Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) и е образувано по касационната жалба на С. С. П. лишен от свобода в затвора [населено място] против решение № 1354 от 15.06.2015 г., постановено по адм. д. № 1781 по описа за 2014 г. на Административен съд – Варна, с което е отхвърлен предявеният иск срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място] за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 50 000 лв. Иска отмяна на постановеното решение и решаване на спора по същество чрез уважаване на предявения иск в пълен размер.

Ответникът по касационната жалба - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място] в писмен отговор оспорва основателността на касационната жалба. Моли процесното решение да бъде оставено в сила, като правилно.

Представителят на Върховната административна прокуратура представя мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба и правилност на постановеното съдебно решение.

Върховният административен съд, намира касационната жалба за допустима, като подадена от легитимирано лице в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК.

С обжалваното решение Административен съд – Варна е разгледал по същество предявения иск от С. С.,понастоящем в затвора [населено място], срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ [населено място] за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от 50 000 лв. заради бездействие на доктор Г. Н., изпълняващ длъжността директор на медицинския център към затвора [населено място], по осигуряване за консултативен преглед на затворника със съдов хирург поради болки и отоци на десния му крак за времето от 04.10.2013 г. до 22.05.2014 г.

Съдът е отхвърлил предявеният иск като неоснователен и недоказан, поради отсъствие на кумулативните предпоставки по чл. 1 от ЗОДОВ.За да достигне до този резултат съдът е установил, че по допустимостта на исковата претенция се е произнесъл с прекратително определение № 146 от 12.01.2015 г., което е отменено от Върховния административен съд с определение № 3457 от 26.03.2015 г. по адм. д. № 3346 от 2015 г. и делото е върнато за продължаване на съдопроизводствените действия. Решението на АС -Варна е валисно и допустимо, но е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила.

Фактическите обстоятелства, установени от първоинстнационния съд следва да се възприемат и от настоящата инстанция с оглед разпоредбата на чл. 220 АПК. Съдът е приел, че ищецът П., който изтърпява наказание „лишаване от свобода“ за срок от 4 години и 6 месеца по присъда по нохд. № 5803/2012 г. на Софийски градски съд на 19.02.2013 г. е бил приведен в затвора [населено място] за изтърпяване на остатъка от наложеното му наказание. Същият претендира обезщетение за времето от 04.10.2013 г. до 22.05.2014 г. като твърди, че е информирал затворническата администрация за своя здравословен проблем още на 27.05.2013 г. Лекарят му е изписал за болките и отоците на крака „Т.“ и „Ф.“. Тъй като не е почувствал подобрение, ищецът счита, че не е бил лекуван „добре“ понеже не е консултиран с лекар –специалист. Такъв преглед е бил извършен едва на едва на 22.05.2014 г. с направление от 30.04.2014г.

От свидетелките показания на Г. Н. съдът е приел, че същият е бил назначен на 01.11. 2013 г. на длъжността „ директор“ на медицинския център като ищецът го е посещавал с оплаквания за болки и отоци, но на палеца на десния крак поради сраснал нокът, след което му е бил осигурен преглед от ортопед, впоследствие и с хирург. П. често е посещавал центъра като посещенията са документирани в амбулаторния журнал. През м. март или април 2014 г. ищецът е посетил медицинския център и е настоявал за операция заради разширените вени на десния си крак, Според медицинската практика при подобно заболяване първо се провежда консервативно лечение и едва при неговата неефективност пациентът се насочва към лекар-специалист. Поради тази причина свидетелят е изписал на П. медикаменти за мазане: „ Т.“ или „Т.“, а за отоците- „Ф.“. При първоначалното информиране на лекаря за своите оплаквания от разширени вени П. е решил, че следва да му бъде извършена операция, поради което е настоявал за преглед от съдов хирург. Такъв преглед е бил извършен на 22.05.2014 г. като е била констатирана липса на необходимост от оперативно лечение.

По делото е била разпитана и фелдшер З., която е заявила, че ищецът е посещавал многократно медицинския център като всяко негово посещение е документирано в медицинския журнал, в който се вписва диагнозата, предписаното лечение, както и искания за консултация със специалист, ако пациентъта иска това., Медицинският център няма лимит на издаване на медицински направления на лишените от свобода. В случаите, когато затворник откаже преглед от конкретен специалист, сам си поема разходите по прегледа от друг лекар. От представения по делото амбулаторен лист № 285/22.05.20014 г. по издадено направление от 30.04.2014 г. на ищеца е бил извършен първичен медицински преглед от съдов хирург, като е поставена диагноза „ варикозни вени на долните крайници без язва или възпаление“, Отбелязани са оплакванията на пациента - болки и оток на дясна подбедрица, Проведено е изследване с „Д.“ и е назначена терапия : еластокомпресия и „Д.“. Лекарското заключение е, че не се налага хирургично лечение Според експертно решение на ТЕЛК за общи болести ІІ състав при МБАЛ „Св.А.“ –В. № 1891-097/26.06.2013 г. на ищеца е определена 100 % нетрудоспособност за срок от 02.04.2013 г. до 01.06.29016 г. поради вирусна инфекция, довела до имунен дефицит. / л. 15/.

По повод това заболяване П. е посещавал ежемесечно по няколко пъти медицинския център на затвора за получаване на лекарства за терапия по определена му програма. Ищецът е подал жалба до Районна прокуратура [населено място], заведена на 09.10.2013 г. с искане за съдействие, тъй като в затвора [населено място] не е имало лекар и ищецът от 6 месеца е чакал да бъде изпратен за консултация със съдов хирург. По тази жалба е била образувана преписка № 1527/2013 г., която е приключила с постановление от 10.10.2013 г., с което е отказано образуване на наказателно производство.

Въз основа на тези данни съдът е приел, че исковата претенция се основава на преценката на ищеца за неадекватно медицинско лечение от доктор Г. Н. поради неизпращане за консултативен преглед със съдов хирург, като не е твърдял бездействие по медицинското му обслужване, а е изразявал недоволство от проведената терапия.

Съгласно чл. 128 ЗИНЗС задължението за създаване на условия за опазване на физическото или психичното здраве на лишениете от свобода лежи върху затворническата администрация. Във връзка с това задължение медицинското обслужване на лишените от свобода се осъществява в медицински центрове и специализирани болници за активно лечение, разкрити към местата за лишаване от свобода по реда на чл. 5, ал. 1 от ЗЛЗ (ЗАКОН ЗА ЛЕЧЕБНИТЕ ЗАВЕДЕНИЯ). Лечебните заведения по ал. 1 са част от националната система за здравеопазване и медицинската помощ, която се осъществява в тях, съответства на общите медицински стандарти. Предписанията на медицинските специалисти имат задължителен характер за началниците на съответните места за лишаване от свобода. Медицинското решение се взема единствено в интерес на здравето на лишения от свобода.

Неправилен е изводът на първоинстнационния съд, че неиздаването на направление за специализиран медицински преглед от лекар-специалист от лекуващия му лекар в медицинския център към затвора, каквото е твърдението на ищеца в исковата молба следва да се определи като неадекватно медицинско лечение, което не е част от административнвата дейност по см. чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Неправилно също така съдът приема и че след като П. не е бил съгласен с бездействието на свидетеля Н. по издаване на направление, за него не е съществувал пречка да поиска консултация със специалист за своя сметка предвид нормата на чл. 137 от ЗИНЗС и чл. 9, ал. 1 от Наредба № 2 от 2010 г. Административния съд е направил извод, че претендираните от ищеца вреди са резултат от неговото бездействие, както и че затворническата администрация не е попречила на правото на П. да се лекува.

Както правилно приема в решениетоси съдът съгласно чл. 128, ал. и 3 ЗИНЗС за всички лишени от свобода се внасят здравноосигурителни вноски от момента на задържането им и придобиват статус на здравноосигурени лица с непрекъснати здравноосигурителни права. Вноските са за сметка на държавния бюджет и се превеждат чрез Министерството на правосъдието. Условията и редът за медицинското обслужване в местата за лишаване от свобода се определят с наредба, издадена от министъра на здравеопазването и министъра на правосъдието. Според чл. 134 ЗИНЗС в медицинските центрове се осъществяват:1. спешна медицинска и дентална помощ;2. първична медицинска помощ;3. специализирана извънболнична медицинска помощ;4. дентално обслужване; 5. профилактична, рехабилитационна и хигиенно-противоепидемична дейност за поддържане и укрепване на физическото и психическото здраве на лишените от свобода;6. медицинско освидетелстване на здравословното състояние на лишените от свобода. Ищецът твръди, че на практика не е получил навременна дължима медицинска помощ по т. 4 от чл. 134 ЗИНЗС, въпреки искането за това и на това основава претенцията си за неимуществени вреди.

Съдът в мотивите си приема, че е налице бездействие от страна на ищеца да се възползва от възможността по чл. 137 ЗИНЗС, съгласно която при несъгласие с определената диагноза или назначеното лечение лишеният от свобода за своя сметка може да поиска консултация със специалисти от други лечебни заведения. В този случай на консултанта се осигурява достъп до молителя. В конкретния случай тази норма не намира приложение, тъй като няма данни ищецът да е бил прегледан от лекар - специалист, с чиято диагноза да не е съгласен. Всъщност той се позовава в исковата си молба на бездействие изобщо да му бъде осугурен достъп до преглед от лекар - специалист за исковия период 04.10.2013 г. до 22.05.2014, доколкото д-р Н. няма специалност съдова хирургия. Освен това нормата на чл. 137 ЗИНЗС не предвижда прегледа по този ред да бъде платен, както приема в мотивите си съдът.

За да се обсъди основателността на исковата претенция с оглед елементите от фактическия състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ следва да се установи кои от твърдените от ищеца факти са доказани. Съдът обаче не е дал отговор на въпроса основателно ли ищецът в исковата молба твърди, че направлението за съдов хирург му е било дадено едва на 30.04.2014г. и през исковия период - 04.10.2013 г. до 22.05.2014г. въпреки искане не му е било дадено. Обстоятелството кога за първи път е поискано направление за специалист не е установено, въпреки че се сочи като фактическо основание на исковата претенеция. Същото не е изяснено и се нуждае от установяване. Показанията на разпитаните по делото свидетели не са били обсъдени с оглед на обстоятелството, че са дадени от лицата, от чието бездействие ищецът твръди настъпване на вредите. Не е обсъдена и медицинската документация, събрана като писмени доказателства по делото за установяване на релевантните по делото факти. Едва след отговора на въпроса налице е фактическо бездействие следва да се извърши квалификация дали същото е незаконосъборазно и дали са налице останалите улумунти от факитческия състав на отговорността по чл. 1 ЗОДОВ. Предвид изложеното, решението на Административен съд - Варна следва да се отмени, а делото да се върне за ново разглеждане отдруг състав на същия съд. Водим от горното и на осн. чл. 222, ал. 2, т. 2 АПК Върховният административен съд РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 1354 от 15.06.2015 г., постановено по адм. д. № 1781 по описа за 2014 г. на Административен съд – Варна.

Връща делото за ново разглеждане от друг състав на Административен съд - Варна. Решението не подлежи на обжалване.-+