Производството по делото е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на И. И. А. от [населено място], против решение № 521 от 02.02.2015 г. постановено по адм. дело № 9293/2014 г. от Административен съд София – град, с което е отхвърлено оспорването на заповед за задържане с рег. № 3 – 2812 от 02.09.2014 г. издадена от Полицейски орган при 02 РУП при СДВР. В жалбата се мотивират отменителните основания на чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяна на решението на АССГ или алтернативно връщане на делото за разглеждане от друг състав на същия съд.

Ответникът – Полицейски орган при 02 РУП - СДВР не взема становище по касационната жалба.

Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба.

Върховният административен съд, тричленен състав на Пето отделение, след като се запозна с фактите по делото и доводите на страните намира за установено следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна и е процесуално допустима, като депозирана в предвидения в чл. 211, ал. 1 АПК преклузивен срок. Разгледана по същество е неоснователна.

Предмет на съдебен контрол за законосъобразност пред съда от първата инстанция е Заповед за задържане на лице с рег. № 3-2812 от 02.09.2014 г., издадена на осн. чл. 72, ал. 1 ЗМВР, от полицейски орган при 02 РУП – СДВР, за която жалбоподателят твърди, че е незаконосъобразна. За да отхвърли оспорването съдът е приел за установено, че административният акт е издаден от компетентен административен орган, в кръга на правомощията му по ЗМВР, в предписаната от закона форма, при спазване на процесуалните правила и при правилно приложение на материалния закон. При анализа на събраните в хода на съдебното дирене доказателства съдът е установил, че по отношение на жалбоподателя са били налице данни, сочещи на извършване на престъпление по смисъла на чл. 329 НК, което е довело до неговото временно задържане за срока от 20.00 часа на 02.09.2014 г. до 20.30 часа на същия ден.

Решението е правилно. Не са налице сочените от касатора отменителни основания.

Възраженията повдигнати пред настоящата инстанция са идентични с изложените пред първоинстанционния съд, на които е отговорено мотивирано в обжалвания съдебен акт.

Правото на свобода и сигурност е регламентирано в чл. 5 § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (КЗПЧОС), ратифицирана със закон, приет от Народното събрание на 31 юли 1992 г. - ДВ, бр. 66 от 1992 г.; в сила за Р. Б от 7 септември 1992 г.), непосредствено след правото на живот (чл. 2) и следващите забрани на изтезанията и нечовешко отношение (чл. 3). След прогласяването на основното право, в първата разпоредба на Конвенцията се изброяват хипотезите, в които ограничаването на личната свобода е допустимо. Изброяването е изчерпателно и трябва да се тълкува ограничително. Само този подход съответства на целта на чл. 5 - да гарантира, че никой няма да бъде произволно лишен от свобода, на основание, което не е визирано в Конвенцията. Член 5, § 1 изисква на първо място задържането да е "законосъобразно", което включва условието да бъде спазен редът, предписан от националния закон. Така, чрез изискването за законосъобразност, Конвенцията препраща по същество към националното право.

Изводът на първоинстанционния съд, че нормата на чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР овластява полицейските органи да задържат лица в случаи, определени от закон, а именно за които има данни, че са извършили престъпление, е правилен и законосъобразен. За прилагането на тази принудителна административна мярка законодателят не е предвидил необходимост да са събрани доказателства, установяващи по категоричен начин вината на лицето, извършило престъпление по смисъла на НК. Достатъчно е само наличието на данни, обосноваващи предположението, че има вероятност лицето да е извършител на престъпление, което дава право на административния орган, при условията на оперативна самостоятелност да наложи мярката, дори без да се поставя условие за точна квалификация на деянието, а още по-малко е задължително престъплението да е безспорно и окончателно установено, да е повдигнато и предявено обвинение и т. н. Въпросът дали конкретно лице е извършител на конкретно деяние и дали то е извършено от него виновно, подлежи на пълно, всестранно и обективно разследване в рамките на наказателно производство. За целите на задържането по реда на чл. 72 от ЗМВР наличието на такива категорични данни, които да обвързват касатора със соченото нарушение не са задължителни, като задържането се извършва не поради несъмненост на фактите, а с оглед тяхното изясняване.

С оглед на изложеното, Върховният административен съд намира, че обжалваното решение съответства на материалния закон и е обосновано, поради което не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК настоящата инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила.

Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на Пето отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 521/02.02.2015 г. постановено по адм. дело № 9293/2014 г. от Административен съд София - град. Решението е окончателно.