Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 2-ро ГПК.

Образувано е по частната жалба с вх. № 2156 от 4.ІІІ.2020 г. на А. И. К. от [населено място] махала, [община], подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от САК против определение № 16 на предходен тричленен състав на Върховния касационен съд, ТК, Първо отделение, от 23.І.2020 г., постановено по т. дело № 56/2020 г., с което – на основание чл. 280 ал. 3, т. 1, предл. 1-во ГПК - е била оставена без разглеждане неговата касационна жалба (с вх. № 117739/30.ІХ.2019 г. по описа на СГС ) срещу въззивното решение № 5756/26.VІІ.2019 г. на Софийския градски съд, ГК, с-в ІІІ-Б, по гр. дело № 16177/2018 г., с което са били разгледани обективно кумулативно съединени осъдителни искове на „Лизингова къща София лизинг” ЕАД.

Оплакванията на частния жалбоподател К. са за постановяване на атакуваното прекратително определение в нарушение на материалния закон, както и при допуснати от предходния тричленен състав на ВКС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това той претендира за отменяването му и за постановяване на съдебен акт относно връщане на делото на предходния тричленен състав на ВКС: „за произнасяне по допустимостта на подадената касационна жалба”. Инвокирани са доводи, че макар сключеният между страните по спора договор да е по чл. 342 ТЗ /за финансов лизинг/, то лизингополучателят по него /настоящ частен жалбоподател/ бил физическо лице, имащо поради това качеството на „потребител” по смисъла на ЗЗП (ЗАКОН ЗА ЗАЩИТА НА ПОТРЕБИТЕЛИТЕ) /§ 13 от ДР – бел. на ВКС/. Предвид своевременно релевираното от К. защитно възражение за нищожност – като неравноправна - на тази неустоечна клауза /по Раздел ХІ, т. 3 от договора за финансов лизинг/ специалният ЗЗП всъщност дерогирал приложението на ТЗ и затова не следвало да се ограничава неговия достъп до съдебна защита на правата му като потребител.

В настоящия си състав, Върховният касационен съд намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в прекратеното касационно производство по чл. 288 ГПК, настоящата частна жалба на А. И. К. от [населено място] махала, [община], ще следва да се преценява като процесуално допустима.

Разгледана по същество тази частна жалба е неоснователна.

Надлежно констатирано е било в атакуваното прекратително определение, че от общо 4-те обективно кумулативно съединени осъдителни иска на търговеца „Лизингова къща София лизинг” ЕАД, два са за неустойка /с правно основание по чл. 92, ал. 1 ЗЗД/ съответно с цена 1 074.30 евро - за дължими мораторни неустойки и с цена 3 263 евро, дължима еднократно в случай на разваляне на договора за лизинг. Следователно първият от тях е бил с левова равностойност от 2 101.15 лв., а вторият - съответно с цена 6 381.87 лв. (шест хиляди триста осемдесет и един лева и осемдесет и седем стотинки). На основание това разграничение въззивната инстанция е указала във финалната част от диспозитива на атакуваното пред ВКС свое решение, че то подлежало на инстанционен контрол по правилата за касационното обжалване, но само „в частта, в която е бил уважен иск с правно основание по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащането на неустойка за развалянето на договора, дължима съгласно раздел ХІ, т. 3 от договор за лизинг от 17.06.2008 г.”, т. е. по пункт 3 от петитума на исковата молба, подадена от търговеца лизингодател срещу настоящия частен жалбоподател.

Съгласно § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП (ЗАКОН ЗА ЗАЩИТА НА ПОТРЕБИТЕЛИТЕ), „потребител” е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност.

В конкретния случай обаче, данните по делото сочат обратното:

С. Р VІІ, б. „Б”, т. 9 от процесния договор за финансов лизинг № 11534/11.VІ.2008 г. лизингополучателят е длъжен да извести лизингодателя в 10-дневен срок за всяка промяна по търговската си регистрация, като при извършена промяна на обстоятелствата, подлежащи на вписване, на лизингодателя се представя удостоверение за вписването на промените. Когато промяната касае представляващия/ите, на лизингодателя се представят копия от личната карта, свидетелство за управление на МПС и свидетелство за съдимост на новия/те такъв/ва. Наред с уговорката за сублизинг /по чл. 346 ТЗ/, съгласно клаузата по Раздел І, т. 1.2.3 от същия договор за финансов лизинг: „На лица, имащи статут на работници или служители на лизингополучателя, може да се предоставя правото да управляват лизинговото имущество, като на представляващия дружеството се издава пълномощно с право да ги преупълномощава”. Съгласно текста по Раздел ХІІІ, т. 8 от същия лизингов договор, страните се споразумяват, че клаузите по същия „са индивидуално уговорени”. В своята съвкупност тези данни обосновават извод, че като страна по договора за финансов лизинг К. е действал в рамките на своята професионална дейност.

В заключение, като е приел, че спорът по делото произтича от неизпълнението на търговска сделка, която според чл. 1, ал. 1, т. 15 ТЗ има характера на абсолютна, предходният тричленен състав на ВКС правилно е квалифицирал делото като търговско, въззивното решението по което не подлежи на касационен контрол, вкл. и в частта му по иска за неустойка за разваляне на двустранния договор за финансов лизинг, щом като цената на тази претенция е била далеч под законоустановения минимум от 20 000 лева, визиран в чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 2-ро ГПК. Що се отнася до

Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 16 на тричленен състав на Върховния касационен съд, ТК, Първо отделение, от 23.І.2020 г., постановено по т. д. № 56/2020 г.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1

2