Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от“Арина Г“ ЕООД срещу решение №2915 от 30.12.2019г., постановено по в. т.д. №4291/2019г. на Апелативен съд-София. С въззивното решение е отменено решение №814 от 25.04.2019г. по т. д. №2268/2017г. на Софийския градски съд, VІ-9 състав и са отхвърлени предявените от „Арина Г“ ЕООД срещу „Мартима“ ЕООД иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 26 550 лева, представляваща заплатена без основание от ищеца на ответника сума по фактура №0450/16.02.2017г., фактура №0451/16.02.2017г., фактура № 0452/16.02.2017г. и фактура №0453/16.02.2017г. и иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за заплащане на сумата 26 550 лева, представляваща заплатена при отпаднало основание от ищеца на ответника сума по развален договор по гореописаните фактури, както и предявен от „Арина Г“ ЕООД срещу Жасмина М. К. иск по чл. 145 ТЗ за заплащане на сумата 26 550 лева, представляваща обезщетение за причинени вреди, изразяващи се в липсващо имущество, за което са издадени от „Мартима“ ЕООД гореописаните фактури, като ищецът е осъден да плати на първия ответник разноските по делото за двете инстанции.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното въззивно решение е неправилно - постановено при нарушение на материалния закон и процесуалните правила и необосновано. Касаторът излага доводи за допуснато процесуално нарушение - определяне на нова квалификация на исковете с решението, без да са дадени указания на страните относно подлежащите на доказване факти и тежестта на доказване. Счита, че е нарушен материалния закон - чл. 55, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 26, ал. 2, пр. последно ЗЗД, чл. 55, ал. 1, пр. 3 вр. чл. 87 ЗЗД и чл. 145 ТЗ. Навежда аргументи за необоснованост. Моли да се отмени въззивното решение и да бъдат присъдени направените разноски.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя правни въпроси, които твърди, че са обусловили изводите на съда и са значими за изхода на спора, а разрешенията са в противоречие с практиката на ВКС /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/ или са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/:

1. „Допустимо ли е въззивният съд да извърши промяна в правната квалификация на предявените искове с постановеното въззивно решение без да бъде съобщена новата правна квалификация на страните и без да им бъдат дадени указания във връзка с новата квалификация преди провеждане на открито съдебно заседание?“- в противоречие с т. 2 от ТР №1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС;

2. „При предявен осъдителен иск за връщане на парични суми с твърдения за нищожност на правоотношенията, сключени между две търговски дружества, представлявани от едно и също лице, поради симулативност, следва ли съдът да изследва прикритата сделка и да установява нейната същност без да има възражения от страна на ищеца ответника за вида и характера на прикритото правоотношение или установяването на привидността на правоотношението като основание за нищожност по чл. 26, ал. 2, пр. последно ЗЗД е достатъчно за уважаване на иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД?“- въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото;

3. „Представлява ли искането по чл. 141, ал. 5 ТЗ на управителя на дружество с ограничена отговорност прекратяване на мандатното му правоотношение поради отказ на довереника от изпълнение на поръчката по смисъла на чл. 287 ЗЗД?“- въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото;

4. „Действителна ли е за представляваното дружество сделка, сключена от негов вписан управител след прекратяване на мандатното правоотношение от този управител с отправено до дружеството искане за освобождаване по чл. 141, ал. 5 ТЗ и преди вписване на заличаването му, с дружество, на което същото лице по същото време е едновременно управител и едноличен собственик на капитала?“- въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото;

5. „Удостоверяват ли предаване на заем в брой договори за заем, сключени в хипотезата на чл. 38, ал. 1 ЗЗД между управител на дружество в качеството на заемодател и дружеството в качество на заемополучател по време, когато заемодателят е бил едновременно и управител на дружеството заемополучател и следва ли съдът, пред който са представени като доказателство тези договори за удостоверяване на получения заем, да извърши преценка на доказателствената им сила с оглед всички останали доказателства по делото, включително и във връзка с твърденията на ищеца и направено от него оспорване на тези договори?“- въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото;

6. Допустимо ли е с гласни доказателствени средства да се установява договор за поръчка на стойност над 5000 лева, сключен между търговци, когато счетоводните книги, водени от страните, не удостоверяват сключването на такава сделка?“- в противоречие с решение №546/23.07.2010г., гр. д.№856/2009г., ІV г. о. на ВКС.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно - основание за допускането му до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Ответниците „Мартима“ ЕООД и Жасмина К. оспорват касационната жалба по съображения, изложени в отговора, депозиран в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Твърдят, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Излагат доводи за неоснователността на жалбата. „Мартима“ ЕООД претендира присъждане на разноските за касационното производство.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Въззивният съд приема, че предмет на делото са главен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на исковите суми /цена по фактура №0450/16.02.2017г., фактура №0451/16.02.2017г., фактура № 0452/16.02.2017г. и фактура №0453/16.02.2017г./ като платени при начална липса на основание /недействителен договор/, първи евентуален иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за връщането на сумите като пратени на отпаднало основание /развален договор/ и втори евентуален иск на основание чл. 145 ТЗ. За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли главния иск, решаващият съдебен състав приема, че плащането по процесните фактури не е осъществено без основание. Излага подробни доводи, че не се доказва плащането на сума 14 450 лева да е по една сделка, но дори да се установи твърдяното нарушение на забраната по чл. 3 от Закон за ограничаване на плащанията в брой /фактическо плащане на сумата 14 450 лева за процесните четири фактури/, относно плащане на стойност над 10 000 лева, това не обуслява извод за нищожност на сделката, въз основа на която то е извършено, тъй като плащането е свързано с начина на изпълнението на сделката, а не с нейното съдържание. Обосновава се, че нарушаването на чл. 3 ЗОПБ може да доведе само до ангажиране на административнонаказателната отговорност по чл. 5 ЗОПБ, но не се отразява на валидността на съответната сделка, респ. не е налице основание за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД - нарушение на закона.

С оглед твърдението на ищеца за липса на фактически доставки на стоките, предмет на процесните фактури, съдът излага аргументи, че само в хипотезата на липса на валидна договорна връзка за ищеца няма да е налице валидно основание за плащане по процесните фактури. Предвид изложените в исковата молба факти /липса на фактически доставки на стоките по фактурите, но осъществено плащане на цената/, въззивната инстанция намира, че такава валидна договорна връзка няма да е налице ако договорът е с невъзможен предмет, каквато хипотеза в случая е изключена, както и при липса на кауза на договора или абсолютната му привидност, които са принципно неприложими в конкретния случай. Обосновава тезата, че при безспорния факт на престиране от страна на ищеца чрез плащане по процесните фактури и липсата на твърдение и доказателства за привидност на плащането /да е извършено с уговорка за връщане/, не може да се приеме нито липса на кауза, нито абсолютна симулация на сделките /сделката/, въз основа на които е извършено плащането. Ето защо при безспорното между страните плащане от страна на ищеца по процесните фактури, за което не се твърди да е било привидно, съдебният състав счита, че не се установява абсолютна симулация на сделките /сделката/, за които са издадени фактурите. Когато едната страна е престирала без уговорка за връщане, а насрещната престация не е осъществена, за което страните са се съгласили, ще е налице относителна симулация, като наличието на прикрита сделка изключва началната липса на основание за плащането. С оглед изложеното приема, че е налице договорно основание за получаване от ответника на престираната от ищеца сума, което е достатъчно за неоснователността на главния иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, като въпросът какъв в действителност е видът на сключения между страните договор и с какво съдържание е относим към иска за връщане на даденото на отпаднало основание.

За да отхвърли евентуалния иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, основан на отправеното с исковата молба от ищеца изявление за разваляне на договорите /договора/ поради неизпълнение на задължението за предаване на вещите, за които са издадени процесните фактури, въззивният съд намира, че това изявление не е произвело правно действие, тъй като в полза на ищеца не е възникнало потестативно право за разваляне на процесния договор. С оглед твърденията на страните и след анализ на доказателствата по делото, вкл. представените фактури съдебно-счетоводната и съдебно-техническата експертиза, съдът стига до извод, че между ищеца и първия ответник са съществували договорни мандатни отношения през 2013г., по силата на които ответникът е придобил за сметка на ищеца вещите, описани в процесните фактури с цел обзавеждане на собствените на ищеца жилищни сгради в [населено място] /къщи 5 и 6 в м.“Чифлика“/, като издадените през 2017г. фактури касаят разходите, направени от ответното дружество за придобиването на тези стоки. Този извод е обоснован е с факта, че ищецът е декларирал през 2017г. по реда на ЗДДС процесните 4 фактури, към които не са били издадени данъчни кредитни известия и е ползвал пълен данъчен кредит по тях, като не навежда други твърдения относно вида на договорните отношения, които стоят зад декларираните фактури. Действията по осчетоводяване и деклариране пред НАП /3 месеца след освобождаването на ответницата К. като управител на ищеца/ представляват извънсъдебно признание на ищеца за наличието на валидни задължения за сумите по същите фактури. Съдът излага тезата, че договорът за поръчка като несъвършено двустранна сделка може да се прекрати едностранно от доверителя с оттеглянето на поръчката без допълнителни условия /чл. 287 ЗЗД/, в който случай обаче довереникът запазва правото да иска заплащане на разноските и на уговореното възнаграждение /чл. 288 ЗЗД/. Доколкото към момента на получаване на исковата молба поръчката вече е изпълнена, изявлението на ищеца за прекратяването й не води до отпадане на дължимостта на направените разноски за изпълнението й, чиято стойност е посочената в процесните четири фактури от 2017г. Излага и допълнителни мотиви, че не се установява неизпълнение от страна на ответното дружество на възложената поръчка, тъй като ответникът е изпълнил задълженията си - описани във фактурите стоки са били предадени на ищеца и се намират в негово държане в собствените му недвижими имоти.

За да отхвърли иска по чл. 145 ТЗ за обезщетение за причинени на ищцовото дружество имуществени вреди, представляващи стойността на липсващите вещи по процесните фактури, предявен срещу ответницата Жасмина К.- бивш управител, въззивният съд намира, че дори да са верни, тези твърдения принципно не могат да обосноват възникването на отговорност на ответницата по чл. 145 ТЗ, тъй като няма реално намаляване на актива на имуществото на ищеца. Излага и доводи, че от доказателствата се установява, че процесните вещи се намират във фактическата власт на ищеца - монтирани са в собствените му недвижими имоти в [населено място].

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно дадените в т. 1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело.

По отношение на първия правен въпрос не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е значим за изхода на спора. Въззивният съд не е променил правната квалификация на исковите претенции, а единствено е констатирал, че искът с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на получените суми по процесните фактури като платени без основание е един, доколкото наведените от ищеца твърдения за различни пороци на сделката не обосновават различен предмет на иска и не водят до множество съединени искове. Изложил е мотиви, че ако се установят твърдените пороци, то сделката като нищожна не може да породи правни последици и да бъде валидно основание за имущественото разместване, поради което искът по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД би бил основателен. Самите пороци обаче не са част от основанието на иска, а са част от правната аргументация на ищеца за уважаването на иска. В този смисъл въззивният съд нито е преквалифицирал предявените искове, нито се е произнесъл по факти и обстоятелства, различни от твърдените в исковата молба и обсъдените от първоинстанционния съд.

Вторият поставен въпрос не отговаря на изискването за правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обуславящ за решаващите правни изводи на въззивния съд. Съдът е отхвърлил главния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, тъй като е приел, че не е налице фактическият състав, включващ имуществено разместване при начална липса на основание. Като е обсъдил наведените от ищеца твърдения за извършено от него плащане по описаните фактури, както и сочените пороци на сделката, решаващият съдебен състав е стигнал до извод, че липсват твърдения и доказателства за привидност на плащането, като престация по сделката, респ. не се доказва сключването на абсолютно симулативен договор. С оглед конкретните защитни твърдения на ответника за осъществяване на процесните плащания по силата на договорно правоотношение, квалифицирано като мандатно, и след анализ на доказателствата, съдът е счел, че между страните има валиден договор за поръчка, като ищецът в качеството му на доверител дължи на ответника - довереник възстановяване на средствата, необходими за изпълнение на поръчката и направените разноски /чл. 285 ЗЗД/, каквито са сумите по процесните фактури. Следва да се има предвид, че предмет на спора не е иск с правно основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД за установяване нищожност на договора поради абсолютна симулация, а осъдителен иск за връщане на исковата сума като платена при начална липса на основание. При доказване от ответника, че е налице валидно основание за плащането - договор между страните, искът следва да се отхвърли като неоснователен, като е изцяло ирелевантно дали става въпрос за прикрита сделка /относителна симулация/ или не.

Третият и четвъртият въпрос са теоретични и хипотетични, същите не са обсъждани от въззивния съд и не са обуславящи за решаващите му правни изводи. Решаващият съдебен състав е приел, че между ищеца и първия ответник са възникнали договорни мандатни отношения през 2013г., по силата на които ответникът е придобил за сметка на ищеца вещите, описани в процесните фактури с цел обзавеждане на собствени на ищеца жилищни сгради, а издадените през 2017г. фактури са относими към разходите, направени от ответното дружество за придобиването на тези стоки. Доколкото искането за освобождаване на ответницата К. като управител на ищцовото дружество по реда на чл. 141, ал. 5 ТЗ е подадено на 09.02.2017г., съдът не го е обсъждал като релевантен факт за действителността на договора за поръчка между страните, сключен през 2013г. С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира, че тези въпроси не отговарят на критерия за правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Петият въпрос също не представлява правен въпрос, тъй като не е обсъждан от въззивния съд и не е обуславящ за решаващите му правни изводи. При изясняване на фактическата обстановка съдът е констатирал, че са представени два договора за заем от 15 и 16.02.2017г., с които ответницата К. се е задължила да предостави на ищцовото дружество посочените суми, като в договорите изрично е посочено, че служат като разписка за предаването на сумите. Съдът е установил също така, че между страните има висящо дело по иск, предявен от К. срещу „Арина Г“ ЕООД за връщане на заетите суми, но тези факти не са мотивирали отхвърлянето на предявените искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД. Произходът на паричните средства, платени от ищеца на първия ответник по процесните фактури, е ирелевантен факт за преценката на основанието за плащане и не е обсъждан от съда.

По начина, по който е формулиран, шестият въпрос не отговаря на мотивите на въззивния съд, респ. не е обуславящ за изхода на спора. Решаващият извод на съда, че се установява валидно договорно правоотношение като основание за имущественото разместване между страните /плащането на процесните суми по описаните фактури/, е направен след преценка на всички доказателства по делото, а не с оглед събраните гласни доказателства. Съдът е анализирал както приетите писмени доказателства, вкл. фактурите за доставка и монтаж на климатици и за доставка на мебели и врати, издадени през 2013г. от „С Енд и Груп“ ЕООД, „Агроброкер“ ООД, с получател ответното дружество и място на доставка и монтаж къщи №5 и №6 в м.“Чифлика“, [населено място], така и съдебно-техническата и съдебно-счетоводната експертизи. Показанията на св.С. са преценени по реда на чл. 172 ГПК, като е констатирано, че са съответни на останалите доказателства.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

Не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора доводи представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения и материална незаконосъобразност на определението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол.

С оглед изхода на делото касаторът следва да плати на първия ответник разноските за касационното производство в размер на 1 200.00 лева адв. в.ие.

Воден от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2915 от 30.12.2019г., постановено по в. т.д. №4291/2019г. на Апелативен съд-София.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „Арина Г“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] да плати на „Мартима“ ЕООД, ЕИК[ЕИК] сумата 1 200 лева разноски за касационното производство.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.