „Ешмеджика”/ е наводнено землището на [населено място], а приливната вълна е заляла изцяло и [населено място].

Възприети са показанията на свидетеля Т. С. К., син на ищеца, според които от наводнението къщата на баща му била изцяло разрушена. Тя била каменна, строена през 1930 г., на един етаж от 90 кв. м., три стаи, две спални и кухня, с мазе, ремонтирана преди две години с измазване отвън и отвътре, гипскартон в стаите и боядисване, построяване на баня и тоалетна, нова кухненска мивка. Къщата била с възрожденски стил, с тераса пред трите стаи, с нова замазка, нов дървен парапет, нови подпори. Покривът бил изцяло ремонтиран. Имотът бил ограден с ограда – каменна, тухлена, бетонна и кирпичена, с метална входна врата – малка и за автомобил. В двора имало и две селскостопански постройки – навес с Т-образни стени (1 метър камък и нагоре кирпич) и двуетажна (обор и плевня), изцяло от камък и с площ на всеки етаж от около 50 кв. м. Едната постройка била изцяло съборена, а навеса имал предписание за събаряне, тъй като не можел да се ползва. При преразпита, свидетелят е посочил, че в имота имало навсякъде нова ел-инсталация, както и нова ВИК-инсталация.

Прието е за установено от приложен протокол № 20 от 14.02.2012 г., че назначената от кмета на Харманли комисия по чл. 196 от ЗУТ е извършила оглед на жилищната сграда и двете стопански постройки на ищеца и е констатирала, че жилищната сграда и стопанските постройки са от кирпич и с разрушени стени, че сградите са негодни за ползване и следва да бъдат разрушени. Със заповед № 216 от 1.03.2012 г. е наредено от заместник кмета на [община] премахването на постройките, че страните не спорят, че заповедта е изпълнена, че това се установява и от показанията на свидетеля.

Въззивният съд е приел за установено от наличните по делото писмени доказателства, че според списък от 1971 г. на малките язовири в район Харманли язовир И. е заведен на ТКЗС „И.“. Според списъка на язовирите, стопанисвани от бившите АПК в бившия Хасковски окръг е прието за установено, че язовир И. е стопанисван от АПК Харманли-юг. При проведеното отделяне на ТКЗС [населено място] от АПК Харманли през 1991 г. процесния язовир е включен в справка № 1 на преоценените хидромелиоративни обекти при ТКЗС И., под № 5.

Според протокол № 1/01.09.1994г., Ликвидационният съвет на ЗК „Трети март“ при [населено място], е взел решение да предложи на търг обекти, между които и язовира, като търгът е спечелен от Д. С. С..

Прието е, че съгласно приложения по делото акт за публична общинска собственост № 250 от 28.03.2000 г., съставен на основание § 7, т. 2 от ПЗР на ЗМСМА, със същият като публична общинска собственост е актуван язовир „Ешмеджика“ с площ 28, 621 дка, представляващ имот № 527 в землището на [населено място].

Според акт за държавна собственост № 0567/23.04.2003г. на основание чл. 70, ал. 2 от ЗДС, като публична държавна собственост е актуван незастроен поземлен имот в землището на [населено място], О. Х, с площ 2 610 573 кв. м, описан като „част от учебен полигон“ и представляващ поземлен имот № 2, по скица № Ф00110/17.4.2003г. на ОбС Земеделие и гори – Харманли. Според т. 9 от АДС, на основание постановление № 148 от 21.07.1961г. на Министерския съвет, имотът е предоставен за управление на Министерството на отбраната.

Съдът е приел, че в приложения по делото доклад, изготвен през м. ноември 2010 г. от инж. Г. Т. П. е отразено, че са установени множество повреди, както в земнонасипната стена на яз. И., така и в облекчителните съоръжения – преливник и основен изпускател. Според констативен протокол от 12.11.2010 г., изготвен по сигнал на жителите на [населено място] сформираната комисия е установила, че по сухия откос на язовирната стена (земно насипен) се оформя дупка от пропадане на каменната облицовка с диаметър 2 м. В друг констативен акт от 21.04.2011 г. на МВР – ГД „Гражданска защита“ е отразено, че при извършената проверка е констатирано, че язовира прелива, завирени са повече от пределно допустимите водни маси, а в сухия откос точно над тръбата на изпускателния кран има две каверни с разрушаване и на заскаляването, като е дадено предписание за отстраняване на повредите. Друг документ - констативен протокол от 19.02.2009 г. на Министерство на извънредните ситуации дал сведение, че в преливника на язовира се намира върба, която следва да се премахне. Язовирът е бил включен в списъка на потенциално опасните язовири на територията на обл. Хасково.

Прието е, че според становището на СТЕ, изслушана от СГС основната причина за скъсването на язовирната стена на язовир „И.“ е липсата на техническа експлоатация на язовирната стена като комплекс от дейности и технически средства, за да не се допусне неконтролируемо и катастрофално изпускане на водохранилището. В резултат на обилните дъждове водното ниво в язовира се е покачило неколкократно, поради липса на мерки за предотвратяване на натрупване на лед върху преливника, същия е бил запушен и не е могъл да поеме високата вълна, формирана от интензивния валеж, водата е преляла през короната на язовирната стена, което за земнонасипни язовирни стени е катастрофално, тъй като при преливане се е получило размиване на насипа и пълно разрушение на стената. Посочено е, че е дадено становище, че към дата на скъсване на стената при нея е имало силен теч при основния изпускател, неработещ спирателен кран на основния изпускател, незначително, но видимо понижение в средната част на короната в надлъжна посока, напречна деформация на короната на стената – слягане на ръба откъм сухия откос, рязко пропадане на каменния насип във вид на яма с ширина 2 м и дълбочина 1 м на височина 5 м от короната на стената по сухия откос. Прието е, че тези данни сочат за изнасяне на материал от тялото на стената и разуплътняване на определени зони. При оглед е установено, че повърхността на преливника е изключително груба, което възпрепятства провеждане, както на преливното количество, а така също и е предпоставка за запушването му със скални късове, лед, дънери и др. предмети. В началото на преливника са изградени (очевидно незаконни) няколко бетонни блокчета, които също създават условия за запушване на съоръжението. Посочено е, че от 8.01.2009 г., (писмо от областния управител изх. № РД-08-063), когато е първата констатация на неизправностите в техническото съоръжение до датата на събитието няма никакви документи, удостоверяващи осъществяване на някаква строително-ремонтна дейност. Заключено е, че няма упражняван контрол и текущ ремонт по Глава ІХ от ЗВ, Наредба № 13 от 29.01.2014 г. и ПЕПСХИ. Според вещото лице за наличното време след скъсване на стената не е било възможно предотвратяване на наводнението в [населено място].

Въззивният съд е посочил, че в СТЕ е отразено, че водната част на язовир И. (472, 50 дка) попада на територията на две общини – [община] и О. Х, съответно в землището на [населено място] и [населено място]. Водната част попада върху следните имоти: 277, 60 дка в имот с номер/№/ в землището на [населено място] с ЕКАТТЕ /№/, 25, 80 дка в имот с номер /№/ в землището на [населено място] с ЕКАТТЕ /№/, 2, 10 дка в имот с номер /№/ в землището на [населено място] с ЕКАТТЕ /№/, имот с номер /№/ в землището на [населено място] с ЕКАТТЕ /№/, община Хасково, имот с номер /№/ в землището на [населено място], с ЕКАТТЕ /№/, [община] и имот с номер /№/ в землището на [населено място] с ЕКАТТЕ /№/, община Хасково. Язовирната стена на язовир И. попада в имот с номер /№/ в землището на [населено място] с ЕКАТТЕ /№/, в който имот попада и преливника на язовира.

Приел е, че в същата СТЕ е дадено становище, че процесният язовир е строен през 1962 г. от АПК „Харманли-юг”. Приел е също, че вещото лице е посочило, че писмен договор от 3.10.1994 г. (без нотариална форма) сочи на продажба на „К. Я. [ място]“ (включително и язовира) от Ликвидационния съвет в полза на ЗК „Земя“ и ЗК „Т. П”. Според заключението на СТЕ ПИ № 002, е част от учебен полигон „Корен“, който е предоставен за управление на МО с ПМС от 21.07.1961 г., че на МО се предоставени правата на управление на имоти с /№/ (където се намира язовирната стена),/ №//№/ (в които се намира част от водния обект). Посочено е, че [община] е собственик на имоти с /№/ и /№/, а О. Х – на имоти с /№/и/№/. Към 2004 г. язовирът е ползван от МО за провеждане на обучение по повод кормуване и десантиране, а с водните запаси на язовира се е разпореждала О. Х,според становище № Ж 100 от 1.06.2004 г., на Началник на ГЩ на Сухопътни войски.

Прието е, че според втората СТЕ по метода на вещната стойност (метод на амортизираните разходи на подмяна) средната пазарна стойност към 2012 г. на жилищната сграда към 2012 г. е 22 960 лв., на стопанската постройка – 4435 лв., а на навеса – 945 лв. Относно подобренията в двора вещото лице е възприело описа на л. 73 от делото и свидетелските показания и е формирало извод, че общата им стойност е в размер на 8985 лв. Относно използвания метод е разяснено, че при него се взема предвид стойността на създаване, подмяна или придобиване, редуцирана с амортизацията, че се отчитат разходи за правни, данъчни, консултативни услуги, разходи по финансиране, СМР, разумна печалба, както и конструкцията, година на изграждане, физическо състояние, качество на използван материал и пр.

Посочено е, че повторната СТЕ дала становище, че стойността по средни пазарни цени на жилищната сграда е 24 942 лв., на стопанската 11 440 лв., на дворните подобрения – 4 636 лв. Посочено е още, че вещото лице е дало заключението по метода на сравнителната стойност, при който се изхожда от покупните цени на такива имоти, които по отношение на влияещите върху тяхната стойност характеристики, съответстват в най-голяма степен на подлежащия на оценка имот. Приел е, че използвания метод се базира на прилагане на коефициенти за средна офертна цена, коефициент за корекция на офертната според пазарната цена, коефициент на сравнимост (отчитащ предназначението, вида, състояние на имота), коефициенти за местоположение и състояние за строителство. Стойността на 1 кв. м. от оценявания имот е изведена като средно претеглена стойност към 6.02.2012 г.

От правна страна е прието за установено, че процесния язовир попада върху имоти с /№//№/.

Прието е още за безспорно, че по силата на акт за публична общинска собственост № 250 от 28.03.2000 г., съставен на основание § 7, т. 2 от ПЗР на ЗМСМА, процесният язовир, с площ от 28, 621 дка, представляващ имот /№/ в землището на [населено място], е актуван като публична общинска собственост. Според съда този вид актовете като официални документи имат само декларативно действие за собствеността на общината и не се ползват с конститутивен ефект - констатират собствеността на общината, без да я пораждат. Приел е, че актът за общинска собственост се ползва с обвързваща материална доказателствена сила за отразените в него факти по аналогия с възприетото в ТР № 11/2012 г. от 21.03.2013 г. по т. д. №11/2012 г. на ОСГК на ВКС относно доказателственото значение на констативния нотариален акт. Формиран е извод, че на основание чл. 179, ал. 1 ГПК актовете за държавна и общинска собственост се ползват с обвързваща материална доказателствена сила за отразените в тях факти и имат легитимиращо действие за собствеността на държавата, респ. общината. Прието е, че до доказване на противното актуваният имот се счита за държавна или общинска собственост, като държавата или общината не носят тежест да доказват основанието, на което са съставени актовете. Прието е също, че доказването на противното, т. е. че държавата или общината не са собственици на имота, следва да се осъществи от трети лица, които претендират вещни права върху актувания имот, в рамките на висящо исково производство. Въззивният съд е приел, че в случая в производството, образувано по иск по чл. 49 от ЗЗД, ищците нямат интерес да оборват доказателствената сила на процесния акт за общинска собственост, а ответната [община] не може да се защитава, като оборва легитимиращия ефект на акт, който сама е издала. Изведен е извод, че актът за общинска собственост се ползва с този легитимиращ ефект, според който визираният имот се счита за публична общинска собственост до доказване на противното. Според съда е недопустимо общината да се домогва да установи, че трети неучастващи в процеса лица са титуляри на актуваното право на собственост. Приел е, че тя не може да противопостави на ищцовата страна чужди и евентуално принадлежащи на трети лица права. Приел е също, че ако общината е намирала, че актът е съставен без да отговаря на действителното правно положение, тя е можела да инициира съответно производство в тази насока, че чл. 64 ЗОбС предвижда, че имотите, неправилно актувани като общинска собственост, както и имотите, основанието за актуването на които е отпаднало, се отписват от актовите книги със заповед на кмета на общината и се предават на собственика, като според ал. 2 на същия текст споровете за материално право се решават по съдебен ред. С оглед на посоченото са приети за неотносими всички доводи и възражения насочени към установяване на право на собственост на други правни субекти, различни от общината.

Съдът е извел извод, че общината се легитимира като собственик на процесния язовир, поради липса на надлежно оборване на акта за публична общинска собственост. Приел е, че тази собственост е възникнала по силата на закона с влизане в сила на ЗМСМА (от 1991 г.) и поради това процесният акт е издаден на основание на § 7, ал. 1, т. 2 от с. з., според който текст в собственост на общините преминават язовирите от местно значение, че няма спор, че процесният е именно такъв, доколкото водите му са ползвани от местното население. Съдът е приел, че изводът относно правото на собственост върху процесния язовир може да се изведе и от действащата към онзи момент нормативна уредба на ЗВод (ЗАКОН ЗА ВОДИТЕ). Позовал се е на редакцията на чл. 19, ал. 1, т. 4, б. „в“ от ЗВ (ДВ, бр. 61 от 6.08.2010 г.), според който по силата на закона публична общинска собственост са водностопанските системи и съоръжения на територията на общината (с изключение на тези, които са включени в имуществото на търговски дружества различни от В и К операторите с държавно и/или общинско участие в капитала или на сдружения за напояване и които се изграждат със средства или с кредити на търговските дружества или на сдруженията) за напояване язовирите и микроязовирите, включително намиращите се в процес на изграждане, с изключение на тези по чл. 13, ал. 1, т. 1 и включените в имуществото на търговски дружества, различни от В и К операторите с държавно и/или общинско участие, както и водохранилищата им до най-високо водно ниво, а също и прилежащите им съоръжения и събирателните им деривации. Прието е, че няма данни процесния язовир да попада в категорията на някое от изключенията и с оглед на това е изведен извод, че същият следва да се счита за публична общинска собственост.

При тези съображения е приет за доказан изводът за наличие на право на собственост върху процесния язовир в полза на О.Х.П е, че съгласно действащата към момента на инцидента норма на чл. 141, ал. 1 от ЗВодите, собствениците и ползвателите на водностопански системи и хидротехнически съоръжения, са длъжни да ги поддържат в техническа изправност, както и да ги осигурят с необходимата измервателна и контролна апаратура за мониторинг на тяхната дейност. Позовал се е на ал. 4 на същия текст, според който задълженията по ал. 1 имат и собствениците на водохранилища, чиято степен на затлачване не позволява по-нататъшното им използване по предназначение, че в този случай собственикът изготвя и изпълнява проект за рекултивация. Взет е предвид чл. 139, ал. 1 и ал. 2 ЗВ, в който е предвидено, че поддръжката и ремонтно-възстановителните дейности на съоръженията по чл. 138, ал. 4, т. 1 - изграждане и поддържане на диги, корекции на реки и дерета и други хидротехнически и защитни съоръжения, се осъществяват от собственика или ползвателя им, като лицата по ал. 1 поддържат и проводимостта на речното легло, диги, корекции на реки и дерета и други хидротехнически и защитни съоръжения в съответствие с параметрите на преливните съоръжения на разстояние до 500 м от язовирните стени. Съдът се е позовал на чл. 138, ал. 1 ЗВодите, съгласно който собственикът има задължение и юда вземе мерки за защита на населението, като е дадена характеристика на оперативната и постоянната защита, с оглед предприемане на действия в случай на бедствия и аварии, респ. регулярно изграждане и поддържане на защитни съоръжения, вкл. укрепителни, мерки за ликвидация на потенциално опасни язовири и пр.

При тези задължения за собственика на язовира е изваден извод, че същите не са били надлежно изпълнени, като са отчетени наличната по делото кореспонденция между ответната община и различни институции, както и изготвеното по делото заключение на СТЕ, в което е отразено, че основната причина за скъсването на язовирната стена на язовир „И.“ е предизвикано от неконтролируемо и катастрофално изпускане на водохранилището, провокирано от липса на техническа експлоатация на язовирната стена като комплекс от дейности и технически средства. Приел е, че според експертизата е допуснато неглижиране на констатирани неизправности и по отношение на отстраняването им не са предприети никакви действия. Посочил е, че няма документиране на предприети ефективни действия по отстраняване на установените непригодности и повреди на водното съоръжение. Според съда обстоятелството, че е водена кореспонденция между институциите не може да се приеме като надлежно изпълнение на предписаните от закона задължения, изрично въведени с цел подсигуряване безопасността на населението.

По спорния въпрос относно подхода за разпределяне на отговорности при наличие на спор за собственост относно язовира, съдът е приел, че нормата на чл. 138б ЗВодите, в редакцията към момента на вредоносното събитие, е неприложима. Посочил е, че според текста на закона при спор за собствеността на язовир областният управител осъществява организацията и техническата му експлоатация до влизането в сила на съдебното решение. Според съда дадената формулировка предвижда хипотеза на съдебно оспорване, доколкото именно с влизането в сила на съдебното решение се очертава краят на периода, в който организационни функции по експлоатацията на язовирното съоръжение ще се поемат от областния управител. Прието е, че в настоящият случай липсва съдебно предявяване или отричане на права, поради което общината-ответник не може да се позове на хипотезата на чл. 138б ЗВодите за изключване на отговорността си.

Не е възприет довода във въззивната жалба, че доколкото съгласно Становище на Началника на ГЩ на сухопътни войски, яз. „И.“ се е ползвал от подразделенията за обучение по подводно кормуване и десантиране, то отговорността на общината се дерогира и такава следва да се носи от Министерството на отбраната. Съдът е приел, че посоченият документ няма белезите на нормативен акт, че той не съдържа предписания за поведение, нито има легитимиращ ефект по отношение на правото на собственост. Приел е също, че дори да бъде взето предвид обстоятелството, че части от язовира са ползвани от министерството, това по никакъв начин не води до отпадане на отговорността на собственика. Формиран е извод, че общината е следвало да прояви активност и да проконтролира начина на експлоатация, и в случай, че е констатирала неправомерно ползване – по съответния законов ред да организира преустановяване на същото.

Прието е, че в резултат на установеното неизпълнение на вменени от закона задължения за собственика на язовира като пряка последица е настъпило процесното наводнение, което е довело до причиняването на имуществени и неимуществени вреди на жителите на [населено място], един от които е ищеца.

Приел е, че пред въззивната инстанция няма спор относно размера на обезщетенията за неимуществени вреди и погинали движими вещи. Посочил е, че с оглед установеното по делото, че общинската администрация е в неизпълнението на задължения по подсигуряване на безопасно стопанисване, функциониране и експлоатация на водното съоръжение ответникът [община] по силата на чл. 49 ЗЗД следва да заплати установените по размер от първоинстанционният съд обезщетения.

Съдът е приел за спорен въпроса за размера на обезщетението дължимо за настъпилите вреди от погиването на недвижимия имот. Не са възприети оплакванията на общината в тази насока. Посочено е, че в практиката са установени различни методи за определяна на обезщетението в случай на унищожен имот, като най-често това са сравнителният метод и вещния метод, като често те биват и комбинирани от вещите лица при изготвяне на заключения. Прието е, че в случая следва да се възприеме за по-подходящ първият метод. Изводът е обоснован с необходимостта от цялостна преценка на действително търпените от ищеца вреди от загубата на имота му. Приел е, че при комплексната оценка на недвижимото имущество от съществено значение за конкретния случай са две групи обстоятелства - че се касае до имот със специфични архитектурни особености, изграден във възрожденски стил и че същият е бил ремонтиран и осъвременен в битов аспект. Приел е, че при съвместната преценка на тези два фактора при всички случаи по-добра оценка би била постигната от прилагането на сравнителния метод, тъй като оценката на вложените материали (вкл. с тяхното овехтяване и при отчитане на цитираните от в. л. Д. коефициенти) няма да даде адекватна и подходяща равностойност на действителната загуба за ищеца. Преценен е за неоснователен довода на общината, че само в заключението на в. л. Д. е включен коефициент за амортизация. Посочено е, че в СТЕ на в. л. М. е отразено, че реалното състояние на имота е фактор, определящ стойността, че това състояние безспорно отчита и настъпили във времето амортизации на обекта. Изложен е и допълнителен аргумент за тезата, че следва да се възприеме заключението на в. л. М. - обстоятелството, че то е дадено към датата на събитието (т. е. има по-голяма спецификация), а това на в. л. Д. – към целия периода на цялата 2012 г.

При тези съображения съдът е извел извод, че не следва да се променят възприетите от СГС размери на дължимите стойности за обезвреда на търпените от ищеца имуществени вреди (досежно погиналите постройки).

Относно ангажирането на солидарната отговорност на Министерството на отбраната съдът е възприел изразено становище в свое решение при произнасяне по сходен казус по гр. д. № 6137/18 г., САС, 14 с-в. С оглед на това становище е посочено, че не е доказано язовир И. да е бил държавна собственост към момента на влизане в сила на ЗМСМА (ЗАКОН ЗА МЕСТНОТО САМОУПРАВЛЕНИЕ И МЕСТНАТА АДМИНИСТРАЦИЯ), нито да е включен в капитала или уставния фонд на дружество с държавно имущество или да са били налице други пречки за актуването на язовира като общинска собственост. Прието е, че язовирът попада върху имота, актуван с АПДС № 0567 от 23.04.2003 г., издаден за имот /№/, че той е бил описан като част от учебен полигон, като част от площта е попадала в язовир И.. Прието е още, че с цитирания акт за публична държавна собственост е актуван поземлен имот /№/ по картата на възстановената собственост, с посочен начин на трайно ползване „друга територия с нестопанско значение“. В скицата, съпровождаща акта имотът не е отразен като воден обект, а в самия акт язовирът е посочен като граница на актувания като държавен имот. Приел е, че към момента на съставяне на АПДС язовирът вече е бил актуван като публична общинска собственост и, че няма данни да е проведена процедура за прехвърлянето му от общината на държавата. Отчетено е, че актът за държавна собственост не създава права на държавата върху имота. Според съда след като по силата на ЗМСМА язовирът е станал публична общинска собственост, и не е сред комплексните и значими язовири, включени в списъка към чл. 13, ал. 1 от ЗВод (ЗАКОН ЗА ВОДИТЕ), които са държавна собственост, язовирът не се счита за държавна собственост при влизане в сила на ЗВод (ЗАКОН ЗА ВОДИТЕ). Прието е, че извън представените актове за публична общинска и публична държавна собственост няма данни за възникване на съсобственост между държавата и общината. Формиран е извод, че от събраните по делото доказателства и законодателната уредба относно собствеността върху водните обекти, следва да се приеме, че язовир И. съставлява част от имота, актуван с АПОС, а не част от имота, актуван с АПДС, като двата имота са съседни.

Съдът е приел, че по делото не са представени доказателства язовирът да е бил предоставен за ползване на МО. Според съда в писмо от Началника на Генералния щаб на сухопътните войски, се съдържат данни за фактическо използване на язовира за военни нужди към 2004 г. Приел е, че това фактическо положение не е основание да се приеме, че министерството е носител на ограничено вещно право на ползване или облигационно право да ползва имота за нуждите си. Изведен е извод, че правото на собственост на общината върху процесния воден обект е възникнало ex lege, с влизане в сила на ЗМСМА и на това основание общината е съставила в своя полза актовете за публична общинска собственост, като правопораждащ правото й факт, в двата акта е посочен § 7 т. 2 от ЗМСМА.

При изложените съображения е формиран извод, че отговорност за вредите, причинени на ищеца, има само О. Х, като исковете спрямо министерството следва да бъдат отхвърлени. Прието е, че няма солидарност между тях по отношение на предявените искове. Прието е също, че решението в останалата обжалвана осъдителна част, в която са уважени исковете против общината по чл. 49 ЗЗД следва да бъде потвърдено, вкл. относно оспорения размер на обезщетението за имуществени вреди.

По правните въпроси:

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия въпрос от изложението.

С решение № 147/19.06.2012 г. по гр. дело № 582/2011 г. на ВКС, IV г. о. по чл. 290 ГПК е прието, че съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК (чл. 127, ал. 1 ГПК отм. ), всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Когато ищецът основава своите искания на твърдения, че е претърпял вреди в резултат на виновно, противоправно действие или бездействие на ответника, той следва да установи, че ответникът е осъществил противоправното действие или бездействие (неполагане на дължимата грижа), настъпилите вреди и причинната връзка между поведението на ответника и вредите. Вината се предполага (чл. 45, ал. 2 ЗЗД) до доказване на противното и това доказване е в тежест на ответника, а ищецът следва да установи всички останали елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД. Ищецът, с всички доказателствени средства, следва да установи увреждащото деяние, вредите и причинно-следствената връзка между тях така, че от анализа на доказателствата съдът да може да изведе еднозначен извод за наличието им. Чрез пълно и главно доказване ищецът следва да установи истинността на твърденията си за релевантните факти. В същата насока е разрешението на правния въпрос в цитираното решение № 169/27.02.2018 г. по гр. дело № 879/2016 г. на ВКС, II т. о. по чл. 290 ГПК.

Правният въпрос в първата му част въззивният съд не е разрешил в противоречие с посочената практика на ВКС. С въззивното решение не са формирани изводи, с които да се приеме, че ответникът няма право да твърди и да доказва обстоятелства, изключващи вината му. Съдът е извел изводи, че ответникът не е доказал наличието на такива обстоятелства, които да изключат вината му - т. е. че доказването е неуспешно. В тази насока в решението е прието, че актовете за публична общинска собственост, като официални документи имат декларативно действие за собствеността на общината и не се ползват с конститутивен ефект – констатират собствеността на общината, без да я пораждат. Прието е също, че актът за общинска собственост се ползва с обвързваща материална доказателствена сила за отразените в него факти. Изведен е извод, че на основание чл. 179, ал. 1 ГПК актовете за държавна и общинска собственост се ползват с обвързваща материална доказателствена сила за отразените в тях факти и имат легитимиращо действие за собствеността на държавата, съответно на общината. В случая съдът е формирал изводи за легитимиращото действие на акта за публична общинска собственост и за възможностите да се оспори, като не е отрекъл процесуалната възможност на О. Х – ответник по исковете да твърди и да доказва обстоятелства, които да изключат вината й. Втората част от въпроса изисква преценка на събраните по делото доказателства, съответно на правилността на изводите на въззивния съд, каквато е недопустима в производството по чл. 288 ГПК. Тази преценка Върховният съд следва да извърши само ако се допусне касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба, но не и в настоящото производство. Следователно във втората част въпросът не е правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по втория въпрос от изложението. Жалбоподателят е цитирал решения на състави на ВКС, постановени по чл. 290 ГПК - решение № 149/12.06.2013 г. по гр. д. № 647/2012 г., ІV г. о., решение № 61/26.05.2014 г. по гр. д. № 7685/2013 г., ІІ г. о., решение № 236/28.01.2015 по гр. д. № 692/2013 г., ІІІ г. о., решение № 71/28.04.2015 г. по гр. д. № 6943/2016 г, І г. о. В посочената практика на ВКС е прието, че актът за общинска собственост е официален документ, съставен от длъжностно лице по ред и форма, определени в закона съобразно чл. 5, ал. 2 ЗОбС, с който се констатира правото на общинска собственост. Като официален документ, издаден от длъжностно лице в кръга на службата му по установените форма и ред, съобразно разпоредбата на чл. 179, ал. 1 ГПК актът се ползва с доказателствена сила до доказване на противното относно извършените от длъжностното лице действия – съдът е длъжен да приеме за установени посочените в акта факти относно съставянето му на съответните дата и място от определено длъжностно лице, както и относно вида и състоянието на имота, и има легитимиращ ефект за принадлежността на правото на собственост. Съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. Актът, удостоверяващ правото на общинска собственост, може да бъде оспорван от всяко лице, което има собствени противопоставими права и съответно правен интерес да твърди, че титулярът на акта не е собственик, като за да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че общината – титуляр на правото на собственост, не е собственик. Актовете за държавна и общинска собственост са официални свидетелстващи документи, които съгласно чл. 179, ал. 1 ГПК се ползват с обвързваща материална доказателствена сила за отбелязванията в тях и до тяхното оборване факти, за които се отнасят тези отбелязвания, следва да се смятат за установени. Ако по делото е установено, че след съставяне на акта за държавна собственост са настъпили обстоятелства, с оглед на които имотът е изгубил това си качество, съдът не е обвързан от легитимиращия ефект на акта относно публичния характер на собствеността и следва да направи правния си извод за статута на актувания имот по собствено вътрешно убеждение въз основа на закона. Възраженията срещу акта, основани на твърдения за притежавани собствени права върху имота, не могат да бъдат приравнени на оспорване по смисъла на чл. 193 ГПК и актът за държавна собственост следва да бъде преценяван по правилата на чл. 194 ГПК. С посочената практика на ВКС не е даден отговор на втория въпрос в първата му част. С оглед разрешенията в цитираната практика на ВКС настоящият съдебен състав приема, че съдът не следи служебно за правото на общините и държавата върху съответните обекти. Според трайната практика на ВКС всяко лице, което твърди, че има права, противопоставими на титуляра на собствеността по съответния официален документ, може да установи това в съдебния процес, за да отпадне легитимиращото действие на акта. Изводите на въззивния съд, че е недопустимо да се предявяват чужди права (на други собственици извън жалбоподателя, вместо тях и без тяхно участие в процеса) не е в противоречие с дадените разрешения по-горе. С оглед на посоченото съдът намира, че не е установено основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по този въпрос.

Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по третия въпрос от изложението.

С решение № 65/30.07.2014 г. по т. дело № 1656/2013 г. на ВКС, II т. о. по чл. 290 ГПК е възприета задължителната практика на ВС и ВКС, според която съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти. Доказателствата следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства. При установяване на фактите от значение за изхода на делото съдът следва да вземе предвид процесуалните позиции на страните и направените от тях признания на неизгодни факти, които преценени според правилото на чл. 175 ГПК - с оглед на всички обстоятелства по делото, биха насочили към основателност или неоснователност на исковата претенция.

С решение № 220/02.10.2015 г. по гр. дело № 2314/2015 г. на ВКС, III г. о. по чл. 290 ГПК е прието, че съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В същата насока е разрешението на правния въпрос в решение № 113/18.05.2016 г. по гр. дело № 5961/2015 г. на ВКС, III г. о. по чл. 290 ГПК.

Въззивният съд е разрешил правния въпрос в съответствие с посочената практика на ВКС. В решението са изложени мотиви относно обвързващата материална доказателствена сила, с която се ползват актовете за общинска собственост за отразените в тях факти и легитимиращото действие на тези актове за собствеността на общината. Посочено е, че до доказване на противното актуваният имот се счита за общинска собственост и общината не носи тежестта да докаже основанието, на което е съставила актовете, съответно доказването, че общината не е собственик на имота, може да се осъществи от други лица, които претендират вещни права върху имота.С решението съдът е приел, че поради липса на надлежно оборване на акта за публична общинска собственост общината се легитимира като собственик на процесния язовир, че тази собственост е възникнала по силата на закона с влизане в сила на ЗМСМА и, че поради това процесният акт е издаден на основание пар. 7, ал. 1, т. 2 от същия закон. Мотивиран е извод, че правото на собственост върху процесния язовир може да се изведе и от действащата към онзи момент нормативна уредба на ЗВод (ЗАКОН ЗА ВОДИТЕ) – чл. 19, ал. 1, т. 4, б.”в” от ЗВ. Формирани са изводи, че не е установено язовирът да е бил държавна собственост към момента на влизане в сила на ЗМСМА, нито да е включен в капитала или уставния фонд на дружество с държавно имущество или да е била налице друга пречка за актуването на язовира като общинска собственост. Изложени са съображения относно обстоятелството, че актът за публична държавна собственост от 2003 г. е за друг, съседен на процесния имот, както и във връзка с твърдението за предоставяне ползването на язовира на министерството на отбраната. Изводите на въззивния съд са изведени, като са обсъдени всички събрани по делото доказателства, относими към правния спор и доводите на страните. С оглед на посоченото съдът намира, че разрешението на правния въпрос не е в отклонение от цитираната практика на ВКС.Онието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по този правен въпрос не е установено.

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му част.

Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен contra legem до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен extra legem, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.

С оглед изхода на делото в полза на адв.Н. Д. – адв. п. на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 2185.96 лв. адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗАдв (ЗАКОН ЗА АДВОКАТУРАТА), определено на основание разпоредбите на чл. 7, ал. 2, т. 2 и т. 4, и чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

Не допуска касационно обжалване на решение № 2339/25.10.2019 г., постановено по гр. дело № 1799/2019 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 21946/03.12.2019 г., подадена от О. Х, чрез юрисконсулт В. Ш., съдебен адрес [населено място],.

О. О. Х, [населено място], БУЛСТАТ[ЕИК] да заплати на адвокат Н. Н. Д. от ШАК, [населено място], [улица], на основание чл. 38 от ЗАдв (ЗАКОН ЗА АДВОКАТУРАТА) сумата 2185.96 лв. адвокатско възнаграждение за настоящото производство.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: