№ 60439

София 07.12.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б, Трето гражданско отделение в закрито заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА

МАЙЯ РУСЕВА

като изслуша докладваното от съдия Папазова ч. гр. д.№ 4094 по описа за 2021 г. на ІІІ г. о. и за да се произнесе взе пред вид следното:

Производството е с правно основание чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е въз основа на две подадени частни касационни жалби от „БЕ ПЛЮС“ ООД [населено място], представлявано от управителите Б. и Д., чрез процесуалния представител адвокат В. и от М. Т. Д.- Б., чрез процесуалния представител адвокат Ц. против въззивно определение № 1946 от 23.07.2021г. по в. ч.гр. д. № 2192 по описа за 2021г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено определение № 993 от 7.07.2021г. по гр. д. № 8575/2021г. на СГС и вместо това е постановено друго, с което е допуснато обезпечение на бъдещия иск с правно основание чл. 439 ГПК чрез спиране на изпълнението по изп. д.№ 20187880400199 на ЧСИ К., с район на действие СГС, определена е и парична гаранция в размер на 90 000лв., която следва да бъде внесена по сметка на СГС и едномесечен срок за предявяване на иска. Жалбоподателите считат обжалвания акт за неправилен, постановен както в противоречие със закона, така и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради което искат да бъде отменен, а издадената обезпечителна заповед обезсилена.

Срещу подадената от „БЕ ПЛЮС“ ООД [населено място] частна жалба е постъпил отговор от Т. Й. С. и В. Д. С., чрез процесуалния им представител адвокат Т., с който се изразява становището им за недопустимост поради липса на правен интерес и липса на посочените специални основания за допустимост и неоснователност. Искането е за недопускане на касационно обжалване.

Срещу подадената от М. Т. Д.- Б. частна жалба е постъпил отговор от „БЕ ПЛЮС“ ООД [населено място], с който се изразява становище за нейната основателност и се иска уважаването й.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи от страните и данните по делото, намира при проверката си, че не следва да се допуска касационно обжалване поради липса на всяко едно от посочените специални основания за допустимост при следните факти:

Т. Й. С. и В. Д. С. са поискали да бъде допуснато обезпечение на предявен от тях бъдещ иск с правно основание чл. 439 ГПК срещу от „БЕ ПЛЮС“ ООД и „Инженерконсулт“ООД чрез спиране на изпълнението по изп. д.№ 20187880400199 на ЧСИ К.. По това изпълнително дело длъжник е „Инженерконсулт“ООД, а молителите С. са ипотекарни длъжници, учредили ипотека върху свой имот за дълг на „Инженерконсулт“ООД към взискателя „БЕ ПЛЮС“ ООД по сключен между последните двама договор за заем от 13.02.2014г. в размер на 921 525.55лв. Молителите твърдят, че част от сумата е недължима /185 000евро невъзникнало задължение и 376 215лв. поради погасяване чрез плащане/ и че ипотечното право не е възникнало поради недействителност на ипотеката. Мотивите на въззивния съд, за да допусне исканото обезпечение са, че бъдещият иск е допустим и вероятно основателен като е подкрепен от достатъчно доказателства. Обезпечителната нужда произтича от извършването на публична продан на собствения на молителите имот. Като подходяща е преценена и обезпечителната мярка, като на основание чл. 390, ал. 4 ГПК, за охраняване на интересите на кредитора е определена и парична гаранция.

В жалбата си „БЕ ПЛЮС“ ООД първо твърди недопустимост на издадената обезпечителна заповед поради неспазване на определения от съда едномесечен срок за подаване на иска, с довод че въззивният акт е постановен на 23.07.2021г., а искът е предявен на 26.08.2021г. Поставя следните въпроси, изискуеми с оглед препращането на чл. 274, ал. 3 ГПК, позовавайки се на специалното основание за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: 1. При преценката си за вероятната основателност на предявения иск, следва ли съдът да съобрази допустимостта на предявения иск и да извърши анализ на представените доказателства? Въпросът се задава във връзка с изложените от касатора доводи, че ипотекарните длъжници не разполагат с право да предявят иск по чл. 439 ГПК /т. е. не могат да оспорват вземането/ и че съдът не може да допуска обезпечение без конкретно да изложи мотиви въз основа на какви доказателства определя бъдещия иск като вероятно основателен, 2. Адекватна и подходяща обезпечителна мярка ли е „спиране на изпълнението“ по отношение на недвижими имот, за който е проведена и приключена публична продан, продажната цена е платена изцяло и в срок от обявения за купувач, който е предложилият най-високата цена наддавач, изготвено е постановление за възлагане на имота, което е съобщено на страните в изпълнителното производство, а възлагането не е оспорено до изтичане на законоустановения срок? Счита, че след като имотът вече е продаден на трето добросъвестно лице, изводът за налице на обезпечителна нужда е неправилен, защото съгласно чл. 496 ГПК – от деня на влизане в сила на постановлението за възлагане купувачът придобива всички права на длъжника върху имота. Във връзка с обезпечителната нужда, се позовава и на основанието за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като счита че съгласно установената практика, преценката за наличието й се свързва с осъществяване на правата по решението, а не с доказването на иска. Позовава се на решение по ч. гр. д.№ 1987/2008г. на ІІ г. о.и ч. гр. д.№ 534/2011г. Поставя и въпросът: 3. Следва ли в хипотеза на чл. 390, ал. 4 ГПК, съдът да определи срок за внасяне на гаранцията? Отделно касаторът се позовава и на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, която обосновава с развитата теза, че бъдещият иск - във връзка с който е допуснато процесното обезпечение - дори и да бъде уважен е безпредметен, защото купувачът по публичната права и неговите правоприемници запазват придобитите вещни права.

Вторият жалбоподател М. Т. Д.- Б. се позовава на основанието за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по идентичен поставен въпрос, касаещ наличието на обезпечителна нужда, който счита че е разрешен от въззивния съд в противоречие с приетото освен в посочените от другия жалбоподател определения, още и в тези по ч. гр. д.№ 932/2014г., ч. гр. д.№ 601/2011г. С оглед основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поставя същите /както от другия жалбоподател/ въпроси за необходимата преценка на съда при вземане на решение относно вероятната основателност на бъдещия иск, необходимостта да се отчитат неговата допустимост и представените доказателства, за адекватността на наложената обезпечителна мярка „спиране на изпълнението“ и за необходимостта от определяне на срок за внасяне на гаранцията. Допълнително поставя и въпроса: Кой е крайният акт, с който приключва изпълнителното производство и крайният момент до който може да се постанови спиране на изпълнението върху недвижим имот? Какъв е характерът на производството по обжалване на актовете, с които приключва даден изпълнителен способ и стоят ли действията по обжалване на актовете „извън“ изпълнението? Също твърди очевидна неправилност.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи от страните и данните по делото, намира при проверката си, че не следва да се допуска касационно обжалване поради липса на посочените от жалбоподателите специални основания за допустимост във връзка с поставените от тях въпроси. По тях е налице установената съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд.

Възражението за недопустимост не може да бъде споделено, защото срокът за предявяване на бъдещия иск се брои от датата, на която страната е уведомена за издадената обезпечителна заповед. В случая това е станало на 27.08.2021г. /видно от направеното върху нея отбелязване/ и броен от релевантата дата - до предявяване на 26.08.2021г. на иска, срокът е спазен /вж. в този смисъл т. 1 ТР № 6/14.03.2014г. по т. д. №6/2013г. ОСГТК на ВКС/.

Видно от мотивите на постановения въззивен акт, съдът е съобразил установената съдебна практика по всеки един от поставените от жалбоподателите въпроси, които могат да бъдат обобщени в един - за предпоставките, при наличието на които се допуска обезпечение на иск. Отговорът е в разпоредбата на чл. 391, ал. 1 ГПК, която е ясна и точна, а по приложението й е създадена постоянна практика на ВКС, включително в постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определения, която е единна. Възприетото становище е, че за да се произнесе по искането за допускане на обезпечение, съдът задължително следва да прецени налице ли са предпоставките: допустимост и вероятна основателност на иска; наличие на обезпечителна нужда; адекватност на исканата обезпечителната мярка, в т. ч. съответна ли е на вида на търсената с иска защита на правата на ищеца, както и необходимостта от представяне на гаранция, респ. размерът й. Преценката за всеки отделен случай е конкретна. В случая такъв е бил и подходът на въззивния съд и той не се оспорва от жалбоподателите. Техните възражения са по същество, като оспорват правилността на постановения въззивен акт с два основни довода - че бъдещият иск по чл. 439 ГПК е недопустим, тъй като ищците са ипотекарни длъжници и че наложената обезпечителна мярка за неадекватна, пред вид наличието на осъществена публична продан на имота. Тези доводи не могат да бъдат споделени. Съгласно т. 2 от ТР № 4/11.03.2019г. по т. д.№ 4/2017г. н ОСГК на ВКС, този който е ипотекирал своя вещ за обезпечаване на чужд дълг в хипотезата, при който изпълнението е насочено върху това имущество, има процесуалното качество на длъжник в изпълнителното производство. На основание чл. 439, ал. 2 ГПК издаденият изпълнителен лист срещу длъжника има сила и срещу него и затова той трябва да разполага и със средствата за защита на длъжника. Ипотекарните длъжници, когато изпълнението е насочено върху тяхно имущество, имат идентично на длъжника в изпълнителното производство процесуално качество, съответно неговите права и задължения, включително разполагат с правото по чл. 439 ГПК.

Относно вторият довод следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 391, ал. 1 от ГПК не изисква - посредством представените към искането за обезпечение писмени доказателства - пълно доказване на предявения иск, а само установяване на неговата вероятна основателност. Преценката се извършва въз основа на въведените от ищеца твърдения и подкрепящите ги писмени доказателства /чл. 391, ал. 1, т. 1 ГПК/, а когато ищецът не разполага с убедителни писмени доказателства, при представяне на гаранция в определен от съда срок при условията на чл. 180 и 181 ЗЗД, т. е. законът задължава съда да допусне обезпечение винаги, когато искът е допустим и е налице обезпечителна нужда, а вероятната му основателност може да бъде базирана върху изразената от ищеца готовност да внесе гаранция за евентуалните вреди, които ответникът ще претърпи ако обезпечението е неоснователно /чл. 391, ал. 3 ГПК/. В случая, въззивният съд е приел, че представените доказателства са достатъчни, за да подкрепят тезата на молителите за недължимост на сумата, обезпечена със собствения им имот. Доколкото се касае до предварителна преценка и при положение, че съдът, който допуска обезпечението, не се произнася по основателността на предявения бъдещ иск, от него не могат да се очакват подробни мотиви да основателността на претенцията. Следва да се отчете и обстоятелството, че въззивният съд независимо, че е приел, че по делото са представени убедителни доказателства за вероятната основателност на иска, той – без да е длъжен - е определил и гаранция, позовавайки се на разпоредбата на чл. 391, ал. 2 ГПК, с което допълнително е гарантирал интересите на кредиторите.

Настоящият съдебен състав намира, че поставеният от касатора въпрос, касаещ наличието на обезпечителна нужда не отговаря на изискванията за общо основание за допустимост, доколкото съдържа условие /че постановлението за възлагане на имота е съобщено на страните в изпълнителното производство и не е оспорено до изтичане на законоуста-новения срок/, което не е прието за установено от въззивния съд и не се установява от наличните доказателства, доколкото приложеното на стр. 161 постановление от 12.07.2021г. не съдържа отбелязване за влизане в сила и за вписване. Независимо от това, следва да се посочи, че в мотивите към т. 3 от т. д. №6/2013г., ОСГТК на ВКС възприе становището, че обезпечителна нужда може да възникне по повод на всеки иск, независимо от вида на търсената защита. Такава е налице, когато по делото да има достатъчно данни, че без допускане на обезпечението за ищеца ще е невъзможно или ще се затрудни осъществяване правата му при благоприятен за него изход на спора. В случая въззивният съд е приел, че това е така именно поради проведената публична продан на собствения на молителите имот, при която за купувач е обявена една от жалбоподателките.

Мотивиран от гореизложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 1946 от 23.07.2021г. по в. ч.гр. д. № 2192/ 2021г. на Софийски апелативен съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: