Производството е по реда на чл. 290 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 3928/21.08.2019 година, подадена от К. Н. Ч., против решение № 171/11.07.2019 на Апелативен съд В. Т, постановено по гр. д. № 409/2018 година.

С обжалваното решение е потвърдено първоинстанционното решение № 106/11.07.2018 година на Окръжен съд Габрово, постановено по гр. д. № 18/2018 година, с което е отхвърлен предявения от К. Н. Ч. против В. Д. М. иск, с правно основание чл. 93, ал. 2, изр. 2 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 32 000.00 €, представляваща двойния размер на уговорения между страните задатък по раздел І-ви, т. 1 от сключения между тях на 01.03.2017 година предварителен договор за продажба на МПС-К., лек автомобил, модел „Л.“, рама № Z., временен рег. №. .., показания на километраж-24 500.00 километра, търговско име на жилищната част „Л. Х.“.

В касационната жалба са изложени твърдения за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради противоречие с материалния закон и при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Направено е искане решението да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният от К. Н. Ч. против В. Д. М. иск с правно основание чл. 93, ал. 2, изр. 2 от ЗЗД да бъде уважен така както е предявен.

Ответникът по касационната жалба В. Д. М. не е подал отговор на същата като не е изразил становище по допустимостта и основателността й.

К. Н. Ч. е бил уведомен за обжалваното решение на 22.07.2019 година, а касационната му жалба е с вх. № 3928/21.08.2019 година., Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

С постановеното по делото определение № 437/05.06.2020 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на три правни въпроса, като първият от тях е формулиран като пет подвъпроса, а именно:

а) допустими ли са свидетелски показания за установяване на обстоятелства, за които законът изисква писмен документ, ако се окаже, че документът е загубен или унищожен не по вина на страната, която се позовава на него;

б) каква форма на вина има предвид разпоредбата на чл. 165, ал. 1 от ГПК;

в) проявената от страната небрежност, респективно груба небрежност, следва ли да се квалифицира като вина по смисъла на чл. 165, ал. 1 от ГПК и пречка ли е да бъдат разпитани свидетели при условията на този текст от закона;

г) какво представлява грубата небрежност по смисъла на гражданското право и по какво се различава от обикновената небрежност и

д) какво следва да се разбира под израза „вина на страната“, употребен в чл. 165, ал. 1 от ГПК-всякаква вина във връзка с развитието на спорното правоотношение или само вина при изгубването или унищожаването на документа. Вторият от правните въпроси е за това, когато на един хартиен носител са материализирани два документа-в случая предварителен договор и разписка за получаването на задатък от ответника, и ответникът откаже да представи намиращия се в него оригинал на предварителния договор на гърба, на който е написан втория документ-разписка, може ли съдът прилагайки разпоредбата на чл. 190 във връзка с чл. 161 от ГПК да откаже да приеме за доказани обстоятелствата от втория документ, за които ответникът създава пречки за доказването им с единствения мотив, че първия документ, а именно предварителен договор, вече е приложен по делото и ответникът не го оспорва, а третият е за това необходимо ли е въззивният съд да изложи мотиви по всички доводи на страните и да направи преценка на събраните по делото доказателства, предвид разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ГПК.

Във връзка с така поставените въпроси настоящият състав на ВКС, ГК, ІV г. о., приема, че съгласно разпоредбата на чл. 165, ал. 1 от ГПК в случаите, в които законът изисква писмен документ, свидетелски показания се допускат, ако бъде доказано, че документът е загубен или унищожен не по вина на страната. Тази разпоредба е идентична с разпоредбата на чл. 134, ал. 1 от ГПК отм., съгласно която в случаите, в които законът иска писмен документ, свидетелски показания се допускат, ако бъде доказано, че документът е загубен или унищожен не по вина на страната, поради което формираната при действието на отмененото правило на закона тълкуване намира приложение и по отношение на действащото такова. За да са допустими свидетелските показания на първо място се изисква документът да е загубен или унищожен. Документът е изгубен тогава когато не се намира в държането на страната, в която би трябвало да бъде и страната, която се позовава на него не знае в чие държане е. Документът е унищожен тогава когато материалният му носител е разрушен или материализираното в него изявление е непоправимо заличено и не може да бъде възпроизведено. В тази случаи законът допуска установяването на обстоятелството, за което се изисква документ, да става със свидетелски показания ако изгубването или унищожаването на документа да не е по вина на страната, която се позовава на него. По отношение на това каква точно вина има предвид разпоредбата на чл. 165, ал. 1 от ГПК е налице установена съдебна практика, намерила израз в решение № 23/06.04.2010 годна, постановено по гр. д. № 58/2009 година, решение № 125/01.07.2014 година, постановено по гр. д. № 5734/2013 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 132/15.05.2003 година, постановено по гр. д. № 43/2002 година и решение № 206/17.072012 година, постановено по гр. д. № 824/2011 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Съгласно тази практика невъзможността да се представи документът не трябва да е настъпила поради умишлено действие на страната. Изгубването или унищожаването на документа без вина или поради небрежност на страната не я лишава от правото да установи съществуването му със свидетелски показания-да установи със свидетелски показания съдържанието на документа чрез възпроизвеждането му от свидетеля, което при диспозитивния документ включва и установяване на спорното волеизявление. Затова допуснатата от страната небрежност при изгубването или унищожаването на документа не я лишава от възможността да установи факта, за които се изисква документа, със свидетелски показания. Небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел-поведението на определена категория лица (добрия стопанин) с оглед естеството на дейността и условията за извършването й. Грубата небрежност не се отличава по форма (според субективното отношение към увреждането), а по степен, тъй като грубата небрежност също е неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел-грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. Затова грубата небрежност е вид небрежност, като не изисква субективно отношение на страната, към последиците от нейните действия, каквото е налице при умисъла. В горепосочената практика не се провежда разграничение между различните видове небрежност, поради което установяването на факта със свидетелски показания е допустимо винаги когато е страната е допуснала такава, включително и груба небрежност.

В случаите по чл. 165, ал. 1 от ГПК със свидетелите се доказва съществуването на документа към определен момент, както и обстоятелствата свързани с неговото изгубване или унищожаване, липсата на вина на съответната страна за това, както и неговото най-общо или по-точно съдържание или удостоверените с него обстоятелства.

Както се посочи за да се счита документа за изгубен, той трябва да не е в държане на страната и тя да не знае в кое лице се намира той. В противен случай тя може да изиска представянето на документа от лицето, което го държи на основание чл. 190 или чл. 192 от ГПК. Тези лица са задължени да представят исканите документи, тъй като в противен случай съдът може да приложи последиците на чл. 161, във връзка с чл. 190, ал. 2 от ГПК и чл. 192, ал. 3 от ГПК. Прилагането на тези последици е възможно когато лицата не оспорват съществуването на документа, но отказват да го представят. В случаите когато те оспорват съществуването на документа с твърдението, че изобщо не е бил съставен или пък е съставен, но е изгубен или унищожен, то страната която се позовава на него ще трябва да установи съществуването и съдържанието му, а във втория случай и това, че не е загубен или унищожен по нейна вина. Това става по реда на чл. 165, ал. 1 от ГПК, който намира приложение и в случаите, когато страната не може да представи оригинала на документа по реда на чл. 183 от ГПК, поради това че този оригинал се е намирал в трето лице и е бил изгубен или унищожен-решение № 95/07.05.2013 година, постановено по гр. д. № 662/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о..

В случаите, когато върху един хартиен носител са материализирани два документа (договор и разписка) и една от страните е направила искане за задължаване на другата страна да представи по реда на чл. 190, ал. 1 от ГПК първия документ (договора), който вече е бил представен по делото от самата нея, но без върху него да е материализиран втория документ (разписката), съдът следва да уточни в какво точно се състои искането-дали документа се иска за установяване на обстоятелства свързани със самия договор или за установяване на такива свързани с материализирания върху същия носител втори документ (разписка). Когато искането е свързано с установяване на обстоятелствата по втория документ (разписката) съдът следва да задължи страната да я представи по делото, като не може да остави искането без уважение, тъй като екземпляр от първия документ (договора) вече е бил представен по делото, тъй този екземпляр не съдържа втория документ (разписката). В случай, че по делото е установено съществуването на втория документ (разписката) и тя не бъде представена от насрещната страна, въпреки задължението й по чл. 190, ал. 1 от ГПК, съдът следва да приложи последиците на чл. 1611 във връзка с чл. 190, ал. 2 от ГПК, като обаче не може да приеме за недоказано удостовереното с разписката обстоятелство, само поради това, че по делото вече е представен екземпляр от договора.

В раздел І, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 година изрично е посочено, че всяко решение трябва да бъде мотивирано, като мотивите трябва да съдържат най-кратко указание за спора, както и това какво е приел съда по отношение на фактите по този спор, като се посочи след обсъждане и преценка на кои доказателства е стигнал до този извод. Изрично е посочено, че при наличие на противоречиви доказателства съдът е задължен да изложи мотиви, за това кои приема и кои отхвърля като посочи причините за това. На последно място мотивите към съдебното решение трябва да съдържат преценката на съда за установените факти и приложението на закона към тях. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27.12.1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10.11.1985 година, в която е посочено, че решението се отменява и се връща за ново разглеждане, ако към него не са изложени мотиви и без тях не може да бъде извършена проверка на правилността му. При липсата на такива мотиви горната инстанция може да провери решението, ако доказателствата не са противоречиви и установяват признатото субективно право. За такова е признато и положението, когато съдът не е дал квалификация на правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил доказателствата, на които е основал фактическите си констатации и изводи, но те ги обосновават. Мотивите към съдебното решение отразяват решаващата дейност на съда и начина, по който той е формирал изразената в решението си воля по съществото на спора. Освен, че са източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, мотивите дават възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и са средство за защита на правата и интересите на страните производството. От тях се черпи информацията за това дали съдът е спазил задължението си по чл. 235, ал. 2 от ГПК, а именно да установи правно релевантните за спора факти като ги подведе под приложимата за същите правна норма и оттам да направи извод за начина, по който последиците от нея се прилагат по отношение на спорното право. Установяването на релевантните за спорното право факти се извършва чрез обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства като разпоредбата на чл. 12 от ГПК задължава съда да обсъди всички надлежно събрани по делото доказателства, които са релевантни за спорното право. Съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, а не избирателно само някои от тях. При това обсъждане съдът е длъжен да посочи, кои факти приема за установени и кои не, както и въз основа на кои доказателства е достигнал да този извод. При наличието на противоречиви доказателства съдът трябва да посочи, кои от тях и защо приема за достоверни и защо, и кои не. Съгласно разпоредбата на чл. 153 от ГПК съдът извършва преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях. Тези факти не могат да бъдат въвеждани в предмета на спора от съда, а по силата на чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 2 от ГПК се сочат от страните по делото, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните възражения, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти и възражения въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право. При това по силата на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК съдът е задължен да установи действителното състояние на спорното право, такова каквото е към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания. Затова, при постановяването на решението си, той е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора и за това, че даден факт или възражение, който е въведен в предмета на спора, няма да бъде преклудиран от силата на присъдено нещо на постановено по делото решение, в случай че не е бил обсъден от съда. Затова съдът е длъжен при постановяване на решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните, които са от значение за съществуването или не на спорното правоотношение. Неизпълнението на това задължение, целта на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. Тези правила са общи и намират приложение както за първата, така и за въззивната инстанция.

С оглед на така дадените отговори на правните въпроси, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Апелативен съд Велико Т. е неправилно по следните съображения:

За да постанови обжалваното решение съставът на Апелативен съд В. Т е приел, че на 01.03.2017 година между В. Д. М., в качеството му на продавач и К. Н. Ч., в качеството му на купувач бил сключен предварите договор за покупко-продажба на МПС-К., лек автомобил, модел „Л.“, рама № Z., временен рег. №. .., показания на километраж-24 500.00 километра, търговско име на жилищната част „Л. Х.“. Съгласно чл. 1 от договора продавачът продавал на купувача посоченото МПС за сумата от 36 000.00€, която е трябвало да бъде заплатена на части. В деня на подписване на договора се заплащала сумата от 16 000.00 €, в брой, която представлявала задатък. Остатъкът от цената в размер на 20 000.00 € трябвало да бъде заплатена в срок до 31.03.2017 година, като предаването на МПС трябвало да стане в този срок. Съществувала възможност за плащане преди изтичането на този срок, след предварително уведомяване до три работни дни. В чл. 1, т. 5 от договора било уговорено, че при известяване на продавача от купувача за плащане съгласно чл. 1, т. 2 от договора, продавачът в тридневен срок се задължавал да предаде МПС-то, заедно с документите за неговата регистрация. Съгласно чл. 1, т. 6 от договора при отказ на продавача или умишлена забава, същият дължал неустойка в размер на двойния задатък, съгласно чл. 1, т. 1. В чл. 3, т. 4 от договора било уговорено, че за отчетност при получаването на суми ще се подписва разписка от страна на продавача. В чл. 3, т. 5 от предварителния договор било посочено, че той се съставя и подписва в два еднообразни екземпляра, по един за всяка страна.

Предпоставките за уважаване на предявения иск по чл. 93 ал. 2 от ЗЗД били между страните да е сключен договор; да е уговорено предоставянето на задатък по договора; да е даден задатъка; страната, която е получила задатъка да не е изпълнила задължението си по договора и да е налице отказ от договора от другата страна.

В случая страните по делото били сключили предварителен договор за покупко-продажба на МПС-К.. По този договор В. Д. М. -продавач по договора, се задължил да предаде описаното в договора МПС-К. и документи за неговата регистрация на К. Н. Ч. в тридневен срок при известяване от купувача за плащане съгласно чл. 1 т. 2 от договора. С предварителния договор страните били уговорила цената, на която се продава моторното превозно средство-36 000.00 € и начина на нейното плащане-на две вноски. Уговорено било, че в деня на подписване на договора ще се изплати задатък от 16 000.00 € в брой, а до 31.03.2017 година да се изплати остатъка от 20 000.00 €.

Не се твърдяло от К. Н. Ч.-купувач по договора той да е заплатил втората вноска от 20 000.00 €. От обясненията на В. Д. М. по делото, а и от представеното разрешение за временно движение на процесното моторно превозно средство-кемпер, се установявало, че М. не е собственик на процесния кемпер. В разрешението за временно движение като собственик било посочена дружество „Димбо БГ“ ООД [населено място]. Не се спорело от страните по делото, че В. Д. М. не е предал на К. Н. Ч. описаното в договора МПС-К. и документи за неговата регистрация. Ч. бил заявил, че подадената исковата молба има характер на предизвестие за прекратяване на договора.

Въззивният съд намирал, че по делото не било доказано твърдението на К. Н. Ч., че е заплатил в деня на подписване на предварителния договор на ответника сумата от 16 000.00 €. Ч. не представял разписка или друг писмен документ, от който да се установявало, че е заплатил на В. Д. М. сумата от 16 000.00 €. Освен това видно от чл. 3 т. 4 от предварителния договор, страните са се били уговорили, че за отчетност при получаване на суми ще се подписва разписка от продавача. Съгласно разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК било недопустимо да се установява със свидетелски показания погасяването на установени с писмен акт парични задължения. По силата на чл. 165, ал. 1 от ГПК в случаите, в които законът изисквал писмен документ, свидетелски показания се допускали, ако бъдело доказано, че документът е загубен или унищожен не по вина на страната. Видно от съдържанието на разпоредбата на чл. 165 ал. 1 от ГПК предпоставка за допустимостта на свидетелите било да се докаже, че е имало документ и че той е бил изгубен или унищожен не по вина на страната. Тези обстоятелства можели да се доказват с всички доказателствени средства. В случая К. Н. Ч. твърдял, че за плащането на сумата от 16 000.00 € бил съставен документ-разписка, написана собственоръчно от В. Д. М. на гърба на екземпляра от договора, предназначен за купувача, но впоследствие разписката останала на намиращия се при М. оригинал на предварителния договор. К. Н. Ч. бил поискал на основание чл. 165 ал. 1 от ГПК да се допуснат свидетелски показания във връзка с изготвената разписка, в случай, че М. потвърди, че не притежава екземпляр от договора, унищожен или загубен. Приложението на чл. 165, ал. 1 от ГПК изисквало събирането на доказателства за съществуването, респективно последващото изгубване и унищожаване на писмения документ. Документът бил изгубен, когато страната не знаела, в чие държание се намира, а унищожен-когато материалният му носител е разрушен или материализираното в него изявление е непоправимо заличено. Невъзможността да се представи писменото доказателство не трябвало да е настъпила поради умишлено действие на страната. Като вземал предвид показанията на разпитаните по делото свидетели относно съставянето на документа и обстоятелствата след съставянето му, въззивният съд намирал, че в случая не било налице изключението по чл. 165 ал. 1 от ГПК за допускане на свидетелски показания. От показанията на разпитаната по делото свидетелка Ц. К. К. се установявало, че на гърба на единия екземпляр от подписания между страните предварителен договор, В. Д. М. собственоръчно написал разписка. Свидетелката установявала, че след като страните сверили написаните в договора данни за километража с тези на моторното превозно средство-кемпер, К. Н. Ч. взел от В. Д. М. единия предварителен договор, оставил го в колата и си тръгнал за [населено място]. Към края на месец октомври Ч. казал на свидетелката да пуснат в [населено място] едно дело, за да види М., че няма да оставят така нещата. Когато свидетелката написала исковата молба, тогава пишейки видяла, че разписката я няма при тях. При тези показания изводът на въззивния съд бил, че К. Н. Ч. е в невъзможност да представи разписката, но по негова вина. Като не взел документа, на който е бил съставена разписката Ч., сам се бил поставил в положението да не разполага с документа, който съдържал изгодни за него факти. Вината била негова. Видно от обстоятелствата относно причината, поради която купувачът по договора да не разполага с разписката за предаване на сумата по договора, касаело се за проявена груба небрежност от страна на купувача, който сам не си бил взел документа. Категорично в случая не се касаело за изгубване на документа, тъй като поначало страната не била имала държане на документа, а поради своята груба небрежност го била оставила у другата страна. В случая не била налице обикновена небрежност, поради която да е изгубен документа. Проявената от К. Н. Ч. груба небрежност била вина на страната по смисъла на чл. 165 ал. 1 от ГПК. По тези съображения съставът на Апелативен съд В. Т приемал за недоказано наличието на предпоставката по чл. 165 ал. 1 от ГПК, поради което ангажираните по делото гласни доказателства, целящи да докажат плащане на процесното задължение, били недопустими и не следвало да се обсъждат. След като не била установена една от предпоставките-даване на задатък по сключения между страните договор, то предявеният иск с правно основание чл. 93, ал. 2, изр. 2 от ЗЗД за заплащане на двойния размер на задатъка, бил неоснователен. Безпредметно било при положение, че не е установено плащане на сумата от 16 000.00 €, да се обсъждат останалите предпоставки.

Неоснователен бил доводът на К. Н. Ч., че след като В. Д. М. не бил представил своя екземпляр от предварителния договор, за което бил задължен на основание чл. 190 от ГПК, първоинстанционният съд следвало на основание чл. 161 от ГПК да приеме, че В. Д. М. създава пречки за събиране на доказателства, респективно да приеме за основателно твърдението на Ч. за написана от продавача разписка за получаване на сумата от 16 000.00 €на гърба на екземпляра от предварителния договор, намиращ се при него. Съгласно разпоредбата на чл. 190, ал. 2 от ГПК непредставянето на документа се преценявало съгласно чл. 161 от ГПК. В разглеждания случай В. Д. М. не бил представил екземпляр от предварителния договор, като в обясненията си заявил, че не разполага с такъв. По делото бил представен предварителния договор и подписването му не се оспорвало от ответника. Следователно сключването на предварителния договор и съдържанието му били установени по делото и в този смисъл непредставянето от М. на екземпляр от договора не представлявало създаване на пречки за събиране на доказателства по смисъла на чл. 161 от ГПК. Според установените по делото обстоятелства, че К. Н. Ч. сам по своя вина се бил лишил от документа, съдържащ изгодни за него факти, и при изявлението на В. Д. М., че той не разполага с екземпляр от предварителния договор и не разполага с твърдяната от Ч. разписка, не било налице основание да се приеме, че ответникът създава пречки за събиране на доказателство по делото.

По делото не бил представен писмен документ, от който да се установява заплащането на сумата от 16 000.00 €като задатък. Нито от обясненията на В. Д. М., дадени лично от него пред съда, нито от изразеното от него в писменото становище, не се установявало такава сума като задатък да е предадена на ответника. Законът изисквал писмен документ за доказване изпълнението на парични задължения, установени с писмен акт. При това изискване не можело изпълнението на парично задължение да се установява, с тълкуване на изразеното от ответната страна становище, нито пък с твърдение за създаване на пречки за събиране на доказателства. Налице било ясно изразено становище на В. Д. М., че не е получил сумата от 16 000.00 €. Писменото становище, представляващо отговор на исковата молба, като изложение следвало изложението на исковата молба, поради което въззивният съд приемал, че от писменото становище на В. Д. М. по делото не се установява той да признава получаването на сумата от 16 000.00 €, още повече, че в същото имало изрично оспорване, че не е получавана такава сума. От съдържанието на представеното по делото електронно писмо не се установявало да е налице изплащане на задатъка в размер на 16 000.00 €. При законовото изискване за документ, установяващ изпълнение на парично задължение, нямало основание за тълкуване на разменена между страните кореспонденция, какъвто довод бил направен във въззивната жалба. По тези съображения съставът на Апелативен съд В. Т намирал, че предявеният иск по чл. 93 ал. 2 изр. 2 от ЗЗД бил неоснователен и следвало да бъде отхвърлен.

Преценявайки показанията на разпитаната по делото свидетелка Ц. К. К. съставът на Апелативен съд В. Т е приел, за установено, че на гърба на единия от екземплярите на подписания между К. Н. Ч. и В. Д. М. предварителен договор била съставена разписка. Същата била написана собственоръчно от М., но причината Ч. да не разполага с нея и да е в невъзможност да я представи се дължала на негова вина, тъй като тръгвайки си за [населено място] взел от ответника по касацията екземпляра от договора, който бил без съставената разписка. Касаело се до проявена от него груба небрежност, тъй като сам се бил лишил от документа като го е оставил в другата страна и никога не е имал държане върху него. В случая не била налице обикновена небрежност, а проявената груба такава била вина по смисъла на чл. 165, ал. 1 от ГПК. С оглед на дадените отговори на правните въпроси по повод, на които е допуснато касационното обжалване този извод на състава на Апелативен съд В. Т е неправилен. Грубата небрежност не представлява вина по смисъла на чл. 165, ал. 1 от ГПК, а от показанията на разпитаните по делото свидетели Ц. К. К. и И. В. И. не може да бъде направен извод, че К. Н. Ч. се е лишил от документа поради собствено умишлено действие. Предвид на това са налице предпоставките на чл. 165, ал. 1 от ГПК, като заплащането на уговореното в чл. 1 от предварителния договор задатък в размер на 16 000.00 € може да бъде установявано със свидетелски показания. В случая от показанията на разпитаните по делото свидетели Ц. К. К. и И. В. И. се установява, че в деня на подписване на предварителния договор К. Н. Ч. е заплатил на В. Д. М. уговорения в договора задатък от 16 000.00 €, за което последният собственоръчно изготвил разписка, като факта за съставянето на разписката е приет за установен и от състава на Апелативен съд велико Търново. Освен това въззивният съд неоснователно е приел, че В. Д. М. не създава пречки за събиране на доказателство за платения задатък. В чл. 3, т. 5 от предварителния договор е посочено, че той се съставя и подписва в два еднообразни екземпляра, по един за всяка страна, като именно в този смисъл са и показанията на посочените свидетели, като разписката за заплатения задатък е била изготвена върху екземпляра останал във В. Д. М.. Поради това направеното от К. Н. Ч. искане ответника по касацията да бъде задължен на основание чл. 190, ал. 1 от ГПК да представи намиращия се в него екземпляр от договора е свързано с изготвената на гърба на този екземпляр разписка за платения задатък. Въпреки, че е бил задължен на основание чл. 190 от ГПК да представи намиращия се в него екземпляр от предварителния договор, заедно с изготвената върху него разписка, М. е бездействал и не е изпълнил това си задължение, с твърдението, че не разполага с такъв екземпляр. Това негово твърдение обаче е в противоречие с чл. 3, т. 5 от предварителния договор където е посочено, че той се съставя и подписва в два еднообразни екземпляра, по един за всяка страна, поради което той трябва да разполага с екземпляр от договора, което следва и от показанията на разпитаната по делото свидетелка Ц. К. К.. Неизпълнението на задължението на В. Д. М. по чл. 190 от ГПК, преценено заедно с показанията на разпитаните по делото свидетели Ц. К. К. и И. В. И. относно обстоятелствата при сключването на предварителния договор и заплащането на уговорения задатък от 16 000.00 € сочи, че ответникът по касацията създава пречки за събиране на доказателства свързани именно с факта на заплащането на задатъка от страна на Ч.. С оглед на това са налице предпоставките по чл. 161 от ГПК този факт да бъде приет за доказан по делото.

С оглед на горното изводът на състава на Апелативен съд В. Т, че не е установено К. Н. Ч. да е заплатил уговорения в предварителния договор задатък от 16 000.00 € е неправилен. По делото е установено, че В. Д. М. е неизправна страна по предварителния договор. В подадената от К. Н. Ч. искова молба се съдържа изявление за разваляне на предварителния договор именно поради неизпълнението му от страна на М., поради което и тъй като от страна на последния не е предложено изпълнение в хода на съдебното производство изявлението е породило действие. Предвид на това са налице предпоставките на чл. 93, ал. 2, изр. 2 от ЗЗД и В. Д. М. дължи на К. Н. Ч. двойния размер от 16 000.00 € или сумата от 32 000.00 €, поради което така предявения иск е основателен и трябва да бъде уважен. Това налага отмяна на обжалваното решение и постановяването на ново в посочения смисъл.

С оглед изхода на делото В. Д. М. ще трябва да заплати на К. Н. Ч. сумата от 11 440.78 лева направени по делото за всички съдебни инстанции.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 171/11.07.2019 на Апелативен съд В. Т, постановено по гр. д. № 409/2018 година и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА В. Д. М. от [населено място], [улица], с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адвокат В. П. от ГАК, на основание чл. 93, ал. 2, изр. 2 от ЗЗД, да заплати на К. Н. Ч. от [населено място], [улица], с ЕГН [ЕГН] със съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адвокат В. И. К. сумата от 32 000.00 €, представляваща двойния размер на уговорения между страните задатък по раздел І-ви, т. 1 от сключения между тях на 01.03.2017 година предварителен договор за продажба на МПС-К., лек автомобил, модел „Л.“, рама № Z., временен рег. №. .., показания на километраж-24 500.00 километра, търговско име на жилищната част „Л. Х.“, както и сумата от 11 440.78 лева направени по делото за всички съдебни инстанции.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.