ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4768

гр. София, 23.10.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав: Председател:Емил Томов

Членове:Драгомир Драгнев

Геновева Николаева

като разгледа докладваното от Г. Н. Ч. касационно гражданско дело № 20248003102633 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба на адвокатско дружество „Г. и П.“, представляващо заявителите в производството по издаване на европейска заповед за плащане, срещу определение № 1352 от 03.06.2024 г. по ч. гр. дело № 1451/2024 г. на Софийски апелативен съд (САС), 11 търговски състав, с което е оставена без разглеждане частната жалба от 23.04.2024 г. на горепосоченото адвокатско дружество срещу определение от 10.04.2024 г. по ч. гр. дело № 12624/2023 г. на Софийския градски съд (СГС), І-17 състав, с което е оставена без уважение молба за изменение на определение от 12.12.2023 г., с което е издадена европейска заповед за плащане, в частта досежно разноските (размера на присъденото адвокатско възнаграждение в полза на адвокатското дружество). Касаторът поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради нарушение на приложимия процесуален закон, а именно нормата на чл. 413, ал. 1 ГПК. Счита, че европейската заповед за плащане подлежи на обжалване в частта досежно разноските по силата на препращащата норма на чл. 26 Регламент (ЕО) № 1896/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 12.12.2006 г. за създаване на процедура за европейска заповед за плащане (Регламент (ЕО) № 1896/2006), поради което изводът на апелативния съд за недопустимост на частната въззивна жалба срещу определението на първоинстанционния съд по чл. 248 ГПК е неправилен. Поддържа също, че подадената от заявителите частна въззивна жалба срещу европейската заповед за плащане в частта за разноските неправилно е била квалифицирана като молба по чл. 248 ГПК, а не е придвижена по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 вр. с чл. 413, ал. 1 ГПК. Моли обжалваното преграждащо определение да бъде отменено като неправилно, а делото да бъде върнато на друг състав на САС за разглеждане по същество на подадената пред него частна жалба.

Ответникът по настоящата частна жалба – „Р. Д. А. Къмпани“ (Ryanair DAC) подава отговор на същата, в който поддържа становище за нейната недопустимост, а евентуално – за нейната неоснователност.

Частната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване преграждащ съдебен акт (чл. 274, ал. 1, т 1 ГПК), поради което тя е допустима.

За да постанови обжалвания акт, САС е приел, че първоинстанционното производство е образувано по молба от 09.11.2023 г. за издаване на европейска заповед за плащане, подадена от Т. Б. Д., К. С. Д., М. М. Д. и И. М. Д. срещу „Р. Д. А. Къмпани“ (Ryanair DAC), регистрирано в И., за заплащане на сумите от по 250 евро за всеки молител, представляващи обезщетения поради закъснение на полет FR 5454 на 17.08.2022 г. от [населено място] до [населено място], ведно със законната лихва. В молбата е направено и искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗЗД в полза на адвокатско дружество „Г. и П.“ в общ размер на 1 920 лв., при наличието на надлежно учредена представителна власт. С определение № 15047 от 12.12.2023 г. по ч. гр. д. № 12624/2023 г., първоинстанционният СГС е постановил издаването на поисканата европейска заповед за плащане, като със същото определение ответникът-длъжник е осъден да заплати на адвокатско дружество „Г. и П.“ сумата 480 лв. – адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗЗД. Въззивният САС, проследявайки хронологията по делото, е посочил, че срещу горепосоченото определение от 12.12.2023 г., адвокатско дружество „Г. и П.“ е подало частна жалба с вх. № 15548/09.02.2024 г., озаглавена „частна жалба по чл. 413, ал. 1 ГПК“, в частта относно определеното адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗЗД, като е претендирало неговото увеличаване на 1 920 лв.. С определение № 5363 от 10.04.2024 г. по ч. гр. дело № 12624/2023 г., СГС е приел, че частната жалба с вх. № 15548 от 09.02.2024 г. има характер на молба с правно основание чл. 248 ГПК и като я е разгледал я е оставил без уважение като неоснователна. Именно последното първоинстанционно определение е обжалвано пред САС с частна жалба, оставена без разглеждане като недопустима с обжалваното пред ВКС по настоящото дело определение.

САС е намерил за недопустима частната въззивна жалба срещу първоинстанционния акт по чл. 248 ГПК, подлежащ на обжалване по реда, по който подлежи на обжалване крайният акт по делото – чл. 248, ал. 3 ГПК, тъй като последният – издадената европейска заповед за плащане не подлежи на обжалване. Този извод е извел въз основа на анализ на разпоредбите на Регламент (ЕО) № 1896/2006 – чл. 11, ал. 2, чл. 16, чл. 17, от които следва, че самата европейска заповед за плащане не подлежи на обжалване, вкл. в частта за разноските, както не подлежи на обжалване и отказът за издаването й. Счел е, че липсва уредена възможност и за изменение на присъдените или отказани в това производство съдебни разноски. Посочил е също, че дори да се приеме, че съгласно чл. 26 Регламент (ЕО) № 1896/2006, въпросът е допустимо да се регулира от националното право, то в българското право липсва подобна регулация в относимата глава 58 ГПК, а същевременно е неприложима глава 37 ГПК, регламентираща националното заповедно производство, което е различно от това по горепосочения регламент. Поради това е заключил, че обжалваемост на европейската заповед за плащане не може да бъде обоснована с нормата на чл. 413 ГПК. Подчертал е, че по този ред на обжалване подлежи само първичният акт за разноски, какъвто не е обжалваното пред него определение от 10.04.2024 г., с което е оставена без уважение молба по чл. 248 ГПК за изменение на предходното определение, с което са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в полза на представителя на заявителите по издадената заповед.

Поради необжалваемостта на европейската заповед за плащане, вкл. в частта досежно разноските, е приел, прилагайки чл. 248, ал. 3 ГПК, необжалваемост и на първоинстанционния акт по чл. 248 ГПК – предмет на частната жалба, с която е сезиран. По гореизложените съображения е оставил последната без разглеждане като недопустима.

Настоящият съдебен състав намира, че частната жалба е основателна по следните съображения:

Европейската заповед за плащане има своята регламентация в Регламент (ЕО) № 1896/2006 и в глава 58 ГПК. При съпоставяне на производството по европейската заповед за плащане, при съобразяване с целите и мотивите за въвеждането му, посочени в преамбюла на горепосочения регламент, и националната правна уредба, най – близката процесуална аналогия, която се налага, е със заповедното производство. Въпреки някои различия между двете производства, като например необжалваемостта на отхвърлянето на молбата за европейска заповед за плащане според чл. 11, т. 2 Регламент (ЕО) № 1896/2006 и обжалваемостта на разпореждането, с което се отхвърля изцяло или отчасти заявлението за издаване на заповед за изпълнение според чл. 413, ал. 2 ГПК, се наблюдават множество сходства в целите, предмета и процедурата им, както и в двуфазния характер в съотношение на обуславяща фаза по издаване на заповед за плащане и обусловената фаза на исковия процес при подаване на възражение срещу заповедта от длъжника. Затова не би следвало да има съмнение, че нормата на чл. 26 Регламент (ЕО) № 1896/2006, препращаща по всички процесуални въпроси, които не са изрично разгледани в регламента, към националното законодателство, следва да се тълкува досежно Р. Б. като препращаща по аналогия към заповедното производство по българското право. В този смисъл се е наложила и практиката на ВКС (решение № 129 от 02.02.2021 г. по т. д. № 2697/2019 г. на ВКС, І т. о., определение № 758 от 10.10.2023 г. по ч. т.д. № 1181/2023 г. на ВКС, ІІ т. о. и др.), според която при липса на изрична регламентация и при наличието на препращащата норма на чл. 26 Регламент (ЕО) № 1896/2006, по процесуалните въпроси, се прилага националното заповедно производство по глава 37 ГПК с отчитане на спецификите на европейската заповед за плащане, като се има предвид, че препращането е към процесуална аналогия с национален закон, а не към процесуален идентитет. Настоящият съдебен състав на ВКС споделя горепосочената съдебна практика.

Процесуалният въпрос за обжалваемостта на издадена европейска заповед за плащане в частта досежно разноските няма изрична правна уредба в Регламент (ЕО) № 1896/2006 и глава 58 ГПК, поради което приложение по него следва да намери аналогичната норма от заповедното производство, а именно чл. 413, ал. 2 ГПК. Според последната заповедта за изпълнение не подлежи на обжалване от страните, освен в частта за разноските. Срещу издадената по настоящото дело европейска заповед за плащане не е подадено възражение от длъжника, т. е. производството по нея ще приключи в една (първата) фаза. При това положение произнасянето на първоинстанционния съд, издал заповедта, по отговорността на длъжника за съдебните разноски, вкл. платения адвокатски хонорар, би било непререшаемо, ако се приеме за правилен изводът на въззивния съд за необжалваемостта й и в тази част. По този начин страната, в случая заявителите, биха били лишени от възможност да проконтролират валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното произнасяне, което би нарушило съществено правото им на защита и би ограничило достъпа им до съд в контекста на чл. 6 ЕКЗПЧОС. Ето защо, при аналогичното приложение на чл. 413, ал. 1 ГПК към издадената европейска заповед за плащане, следва да се приеме, че тя подлежи на обжалване в частта за присъдените разноски, съставляващи адвокатско възнаграждение в полза на адвокатското дружество, представлявало заявителите в първоинстанционното производство. Неправилно първоинстанционният СГС е квалифицирал „частната жалба с вх. № 15548/09.02.2024 г.“ като молба с правно основание чл. 248 ГПК, процедирайки в противоречие със задължителното разрешение по т. 7 ТР № 4 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което когато заповедният съд се е произнесъл по искането за разноски, но то е погрешно, както е по настоящото дело, заинтересованата страна разполага с уредената в чл. 413, ал. 1 ГПК възможност да подаде частна жалба. Не разполага с възможността да иска изменение по реда на чл. 248 ГПК. Атакуваният пред касационната инстанция въззивен акт е постановен по частна жалба срещу първоинстанционно произнасяне по молба с правно основание чл. 248 ГПК. Последното очертава и предмета на произнасяне както на въззивната, така и на настоящата инстанция. При осъщественото недопустимо произнасяне на първоинстанционния съд по молба с правно основание чл. 248 ГПК, вместо по частна жалба с правно основание чл. 413, ал. 1 ГПК, с каквато е бил сезиран, при осъществения инстанционен контрол пред въззивния съд, последният в рамките на проверката на допустимостта на обжалвания акт е следвало да обезсили последния като недопустим и да изпрати частната жалба по чл. 413, ал. 1 ГПК за образуване в отделно частно производство пред друг състав на САС за произнасяне по съществото й, доколкото тя е надлежно администрирана. Като не е сторил това, доколкото приемайки частната въззивна жалба за недопустима е стабилизирал един недопустим съдебен акт, въззивният съд сам е постановил недопустим съдебен акт, който следва да бъде обезсилен от касационната инстанция, ведно с недопустимия първоинстанционен акт по чл. 248 ГПК.

Съобразно гореизложеното обжалваното въззивно определение следва да бъде обезсилено като недопустимо, ведно с постановеното първоинстанционно определение по чл. 248 ГПК, а делото следва да бъде изпратено на САС за образуването му на друг въззивен състав за разглеждане на подадената и администрирана частна въззивна жалба по чл. 413, ал. 1 ГПК срещу европейската заповед за плащане в частта й досежно разноските. Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение ОПРЕДЕЛИ:

ОБЕЗСИЛВА определение № 1352 от 03.06.2024 г., постановено по ч. гр. дело № 1451/2024 г. на Софийски апелативен съд, 11 търговски състав, и определение № 5363 от 10.04.2024 г. по ч. гр. дело № 12624/2023 г. на Софийски градски съд, І-17 състав.

ИЗПРАЩА делото на Софийски апелативен съд за образуване на частно производство на друг въззивен състав по частна жалба с вх. № 15548/09.02.2024 г., подадена на основание чл. 413, ал. 1 ГПК.

Определението не подлежи на обжалване.