Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано по касационна жалба на Е. К. А.-Р. чрез адвокат Д. А. от АК-П. срещу решение № 14 от 02.01.2020 г. по в. гр. д.№ 2412/2019 г. на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение № 395/18.01.2019 г. по гр. д.№ 12658/2017г. на Софийски градски съд и е отхвърлен предявеният на основание чл. 49 ЗЗД иск на Е. К. А.-Р. против „Т. Б“ ЕАД за сумата 35 000 лева, представляваща обезщетение на причинените й неимуществени вреди - психологическа травма от прекъсване на бременността, в резултат на прекратяване на трудовото й правоотношение с ответното дружество.

Касационната жалба съдържа доводи за необоснованост на решението, като се поддържа и „очевидна неправилност“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, а също че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса: „Възможно ли е, когато не сме поставени при механично влияние /действие, бездействие/, а в стресова ситуация, предизвикана от ответника, при което е настъпил вредоносен резултат, да не се изследва причинно-следствената връзка от специалист вещо-лице, а съдът сам да я счете за налична /или да прецени, че няма нужда от доказване на въпросната връзка/, с оглед на ситуацията и настъпилия вредоносен резултат?“.

От „Т. Б“ ЕАД чрез адвокат С. К. от АК-София е подаден писмен отговор, в който оспорва доводите в касационната жалба и счита, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК.

За да постанови решението, въззивният съд приема, че страните са били обвързани от трудовото правоотношение, прекратено със заповед № 3874 от 30.06.2017 г., на основание чл. 331 КТ - по инициатива на работодателя срещу обезщетение от пет брутни възнаграждения, което е прието от нея. Съдът е установил, че работодателят е бил уведомен, че ищцата е бременна, преди връчване на заповедта за прекратяване, но съгласно заключенията на медицинските експертизи, бременността е била прекъсната на 04.07.2017 г. Според мотивите на въззивното решение, не се установява противоправност в поведението на ответника, който в качеството си на работодател е упражнил правото си да прекрати трудовото правоотношение с ищцата на посоченото основание в КТ, но след писмено приемане на отправеното й предложение. Уволнението не е тенденциозно, а е удовлетворило искането за изплащане на по-високо обезщетение, с оглед нейното състояние. Не се установява по делото и причинно-следствената връзка между прекратяването на трудовото й правоотношение и последвалото прекъсване на бременността, поради което претенцията за обезщетение на вредите е неоснователна.

При тези мотиви на съда не е налице поддържаното основание за очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като липсват нарушения на основните начала в гражданския исков процес, възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния касационен съд, във връзка с отговорността за вреди при непозволено увреждане съгласно чл. 49 ЗЗД. Липсва явна необоснованост на мотивите или нарушаване на императивни правни норми, а постановеното съдебно решение е израз на правораздавателна компетентност при решаването на правния спор и съдържа конкретната преценка на въззивния съд за установените по делото факти и приложението на закона към тях. Съображенията на касатора в тази насока на практика се свеждат до оплаквания свързани с обсъждането и конкретната преценка на доказателствата и изводите за липса на причинно-следствена връзка между причинения стрес от прекратяването на трудовото правоотношение и прекъсването на бременността поради загиналия ембрион. Последните представляват доводи за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, които не могат да бъдат проверявани в производството по чл. 288 ГПК, а само след като бъде допуснато касационно обжалване на решението по конкретно поставен от касатора правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

При проверка на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос: „Възможно ли е, когато не сме поставени при механично влияние /действие, бездействие/, а в стресова ситуация, предизвикана от ответника, при което е настъпил вредоносен резултат, да не се изследва причинно-следствената връзка от специалист вещо-лице, а съдът сам да я счете за налична /или да прецени, че няма нужда от доказване на въпросната връзка/ с оглед на ситуацията и настъпилия вредоносен резултат?“. Въпросът не обуславя изхода на делото и изводите на въззивната инстанция за неоснователност на иска. В правната теория и съдебна практика на Върховния съд и Върховния касационен съд се приема еднозначно, че за да се ангажира отговорността за вреди по чл. 49 ЗЗД, по делото следва да бъдат установени всички елементи на фактическия състав на непозволеното увреждане - действие или бездействие, които са причинили вреда и причинно-следствената връзка между противоправното поведение и настъпилия вредоносен резултат. Вредата трябва да е пряка последица от непозволеното деяние, а не резултат на случайни или изобщо несвързани с деянието обстоятелства, както в случая. Въззивният съд е приел, че от събраните доказателства не се установява противоправност в действията на ответника, при упражняване на правомощията му на работодател на ищцата и в допълнение е посочил, че не установява причинно-следствена връзка между прекратяване на трудовото правоотношение, със съгласие на ищцата /приела предложение на работодателя по чл. 331 КТ/ и прекъсването на бременността й, т. е. не се доказва фактическия състав на непозволено увреждане поради липсата на противоправност при упражняване на работодателска власт, с оглед на което не се установява и причинна връзка с последвалото прекъсване на бременността, поради което предявения иск е неоснователен.

Независимо от изложеното, в практиката на Върховния касационен съд - напр. решение № 241/23.10.2013 г. по гр. д.№ 3194/2013 г. на I г. о., решение № 108/16.05.2011 г. по гр. д.№ 1814/2009 г. на IV г. о., решение № 762/20.07.2011 г. по гр. д.№ 1371/2009 г. на I г. о. и решение № 60 от 25.03.2013 г. по т. д. № 475/2012 г. на II т. о., се приема, че съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице, дори когато страната не е направила възражение срещу него, а следва да го преценява с оглед на останалите доказателства по делото. Независимо дали съдът възприема или не експертното заключение, той следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата, като изложи аргументи, защо възприема или не изводите в нея. В случая, съдът е мотивирал изводите си с писмените доказателства за правомерното поведение на ответника, упражнил предоставените му от закона правомощия да инициира прекратяване на трудовото правоотношение със своята служителка, въз основа на които е обсъдил и заключенията на съдебномедицинските експертизи, че ответното дружество не е увредило ищцата, тъй като при липсата на противоправно действие или бездействие и причинно-следствена връзка с настъпилата вреда не може да се ангажира неговата отговорност по чл. 49 ЗЗД,

След като въззивният съд е съобразил установената съдебна практика на Върховния касационен съд по приложението на чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД и липсват аргументи да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни разпоредби на закона, не може да се приеме, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 14 от 02.01.2020 г. по в. гр. д. № 2412/2019 г. на Апелативен съд София.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.