Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба подадена от Г. Е. А., чрез процесуалния му представител, срещу решение № 603 от 02.02.2016 г. постановено по адм. дело № 10510 по описа за 2015 г. на Административен съд София-град (АССГ).

Касационният жалбоподател счита, че обжалваното решение е неправилно. При постановяване на решението съдът е счел, че Г. Е. А. не е изпълнил второто условие по чл. 42, ал. 5 от Правилник за издаване на българските лични документи (ПИБЛД), а именно да представи официален документ, издаден от дипломатическото или консулското представителство на съответната бивша съветска република, че не е признат за гражданин на съответната държава (в случая Република А.). Съдът погрешно е приел, че подаденото от него заявление е такова по реда на чл. 14, ал. 2 от Закон за българските лични документи (ЗБЛД) за първоначално издаване на удостоверителен документ „разрешение за пребиваване”, въз основа на вече предоставеното му постоянно пребиваване като лице без гражданство по чл. 25, ал. 1, т. 12 от ЗЧРБ (ЗАКОН ЗА ЧУЖДЕНЦИТЕ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ). Постоянното пребиваване в Р. Б му е предоставено през 2013 г., като лице без гражданство и бивш гражданин на А.С.С Република, част от бившия СССР. Въз основа на издаденото му разрешение за постоянно пребиваване му е издаден удостоверителен документ „разрешение за пребиваване”, съгласно Регламент (ЕО) № 1030/2002 г. на Съвета от 13 юни 2002 година относно единния формат на разрешенията за пребиваване за гражданите на трети страни (Регламент (ЕО) № 1030/2002 г.). Първоначално издаденият му удостоверителен документ от този вид е преиздаван два пъти от Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи (ОД на МВР) – Д., поради изтичане на указания в него срок на валидност. Последно издаденият му удостоверителен документ е със срок на валидност до 04.07.2015 г. Изводите на съда, че за издаването на документ, който удостоверява предоставеното му право на постоянно пребиваване в Р. Б по чл. 25, ал. 1, т. 12 от ЗЧРБ, следва да се представят указаните в чл. 42, ал. 5 на ПИБЛД писмени доказателства са правилни по принцип, но са неотносими към конкретния казус. У. в чл. 42, ал. 5 на ПИБЛД е представил при първоначалното издаване на разрешение за пребиваване и с тях ответника разполага при себе си в личната му административна преписка. Представянето на тези документи при всяко преиздаване на документа, с цел подновяване срока на неговата валидност, не само, че не е изискуемо, но е и напълно безсмислено. Доколкото постоянното му пребиваване продължава да е валидно и не може да бъде преразглеждано и пререшавано от ответника. Административният орган няма право да откаже преиздаване или продължаване на документа, който удостоверява, че разполага с право и с разрешение за постоянно пребиваване, освен ако не е изпълнил някое от условията по чл. 31, ал. 1 от ЗБЛД, каквото неизпълнение в случая не е налице. Предвид изложеното прави искане решението на АССГ да бъде отменено.

Ответникът – заместник-директорът на дирекция „Миграция” към Министерство на вътрешните работи (МВР), чрез процесуалния си представител, оспорва касационната жалба и моли същата да бъде отхвърлена като неоснователна, по съображения изложени в депозирани писмени бележки.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба.

Върховният административен съд, седмо отделение, като се запозна със събраните по делото доказателства, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211 от АПК от надлежна страна, участник в първоинстанционното производство, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество жалбата се явява основателна, но по различни от изложените в нея съображения. Обжалваното съдебно решение е недопустимо, предвид следните съображения:

С решението на АССГ е отхвърлена жалбата на Г. Е. А. срещу писмо изх. № 536400-26533 от 16.10.2015 г. на заместник - директора на дирекция „Миграция", като неоснователна.

За да постанови решението си, съдът е изложил от фактическа страна, че на Г. Е. А. е било издадено разрешение за пребиваване № 70846670, в което в графата тип разрешение е посочено „постоянно пребиваване”, в графата „място и дата на издаване” е посочено 07.07.2014 г., а в графата „валидност” е посочено 04.07.2015 г. Със заявление рег. № 1076 от 04.06.2015 г., подадено до ОД на МВР – Д., чужденецът е поискал издаването на документи за самоличност и пребиваване на чужденци в Р. Б, в което, като предишен документ, е посочил този с № 70846670, с дата на издаване 07.07.2014 г. и валидност до 04.07.2015 г., с посочено неизвестно гражданство, място на раждане в Република А., Е.. В графата вид на искания документ е посочил разрешение за пребиваване на постоянно пребиваващ в Р. Б чужденец. Искането е било препратено до директора на дирекция „Миграция”, който го е върнал до ОД на МВР - Д., че исканата услуга ще бъде изпълнена след представяне на копие от страниците със снимката и личните данни на документа за задгранично пътуване, с който лицето е влязло в страната и официален документ, издаден от дипломатическото или консулското представителство на съответната бивша съветска република, че лицето не е признато на гражданин на съответната държава. С писмо рег. № 357р-5490 от 25.06.2015 г. директорът на ОД на МВР - Д. е върнал заявлението, подадено от чужденеца до директора на дирекция „Миграция”, като към същото е приложил копие от националния паспорт на майката на чужденеца (издаден от Република А.), на стр. 14 от който е вписан „син – А. Г., [дата на раждане] ”, който паспорт е издаден на 06.04.1992 г. и е валиден до 06.04.1997 г. Във връзка с изготвени писма до посолството на Република А. в Р. Б, консулът на Р. Б е уведомил директора на дирекция „Миграция”, че съгласно чл. 10, ал. 3 от Закон за гражданството на Република А., по сведения на полицията на Република А., Г. Е. А. се признава (без използване на „за") гражданин на Република А., ако не е придобил гражданство на друга държава преди 28.11.1995 г. Не са представени доказателства, от които може да се направи извод, че чужденецът е придобил гражданство на друга държава преди 28.11.1995 г. В тази връзка с писмо № 5364-49908 от 16.10.2015 г. до началника на група „Миграция” при ОД на МВР - Д., заместник-директорът на дирекция „Миграция”, го е уведомил, че следва да се приложи копие от националния документ за самоличност на лицето, тъй като същото се явява гражданин на Република А.. Съобщение със същото съдържание е било изпратено и до Г. Е. А.. С писмо № 536400 от 16.10.2015 г., оспорено в производството пред АССГ, Г. Е. А. е уведомен, че следва да представи валиден документ за самоличност, на базата на който ще му бъде издадено разрешение за пребиваване. При така установеното съдът е приел от правна страна, че обжалваното писмо е индивидуален административен акт, с оглед на обстоятелството, че със същото се засягат права и законни интереси на лицето. Изложил е, че на чужденеца е било разрешено постоянно пребиваване в Р. Б на основание чл. 25, ал. 1, т. 12 от ЗЧРБ, но то не може да служи за удостоверяване на неговата самоличност, тъй като производството по издаването на разрешение за пребиваване на постоянно пребиваващ в Р. Б чужденец е различно от производството по чл. 25 от ЗЧРБ за издаване на разрешение за постоянно пребиваване. Посочил е, че съгласно чл. 29, ал. 2 от ЗЧРБ, чужденците, които пребивават продължително, дългосрочно и постоянно в Р. Б, включително тези, които са загубили гражданството си, удостоверяват правото си на пребиваване в Р. Б с разрешение за пребиваване съгласно изискванията на Регламент (ЕО) № 1030/2002 г. Съгласно чл. 29, ал. 4 от ЗЧРБ редът за издаване на разрешението за пребиваване по ал. 2 се определя с акт на Министерския съвет. В нормата на чл. 40, ал. 1 от ПБЛД е посочено, на чужденците с разрешено пребиваване над 3 месеца в Р. Б се издава разрешение за пребиваване въз основа на подадено заявление по образец съгласно приложение № 3 (каквото заявление е било подадено от Г. Е. А.). Съгласно чл. 42, ал. 5 от ПБЛД лицата с предоставено право на пребиваване на основание чл. 25, ал. 1, т. 12 от ЗЧРБ, вместо документа по ал. 1, т. 1 представят копие от страниците със снимката и личните данни на документа за задгранично пътуване, с който лицето е влязло в страната, издаден от съответната бивша съветска република, и официален документ, издаден от дипломатическото или консулското представителство на съответната бивша съветска република, че лицата не са признати за граждани на съответната държава. В случая от лицето е изпълнено първото посочено в нормата изискване, но не е представен официален документ, издаден от дипломатическото или консулското представителство на съответната бивша съветска република, че лицето не е признато за граждани на съответната държава (в случая на Република А.). Поради това съдът е достигнал до извод, че оспореното писмо, с което от Г. Е. А. е изискано да представи валиден документ за самоличност отговаря на изискванията за законосъобразност. Решението е постановено по недопустима жалба.

Правилни са изложените в обжалваното съдебно решение изводи за реда, по който се развива процедурата по подаденото от Г. Е. А. заявление с рег. № 1076 от 04.06.2015 г., подадено до ОД на МВР – Д., за издаване на разрешение за пребиваване на постоянно пребиваващ в Р. Б чужденец. Неправилни са обаче изводите на АССГ за допустимост на жалбата, предвид характера на оспорения в първоинстанционното производство акт. Видно от нормата на чл. 40, ал. 1 от ПИБЛД, на чужденците с разрешено пребиваване над 3 месеца в Р. Б се издава разрешение за пребиваване въз основа на подадено заявление по образец. Заявлението се подава в дирекция "Миграция" – МВР или в звената "Миграция" при ОД на МВР (чл. 7, ал. 1, т. 10 от ПИБДС, изм. след подаване на заявлението). Съгласно чл. 42, ал. 1 от ПИБЛД, към заявленията по чл. 40 се прилагат: 1. копие на редовен документ за задгранично пътуване, на друг заместващ го документ или на български документ за самоличност; 2. цветна снимка, която да съответства на изискванията съгласно приложение № 5; снимка не се прилага, когато има техническа възможност за цифрово заснемане на лицето на заявителя; 3. копие на издаван предходен документ за пребиваване; 4. документ за платена държавна такса. Лицата с предоставено право на пребиваване на основание чл. 25, ал. 1, т. 12 от ЗЧРБ, вместо документа по ал. 1, т. 1 представят копие от страниците със снимката и личните данни на документа за задгранично пътуване, с който лицето е влязло в страната, издаден от съответната бивша съветска република, и официален документ, издаден от дипломатическото или консулското представителство на съответната бивша съветска република, че лицата не са признати за граждани на съответната държава (чл. 42, ал. 5 от ПИБЛД). В настоящия случай не се спори, че към заявлението на Г. Е. А. не е бил приложен официален документ, издаден от дипломатическото или консулското представителство на съответната бивша съветска република, че лицето не е признато за граждани на съответната държава (в случая Република А.). Поради това, с писмо изх. № 536400-26533 от 16.10.2015 г., оспорено в първоинстанционното производство, заместник-директорът на дирекция „Миграция” го е уведомил, че във връзка с подаденото от него заявление за издаване на български личен документ № 1076 от 04.06.2015 г. е отправено запитване до Посолството на Република А., дали той се явява гражданин на Република А.. С постъпило писмо под № 536400-26302 от 13.10.2015 г. по описа на дирекция „Миграция”, Посолството на Република А. е уведомило административния орган, че Г. Е. А. се явява гражданин на Република А.. Поради това и на основание чл. 29, ал. 2 и ал. 3 от ЗЧРБ, заявителят е уведомен, че следва да представи валиден документ за самоличност, на база на който да му бъде издадено разрешение за пребиваване. Оспореното пред първоинстанционния съд писмо има характер на акт по чл. 21, ал. 5 от АПК. С него, в хода на развилата се процедура по повод на подаденото от Г. Е. А. заявление, същият е уведомен за необходимостта от представяне на съответен, изискуем от административния орган документ. Посоченото писмо обаче не е крайният акт, с който приключва производството по подаденото от лицето заявление. Поисканото от А. разрешение за пребиваване се явява вид български личен документ, съгласно чл. 14, ал. 2 от раздел ІІ „Видове български лични документи” на ЗБЛД. Видно от чл. 10, ал. 8 от ПИБЛД, при получаване на български личен документ или при отказ да бъде издаден такъв документ заявителят или упълномощен от него представител попълва собственоръчно на указаното място в заявлението имената си, дата и място на получаване на документа или отказа и полага подпис пред длъжностното лице. В настоящия случай отказ да бъде издадено поисканото от Г. Е. А. разрешение за пребиваване по чл. 10, ал. 8 от ПИБЛД не е постановен. Изложеното води до извод, че оспореното писмо изх. № 536400-26533 от 16.10.2015 г. на заместник - директора на дирекция „Миграция", не представлява индивидуален административен акт, тъй като е част от процедурата по издаване на такъв акт по заявлението на лицето, респективно - не подлежи на самостоятелен съдебен контрол според изричното правило на чл. 21, ал. 5 от АПК. С посочената разпоредба са изключени от кръга на индивидуалните административни актове, волеизявленията, действията и бездействията, които са част от производствата по издаване или изпълнение на индивидуални административни актове. Контролът върху законосъобразността на такива волеизявления, действия и бездействия, се извършва от съда в производството по оспорване на акта, с който горепосочените производства завършват. В този смисъл и при липсата на нормативно установено изключение, съдебната проверка на законосъобразността на междинните действия и актове в административното производство, инициирано със заявление за издаване на разрешение за пребиваване, следва да бъде извършена едва при евентуалното оспорване на крайния акт по чл. 10, ал. 8 от ПИБЛД. Произнасянето на съда по законосъобразността на писмото има за последица постановяването на недопустим съдебен акт. По изложените съображения, обжалваното решение следва да се обезсили. Тъй като естеството на спора изключва решаването му по същество, преписката следва да се изпрати на органа, който да се произнесе по заявлението на Г. Е. А. с рег. № 1076 от 04.06.2015 г. подадено до ОД на МВР – Д., производството по което следва да завърши с нарочен акт по чл. 10, ал. 8 от ПИБЛД. При произнасянето си административният орган следва да се съобрази и с представеното в хода на касационното производство писмо № 2214/0109/2016 от 29.03.2016 г. на консула на Република А. в Р. Б.

В настоящето производство страните не са заявили претенции за присъждане на разноски, поради което такива не следва да им бъдат присъждани.

По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 3, предл. последно от АПК, Върховният административен съд, седмо отделение РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА решение № 603 от 02.02.2016 г. постановено по адм. дело № 10510 по описа за 2015 г. на Административен съд София-град.

ИЗПРАЩА преписката на директора на дирекция „Миграция” към Министерство на вътрешните работи, за произнасяне по заявление с рег. № 1076 от 04.06.2015 г., подадено до ОД на МВР – Д. от Г. Е. А., при спазване на указанията дадени в мотивите на решението. Решението е окончателно.