Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. АПК.
Образувано е по касационна жалба на Ш. Р. А. против решение № 2337 от 29.12.2017 г., постановено по адм. д. № 2218/2017 г. по описа на Административен съд гр. П.. Касаторът навежда доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост. Моли за отмяната му и претендира присъждане на направените по делото разноски.
Ответникът – кметът на район „Централен“ – О. П не изразява становище по касационната жалба. По делото е депозиран писмен отговор, но същият не е подписан, което е равнозначно на липса на такъв.
Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу неблагоприятен за нея съдебен акт и в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна, като съображенията за това са следните:
С обжалваното решение Административен съд гр. П. отхвърля жалбата на Ш. Р. А. против заповед № РД-17-695/05.07.2017 г. на кмета на район „Централен“ – О. П, с която на основание чл. 225, ал. 2, т. 1 и 2 ЗУТ е наредено на жалбоподателя да премахне незаконен строеж - „триетажна жилищна сграда с идентификатор [номер] в поземлен имот с идентификатор [номер] по КК на гр. [населено място], находяща се в УПИ [номер], кв. [номер] по плана на гр. [населено място].
За да постанови този резултат съдът приема, че обжалваната заповед е издадена от компетентен орган, в предписаната от закона форма и при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Съдът излага съображения, че по инициираното от жалбоподателя производство по узаконяване на незаконния строеж е формиран мълчалив отказ, като по делото не са налице данни, а и твърдения същият да е обжалван. Приема, че строежът е нетърпим по смисъла на § 16, ал. 2 и 3 ПР ЗУТ и § 127, ал. 1 ЗИД ЗУТ, поради което прави извод за материална законосъобразност на оспорения административен акт.
Обжалваното решение е постановено в съответствие с материалния закон и е обосновано.
Правилно съдът приема, че обжалваната заповед е издадена от компетентен орган и в предписаната от закона форма, като в същата са изложени фактически и правни основания за издаването й, както и че при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.
Законосъобразен и обоснован е извода на съда за материална законосъобразност на оспорения административен акт. По делото безспорно е установено, че сградата е построена без строителни книжа като в груб строеж е завършена до 30.06.1998 г., а в началото на 2001 г. е завършена изцяло. Установено е, че строежа не отговаря на ПЗ, тъй като в УПИ е построена и друга сграда като при допустима плътност от 45 % съгласно действащия ПУП е реализирана плътност 90.62%, налице е несъответствие и на височината на първия етаж на сградата. Същата е разположена в противоречие с предвижданията на ПУП, като дълбочината на застрояване на сградата значително надвишава дълбочината на предвиденото в имота застрояване, както по отношение на предвижданията на действащия ПЗ, така и на предходния. Следователно налице са правните основания на чл. 225, ал. 2, т. 1 и 2 ЗУТ за издаване на оспорената заповед, поради което същата е издадена в съответствие с материалния закон.
Правилно съдът приема, че строежът не е търпим по смисъла на § 16, ал. 2 и 3 ПР ЗУТ, тъй като по делото е установено, че същият не е в съответствие, както с ПУП по време на изграждането му, така и с действащия ПУП. От събраните по делото доказателства е установено, че строежът не отговаря на действащите правила и норми за разполагане на сгради на основното застрояване в УПИ, не отговаря на предвиденото застрояване, както по плана към момента на извършване на строежа, така и по действащия ПЗ и на определените в него устройствени показатели. Ето защо изводът на съда, че строежът не е търпим по смисъла на § 16, ал. 2 и 3 ПР ЗУТ, е законосъобразен.
Законосъобразен е изводът на съда, че строежът не е търпим и по смисъла на § 127, ал. 1 ПЗР ЗУТ, тъй като не са спазени нормите на чл. 31, ал. 1, чл. 37, ал. 1 ЗУТ, както и действащия към момента на извършване на строежа чл. 48, ал. 1, т. 9 ППЗТСУ отм. .
Доводите на касатора за незаконосъобразност на заповедта, тъй като само част от строежа не отговаря на законовите изисквания за построяването му са неоснователни. По делото не е установено обособени реални части от етажите да са построени в съответствие с ПУП и да са допустими по разпоредбите, които са действали по времето, когато е извършен строежа, или по действащите разпоредби съгласно ЗУТ. Видно от заключението на назначената по делото съдебно-техническа експертиза е, че строежът като цяло не отговаря на предвиденото застрояване, както по действащия план, така и по предходния застроителен план в сила към момента на извършване на строежа, като привеждане на строежа в съответствие с плана означава премахване на голяма част от сградата.
Неоснователни са и доводите за наличие на висящо производство по издаване на акт за узаконяване на строежа. От доказателствата по делото е установено, че на 11.11.1998 г. жалбоподателят и И. К. подават искане за узаконяване на строежа до кмета на район „Централен“ гр. П.. С писмо от 19.11.1998 г. на същите е изпратена декларация, отговаряща на изискванията на § 27, ал. 1 ПЗР ЗТСУ, като им е указано, че декларацията следва да се внесе в деловодството на район „Централен“. Декларацията е подадена на 24.11.1998 г. В тази връзка неправилно съдът приема, че жалбоподателят подава заявление за узаконяване на сградата по реда на § 184, ал. 1 и 2 ПЗР ЗУТ и че в тази връзка е изготвен констативен протокол. Такава декларация подава само И. К., а изготвения констативен протокол на 04.02.2004 г. е относим само за извършеното от същия строителство на друга сграда в същия УПИ, предмет на самостоятелно производство по премахване на незаконно строителство, видно от приложеното в касационното производство решение на Административен съд гр. П.. Следователно жалбоподателят подава искане единствено по § 27, ал. 1 ПЗР ЗТСУ, по което не е налице произнасяне в законоустановения срок и е формиран мълчалив отказ (чл. 14, ал. 1 ЗАП отм. ), който не е обжалван.
Доводът, че не е налице мълчалив отказ, тъй като искането за узаконяване е депозирано пред некомпетентен орган, а именно кмета на района, а не до главния архитект е неоснователно. Видно от доказателствата по делото е, че на жалбоподателя е изпратен образец на декларация и същият е уведомен, че следва да я внесен в деловодството на района, което е сторено. Съгласно § 20 от ПР към Постановление № 256 на Министерския съвет от 23 ноември 1998 г. за изменение и допълнение на ППЗТСУ общинските технически служби в едномесечен срок от постъпване на декларациите за наличие на незаконни строежи, започнати до 30 юни 1998 г., са задължени да съобщят на деклараторите, че те са длъжни да представят необходимите проекти за изследване на узаконяемостта им, и да определят срок за тяхното представяне. Следователно заявлението макар и адресирано да некомпетентен орган е достигнало до съответната общинска служба, която изпраща образец на декларация, правилно подадена в деловодството на района съобразно дадените указания. Фактът, че впоследствие общинската техническа служба не предприема предписаните от закона действия, които са част от производството по издаване на акт за узаконяване и не е налице произнасяне, обосновава формиране на мълчалив отказ.
С оглед на изложеното Върховният административен съд намира, че обжалваното решение е правилно и не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК настоящата инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила.
По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2337 от 29.12.2017 г., постановено по адм. д. № 2218/2017 г. по описа на Административен съд гр. П.. Решението не подлежи на обжалване.