Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

С решение № 187 от 1.12.20г. по в. гр. дело на Великотърновския апелативен съд частично е отменено решение № 145 от 25.02.20г. по гр. дело № 256/18г. на Окръжен съд – В. Т и в отменените части е постановено друго, с което са отхвърлени исковете на Ц. П. Й. и К. С. А. против О. В. Т за разликата над по 70 000 лв до присъдените по 150 000 лв, представляващи обезщетение за причинените им неимуществени вреди от смъртта на детето К. С. А.,настъпила при инцидент на 1.06.13г.,ведно със законната лихва върху тези разлики, считано от 1.06.13г. до окончателното изплащане.

Срещу решението в осъдителната му част е подадена касационна жалба от О. В. Т.В приложеното изложение се сочи основанието по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса: Какви правни и фактически действия следва да бъдат извършени, за да се приеме, че е налице предоставяне за ползване на имоти по смисъла на чл. 10 ал. 4 изр. 2 ЗНП отм.. Жалбоподателят счита, че е налице и основанието по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК по въпроса: Какво е правното основание на търсената от ищеца в производството защита – чл. 49 ЗЗД или чл. 50 ЗЗД.Поддържа и основанието по чл. 280 ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Подадена е касационна жалба вх.№ 922/18.02.21г. от Ц. П. Й. и от наследницата на починалия в хода на процеса К. С. А. – С. К. М..В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК жалбоподателите сочат основанията по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК по следните правни въпроси: 1.Следва ли съдът, при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедлив размер на обезщетение за претърпените от ищците неимуществени вреди следствие на смъртта на сина им, да се съобрази с т. 2 на ППВС №4/1968г.,доразвити с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК и да обсъди и анализира всички конкретни обстоятелства и въз основа на комплексната им оценка да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост; 2.Следва ли съдът в решението си подробно да изложи всички релевантни при определяне на размера на обезщетението обстоятелства и да обоснове начина, по който достига до извода за конкретен размер на обезщетението; 3.Следва ли съдът да се съобразява с практиката по други сходни случаи за близък период от време; 4.Следва ли съдът при решаване на делото да изследва и анализира всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, включително изготвена и приета по делото експертиза; 5.Следва ли съдът при приложението на чл. 51 ал. 2 ЗЗД във вр. с чл. 8 ал. 8 от Закона за закрила на детето да изследва предотвратимостта на инцидента при присъствие на родител; В случай, че е непредотвратим при присъствието на родител, следва ли да се приеме, че е налице хипотезата на чл. 51 ал. 2 ЗЗД ; 6.Следва ли съдът да изследва и анализира въпроса „Представлява ли опасност за физическото, психическото и нравственото развитие спортуването на едно дете на игрище, находящо се в училищен двор без родителски надзор“ при прилагането на чл. 51 ал. 2 ЗЗД; 7.Следва ли съдът при произнасяне относно наличие или не на принос на основание чл. 51 ал. 2 ЗЗД да обсъди и вземе под внимание факта, че родителите живеят фактически разделени и единият не е бил в населеното място, където настъпва инцидента, тъй като в този ден детето е било при другия родител; В тази връзка следва ли съда да прием, че отговорност по чл. 8 ал. 8 от Закона за закрила на детето носи само родителят, при който е детето;8.Следва ли да е налице причинно-следствена връзка между действие или бездействие на пострадалия или неговия родител в хипотезата на чл. 8 ал. 8 от Закона за закрила на детето и настъпилия вредоносен резултат, за да е налице принос от страна на пострадалия; 9.Следва ли въззивният съд в мотивите на решението си да направи констатация за наличието на пълно или частично съвпадение с фактическите и правни изводи по същество на спора на първа инстанция. Поддържа се и основанието по чл. 280 ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на решението.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като извърши преценка на предпоставките по чл. 280 ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното:

С обжалваното решение е прието за установено, че ищците са родители на К. К. А., загинал при инцидент на 1.06.13г.Проишествието е станало на оградено игрище в двора на СОУ“В. Б“ в [населено място], където играели деца, включително и К. А..На спортната площадка е имало „П“ – образна метална рамка, изработена от заварена конструкция, която преди инцидента е била облегната на оградата на спортното съоръжение с напречната си греда.Металната греда не е била здраво закрепена към основата на площадката или към оградата, но е стояла сравнително устойчиво и в равновестно положение.В определен момент детето К. се е захванало с ръце за напречната греда и е увиснало надолу.В следващия момент е извършило някакви действия, с които е преместило тежестта и се е нарушило устойчивото положение на вратата, при което детето заедно с вратата е паднали на игрището.При падането К. е получил закрита тежка черепно-мозъчна травма - оток и кръвонасядане под меките черепни покривки в тилно теменна област и челно слепоочна област на главата, счупване на костите на черепния свод и черепна основа, контузия на главния мозък, тежък мозъчен оток с мозъчно вклиняване.Получените травматични увреждания и причината за настъпване на смъртта на детето, според съдебно-медицинската експертиза, са в пряка и непосредствена връзка с инцидента, настъпил на 1.06.13г.

Въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответната община.Изложил е съображения за неоснователност на възражението на О. В. Т,че отговорността за настъпилия инцидент е на СОУ „В. Б“. Посочено е, че към момента на безвъзмездното предаване на точно описани активи за стопанисване и управление на ЕСПУ „В. Б“ на основание чл. 94 НДИ отм., действаща до 1996г.,посочени в акт за публична общинска собственост № 378/12.05.98г., спортното игрище не е било изградено и не е било отразено в съставената документация.От представените писмени доказателства /писмо № 5300/460-8 от 15.12.2004г.,подписани споразумение от 10.02.2006г. и договор от същата дата с „Динамик ресурс“ООД е прието за установено, че част от терена, предоставен за управление на училището, се обособява с друго предназначение – за спортни цели и за задоволяване на обществени нужди извън училищните, като площадката ще бъде стопанисвана и охранявана от О. В.Т.П е от съда, че след изграждането и приемането с приемо-предавателен протокол от 26.07.2006г. на „мини-игрище за многофункционално ползване“,няма данни да е извършено надлежно предаване за стопанисване и управление на училището.При липсата на акт за предоставяне на спортната площадка за управление от директора на СОУ“В. Б“, съгласно чл. 12 ал. 5 ЗОбС имотът се управлява от кмета на общината, под общото ръководство и контрол на общинския съвет /чл. 8 ал. 1 ЗОбС/.Изложени са съображения, че като пряка и непосредствена последица от продължителното бездействие на служителите на ответната община и неизпълнение на задълженията, вменени им с Наредба № 1/2009г. за условията и реда за устройството и безопасността на площадките за игра, да проверяват и поддържат спорното съоръжение, е настъпилият инцидент, довел до смъртта на малолетния К..Относно размера на дължимото обезщетение за причинените на родителите му неимуществени вреди, съдът е приел, че следва да определи обезщетение в размер на по 105 000 лв за всеки от родителите.По направеното възражение за съпричиняване, изразяващо се в твърдения, че родителите не са изпълнили задълженията си, визирани в разпоредбата на чл. 125 ал. 3 СК и чл. 8 ал. 8 от Закона за закрила на детето, да не остават без надзор детето си, съдът е изложил съображения, че ищците не са изпълнили това свое законово задължение, като са допуснали дете на 8 години и половина да излиза само навън, без да знаят къде е.В тази връзка настъпилите травматични увреждания за детето са като пряка последица от два причинно – следствени процеса – неподдържането на съоръжението и оставянето му облегнато на оградата, без да е трайно закрепено към основата, и употребата му от малолетния по начин, по който вратата да излезе от равновесие и да падне, заедно с него.Посочено е още, че при осъществяване на дължимия родителски контрол и придружаване на детето до площадката, всеки от родителите би могъл да възприеме потенциалните рискове от необезопасеното съоръжение и да предотврати настъпването на инцидента, поради което съдът е отчел принос на родителите в причиняването на вредоносния резултат в размер на 1/3 и е присъдил сумата от по 70 000 лв за всеки от тях.

. По касационната жалба на О. В. Т:

Не е налице основанието по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по въпроса: Какви правни и фактически действия следва да бъдат извършени за да се приеме, че е налице предоставяне за ползване на имоти по смисъла на чл. 10 ал. 4 изр. 2 ЗНП отм.. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна поради неточно тълкуване на съдебна практика, или за осъвременяване тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.Настоящият случай не е такъв.Отговор на въпроса е даден в закона.Съгласно чл. 10 ал. 4 от Закона за народната просвета отм., действащ към датата на инцидента, общински са детските градини, училищата и обслужващите звена, които се финансират от общинските бюджети.Предоставените им за ползване имоти са публична общинска собственост.Разпоредбата на чл. 21 ал. 1 т. 18 ЗМСМА определя Общинския съвет като орган, управляващ, предоставящ за управление и разпореждащ се с общинско имущество, като пак той и определя конкретните правомощия на кмета на общината и кметовете на райони и кметства.В тази връзка чл. 8 ал. 1 ЗОбС предвижда, че придобиването, управлението и разпореждането с имоти и вещи – общинска собственост, че извършват под общото ръководство и контрол на Общинския съвет.Въззивният съд, като е приел, че съгласно чл. 8 ал. 2 и чл. 12 ал. 5 ЗОбС, редът за предоставяне за безвъзмездно управление на имоти – общинска собственост, се определя от Общинския съвет, точно е приложил закона.Цитираните разпоредби са ясни и не се нуждаят от тълкуване.

Преценката на доказателствата от решаващия съд, довела до извода му, че не е доказано по делото управлението върху процесното игрище след изграждането му като спортна площадка да е предадено на училището по надлежния ред, би могла да доведе до необоснованост на решението, която подлежи на преценка по реда на чл. 281 т. 3 ГПК,но не е основание за допускане на касационно обжалване.

Не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК по въпроса: Какво е правното основание на търсената от ищеца в производството защита – чл. 49 ЗЗД или чл. 50 ЗЗД.В случая въззивният съд се е произнесъл в рамките на търсената с исковата молба защита и с оглед изложените фактически обстоятелства в исковата молба за бездействие на длъжностни лица на ответната община, които не са извършвали постоянен и периодичен контрол на спортните съоръжения според предписанията на Наредба № 1/12.09.09г.,е квалифицирал спорното материално право в съответствие с трайната практика на ВКС.

Не е налице очевидна неправилност, като квалифицирано обстоятелство при допускане на касационно обжалване на решението съгласно чл. 280 ал. 2 ГПК.Основание по този ред може да бъде съобразено при неприлагане на относима към конкретния спор императивна материалноправна норма, прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, при грубо несъобразяване с основополагащи за съдопроизводството процесуални правила или при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на изводи в решението, което не се установява спрямо обжалваното решение.

По касационната жалба на Ц. Й. и С. М.:

Посочените в изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК правни въпроси във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД не са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС.По въпроса за критериите по чл. 52 ЗЗД, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди е дадено разрешение в редица постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС: решение № 532 от 24.06.2010 г. по гр. д. № 1650/2009 г. на ІІІ г. о; решение № 377 от 22.06.2010 г. по гр. д. № 1381/2009 г. на ІV г. о.; решение от 26.05.2010 г. по гр. д. № 1273/2009 г. на ІІІ г. о.; решение № от 6.04.2011 г. по гр. д. № 951/2010 г. на ІІІ г. о., и др. Прието е, че съгласно трайно установената практика на ВКС, размера на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение.Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост.

В случая въззивният съд е подходил конкретно съобразно установените по делото факти, обсъдил е релевантните за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди обстоятелства и е го е присъдил, изхождайки от критериите за справедливост, визирани в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД.

Въпросите във връзка с приложението на чл. 51 ал. 2 ЗЗД по съществото си съдържат оплаквания относно правилността на въззивното решение - относно фактическите и правни изводи на съда поради нарушаването на материалния закон - касационно основание за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, поради което не съставляват годно общо основание за допускане до касационно обжалване и не могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК. Въпросите са повдигнати в контекста на собственото виждане на касатора за установените в процеса факти и правните изводи, които счита, че е следвало да бъдат направени от въззивния съд.Определянето на размера на съпричиняването е фактически въпрос, като обусловен от установяването на факти, конкретни за всеки отделен случай и като такъв не релевира основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Процесуалноправните въпроси са разрешени в съответствие с трайно установената практика на ВКС, според която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивна инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните, чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Според същата практика въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Дейността на въззивния съд е продължение на първоинстанционното производство. При въззивното производство съдът при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска и трябва да изготви собствени мотиви. Това задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като решаваща – т. 19 от т. решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 2 от т. решение № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС и многобройни решения на състави на ВКС, постановени по чл. 290 ГПК.

Не е налице претендираното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове.Както бе посочено по –горе, за да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен extra legem, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК. Решението в обжалваната му част не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не следва да допуска касационно обжалване на въззивното решение и по двете касационни жалби.

С оглед изход на производството по чл. 288 ГПК разноските следва да останат за сметка на страните, така, както са направени.

Воден от горното,В. К. С, състав на ІІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 187 от 1.12.20г.,постановено по в. гр. дело № 219/20г. на Великотърновския апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.