Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на НАЦИОНАЛНА ЗДРАВНООСИГУРИТЕЛНА КАСА (НЗОК), гр.София, чрез юрисконсулт М. М., против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 98 от 16.03.2020 г., по в. т.д.№ 760/19 г., с което е потвърдено решение № 79 от 20.06.2019 г., по т. д.№ 307/18 г. на Пазарджишкия окръжен съд за уважаване на предявения от МБАЛ „ПРОФ. Д. Р. ООД, [населено място] срещу касатора, като ответник, осъдителен иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 59, ал. 1 ЗЗО за сумата 29 424 лв. - стойност на извършена и незаплатена болнична медицинска дейност през м. април 2015 г. по договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки № 13 /РД-29-410 / 25. 02.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 03.05.2018 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 5 150 лв., деловодни разноски.

С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че с оглед разпоредбите на чл. 52, ал. 1 от Конституцията на Р. Б и на чл. 2, чл. 4 и чл. 35 от Закон за задължително здравно осигуряване, в качеството си на възложител по процесния договор, е длъжен да заплати стойността на извършените и описани от ищеца дейности, на основание чл. 5, ал. 1, т. 3, т. 5, т. 8 и т. 9 от процесния договор между страните, независимо, че не е поемал задължение за разплащане при несъобразяване на изпълнителя с предварително заложените стойности. Счита, че макар с разпоредбата на чл. 4, ал. 4, т. 2 от Закон за бюджета на НЗОК за 2015 г. да е предвиден способ за използване на средствата от резерва за заплащане на допълнителните разходи, в случаи на значителни отклонения от равномерното разходване на утвърдените(коригирани) средства по договорите с изпълнителите на болнична медицинска помощ, то преценката дали в конкретния случай е налице тази хипотеза е изцяло в дискрецията на административния орган, което изключва наличие на законова възможност разпореждането с тях да е по съдебен ред.

Наведени са и доводи, че НС на НЗОК не разполага с представителна власт и правомощия за сключване и изменение на договорите по чл. 59, ал. 1 ЗЗО, които по силата на чл. 20, ал. 1, т. 4, т. 5 и т. 6 от ЗЗО са възложени изцяло на директора на РЗОК, поради което решението на този орган на ЮЛ - касатор не би могло, вкл. по арг. от чл. 20а ЗЗД, да има значение на волеизявление на страната -възложител за сключване и изменение на съответния индивидуален договор.

Следователно щом приложение № 2 е част от индивидуалния договор по чл. 59, ал. 1 ЗЗО – факт, по който не е съществувал спор в процеса, то неговото изменение, според касатора, също може да бъде извършено само по взаимно съгласие на страните - чрез сключване на анекс или допълнително споразумение, но не и чрез едностранни административни актове на органите на НЗОК. С оглед изложеното в касационната жалба е застъпена тезата, че в нарушение на материалния закон Пловдивският апелативен съд се е позовал на чл. 25 и чл. 26, ал. 2 ЗЗО и на чл. 4, ал. 4 ЗБНЗОК за 2015 г., като е приел, че с тях е въведено императивно изискване за НС на НЗОК да вземе решение за разходването на средства от резерва на определения й бюджет за разплащане на дейности, отчетени в превишаване на стойностите, приети по процесния индивидуален договор между страните.

Несъгласие е изразено и с възприетото от въззивната инстанция разрешение по приложението на чл. 52 от Конституцията. Основаният довод на жалбоподателя е, че конституцинно прогласеното право на гражданите на здравно осигуряване, гарантиращо им достъп до медицинска помощ и безплатно ползване на медицинско обслужване е при условия и ред, определени със закона. Следователно, като право от категорията на социалните, то може да бъде реализирано само в рамките на наличните и финансови ресурси на Държавата, като еманация на обществото, живеещо на нейната територия, т. е. толкова и такива социални и здравни услуги, колкото позволяват възможностите й.

В депозирано към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с едновременното наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. Твърдените на касатора е, че определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното право: 1.)“Какво е значението на установените лимити за заплащане на извършени медицински дейности по отношение на правата и задълженията на страните по договор за оказване на болнична помощ по клинични пътеки във вр. и с правото на здравноосигурените лица за достъп до медицинска помощ?“;2.)“Нарушават ли се принципите за свободно договаряне и автономия на волята, залегнали в чл. 8 и сл. ЗЗД, когато едната от страните по договора е задължена по съдебен ред да извърши плащане, свързано с неговото изпълнение, за което доброволно не се е съгласявала?“ и 3.)“Допустимо ли е ограничаване на уговорените средства по договора, спрямо волята и финансовите възможности на възложителя по него?“ са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, поради съществуващо противоречие в практиката на съдилищата в страната, която е цитирана и липса на формирана практика на ВКС по същите. Поддържаното противоречие с практиката на касационната инстанция е по отношение на формулирания процесуалноправен въпрос 4.)“Следва ли въззивният съд в своето решение да обсъди всички доказателства и всички направени от страните доводи и възражения?“

За илюстрация на въведената допълнителна процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са цитирани: ТР №182013 г. на ОСГТК на ВКС и решения по чл. 290 ГПК на отделни състави на ТК на ВКС: № 184 от17.12.2018 г., по т. д.№ 278/2017 г. на І т. о. и № 192 от 29. 01. 2018 г., по т. д.№ 44/2017 г. на І т. о.

Селективното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК касаторът аргументира с извършеното от въззивния съд произнасяне по въпрос на целесъобразност, т. е. по такъв въпрос, който е извън възложения му контрол за законност и за разрешаването на който е оправомощен изрично създаден от законодателя орган, планиращ, организиращ и пренасочващ средства, вкл. от резерва на НЗОК. Поради това и изводът на въззивната инстанция, че НЗОК дължи плащане на търсените от ищеца средства, тъй като при „възникване на ситуация, свързана с отчитането на дейност, която не попада в рамките на приетите по договора стойности, за касата се поражда задължение да я заплати от своя резерв, на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗО, е в явно несъответствие със закона и вложената в него воля на законодателя.

Допълнителен аргумент в подкрепа на твърдяната „очевидна неправилност“ на въззивния акт на Пловдивския апелативен съд, според касатора, е несъответстващото на ищеца, по възникналия правен спор, позоваване на чл. 52, ал. 1 от Конституцията на Р. Б, доколкото последният няма качеството на здравноосигурено лице, претендиращо нарушаване на конституционно гарантирано му право, а ЮЛ - търговец.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от насрещната по касационната жалба страна, с който е оспорена основателността на искания достъп до касация, поради отсъствие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. При условията на евентуалност се възразява и срещу въведените касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, като са изложени подробни правни доводи. След депозирания отговор на касационната жалба ищецът МБАЛ „ПРОФ. Д. Р. ООД, гр. Пещера - ответник в касационното производство, с молба вх. на ВКС № 8666 от 09.11.2020 г. заявява искане за насрочване на делото в открито съдебно заседание, поради постигната с касатора спогодба, която да бъде одобрена от състава на касационната инстанция и делото да бъде прекратено на основание чл. 234 ГПК и връщане на половината от заплатената държавна такса, на основание чл. 78, ал. 9 ГПК.

Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложеното и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира:

Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл. 280, ал. 3 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд, след извършен самостоятелен анализ на доказателствения материал по делото, доводите и възраженията на страните, е споделил за основан на закона извода на ПОС за наличие на основание за ангажиране договорната отговорност на ответника по реда на чл. 79, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 59, ал. 1 ЗЗ0 за реално изпълнение на задълженията му, като възложител, по сключения между страните договор за оказване на болнична медицинска помощ по клинични пътеки на здравноосигурени лица № 13 /РД-29-410/25.02.15г., изменен с допълнително споразумение № 3/14.04.2015 г. и със срок, съответстващ на срока на Националния рамков договор (Н.) за медицински дейности за 2015 г.

Приел е за безспорно от фактическа страна, че по силата на процесния договор, сключен въз основа на чл. 59, ал. 1 и сл. ЗЗО ищецът, в качеството му на надлежно регистрирано лечебно заведение, се е задължил да оказва на здравноосигурени лица болнична медицинска помощ по клинични пътеки от Приложение № 5 към член единствен на Наредба № 40 от 24.11.2004 г. за определяне на основания пакет на здравни дейности, гарантирани от бюджета на ответника. Последният от своя страна е поел насрещното задължение да заплаща договорените за изпълнение дейности по ред и условия, съобразно действащите към този момент методики - утвърдената с ПМС № 94 от 24.04.2014 г., а след допълнително споразумение № 3/14.04.2015 г. и одобрената такава с ПМС № 57/ 16.03.15 г. за остойностяване на дейностите в болничната помощ по Приложение № 2Б към чл. 2 на същата и договор № РД-НС-01-2от 29.12. 2014 г. за приемане на обемите и цените за медицинската помощ за 2015 г., сключен между НЗОК и Българския лекарски съюз (обн.ДВ, бр. 5/15г.). За безспорно установено между страните в процеса е счетено и твърдението в исковата молба, че през периода 01.05.2015 г. - 31.05.2015 г. ищцовото лечебно заведение - МБАЛ „ПРОФ. Д. Р. ООД, гр. Пещера е реализирало медицински дейности, надхвърлящи с 29 424 лв. определените стойности за месец април 2015 година по Приложение № 2 – неразделна част от договора, т. е. „лимитите“, посочени и в допълнително споразумение № 4/ 15. 04. 15 г., плащането на която сума е поискало с писмо до НЗОК изх. № 383 от 14.05.2015 г., предоставяйки и съответните финансово –отчетни документи за извършената работа. Не е оспорен в процеса и факта, че с писмо изх. № 13/ 29-2-556/19.05.2015 г. РЗОК, като представител на ответника, е отказала плащане на претендираните суми, позовавайки се на изричната договорна клауза на чл. 20, ал. 1 от процесния индивидуален договор за 2015 г., на допълнително сключеното към същия споразумение № 6/ 14.05.2015 г. и на липсата на постигнато съгласие между съконтрахентите за заплащане стойността за болнична медицинска дейност по клинични пътеки над договорената с НЗОК за съответния месец, извън спешните случаи, която е и съобразената с бюджета на ЮЛ - своеобразен финансов план, за осъществяването й.

Въз основа на така приетата за установена фактическа обстановка по делото решаващият състав на Пловдивския апелативен съд е изградил краен правен извод, че ищцовото болнично заведение е изправна страна по сключения с ответника индивидуален договор за оказване болнична помощ по клинични пътеки на здравно осигурени лица и допълнителните споразумения към него, поради което за неполучената насрещна престация следва да бъде ангажирана договорната отговорност на ответника за реалното изпълнение.

Изложени са съображения, че макар и в договорните клаузи на процесния индивидуален договор и допълнителните споразумения към него да се съдържат изрично уговорени ограничения във вр. със заплащане стойността на извършените и отчетени от ищеца медицински дейности, с които фактически те се лимитират за съответните месеци в рамките на бюджета, определен от НЗОК, то предвид конституционното право на гражданите на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ и безплатно ползване на медицинско обслужване при определени в закона условия и ред, които са подробно детайлизирани в ЗЗО, тези лимити не могат да имат за своя последица неплащане стойността на надхвърлящите ги медицински дейности и вложени медицински изделия, действително осъществени от болничното заведение. Възприетото разрешение Пловдивският апелативен съд е аргументирал както с конституционната разпоредба на чл. 52, ал. 1 от Конституцията, която наред с прогласяване правото на гражданите на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ и безплатно ползване на медицинска обслужване при условия и по ред, определени със закон, прокламира и принципа, че здравеопазването на гражданите се финансира от държавния бюджет, от работодателите, от лични и колективни осигурителни вноски, така и с разпоредбите на чл. 2, чл. 4 и чл. 35 ЗЗО.Анализирайки последните, с които е дадено определение за задължително здравно осигуряване и според които на задължително здравноосигурените лица, които не са страна по договорите, сключени между НЗОК и съответното лечебно заведение е предоставен както пакет от здравни дейности, така и свободен избор на изпълнител на тези дейности въззивният съд е счел, че НЗОК е длъжна да заплаща всички медицински дейности, включващи се в този пакет на избрания от здравноосигуреното лице изпълнител, за което разполага и със съответен бюджет, съгласно чл. 22 и сл.ЗЗО. Посочил е, че с оглед съществуващата към релевантния за спора момент законодателна уредба на обществените отношения в сферата на здравното осигуряване, вкл. начина на формиране бюджета на НЗОК, регламентиран със Закон за бюджета на НЗОК, за ищцовото болнично заведение, като изпълнител на медицинска помощ, не съществува правна възможност в рамките на гарантирания здравен пакет да откаже предоставянето на медицинска помощ на избралите го здравноосигурени лица, на каквото и да е основание, включително поради изчерпване на средствата от разпределените им лимитирани бюджети. Следователно разходването на бюджета в един по-ранен момент, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, нито лишава здравноосигурените лица от упражняване на субективното им право да ползват гарантирания от закона, чрез бюджета на НЗОК, пакет болнична медицинска дейност чрез обявения свободен избор на болницата-изпълнител, нито е основание за освобождаване на последната от задължението й да оказва такава помощ. Съобразявайки безусловно признатото от закона право на здравноосигурените лица на свободен избор на изпълнител, сключил договор с РЗОК, въззивната инстанция е счела, че превишаването на определените с Приложение № 2 към договора месечни, респ. тримесечни стойности и въобще бюджетната рамка за съответната година на болничната медицинска помощ, предоставена на тези лица от ищеца, която безспорно е била от категорията на гарантирания им по вид, обхват и обем пакет здравни дейности, не съставлява такова виновно неизпълнение на поетото задължение по индивидуалния договор, което – надхвърлящо обема на възложената работа, да освобождава възложителя НЗО от задължението за плащането й, независимо от предварително определения лимит, имащ в същността си прогнозен характер. Като допълнителен аргумент въззивният съд е посочил и липсата на предвидена, по общо съгласие на съконтрахентите, възможност изпълнителят – лечебно заведение да откаже и/или преустанови изцяло, респ. за исковия период предоставянето на болнична медицинска помощ на правоимащи здравноосигурени лица в рамките на гарантирания здравен пакет, извън случаите на спешна такава, при изчерпване на предварително определените стойности за същата. Именно тази вр. решаващият състав на Пловдивския апелативен съд е отчел и наличието на предвидени от резерва по бюджета на НЗОК на средства, възлизащи в общ размер на 301 898 000 лв., предназначени за „непредвидени неотложни разходи“ по см. чл. 1, ал. 2, т. 1.4 ЗБНЗОК за 2015 г.. Посочил е, че в тази категория, предвид техния произход и характер, попадат и претендираните от ищеца суми, а доколкото решението за използването им е изцяло в компетентност на ответника, то в негова тежест и било и предприемане на съответното разплащане.

Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение позволяват да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да се остави без уважение.

Съгласно задължителните разяснения в т. 1 на Тълкувателно решение №1/19.02. 2010г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправен въпрос, с който се аргументира основната обща предпоставка за достъп до касационно обжалване, трябва да е от значение за формиране на решаващата правна воля на съда, а чрез нея и за изхода по конкретното дело, но не и за правилността на обжалваното въззивно решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивната инстанция или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая поставените от касатора въпроси на материалното право № 1- № 3, по начина, по който са формулирани, не отговарят на посочените в задължителната съдебна практика критерии.

Същите не са били предмет на обсъждане от въззивния съд, поради което нямат обуславящо значение за крайния изход по конкретното дело. Явяващи се изцяло хипотетични по своя характер, дори и да са важи за правото, тези въпроси не обосновава общото селективно основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Изразеното чрез тях несъгласието на касатора с крайния правен извод на въззивния съд за отсъствие на виновно неизпълнение на ищеца, което да освобождава ответника НЗОК да заплати извършената над договорения лимит, с процесния договор, дейност по оказване на болнична медицинска помощ, в същността си е оплакване за неправилност на обжалваното въззивно решение, което, независимо от формата под която е въведено в касационното производство, не подлежи на обсъждане при селектиране на касационните жалби. Обосноваността на извода на решаващия състав на въззивния съд, изграден след анализ на конкретните договорни клаузи, според който именно в същите е обективирано и постигнатото общо съгласие на съконтрахентите, изпълнителят –болнично заведение да осигурява непрекъснато договорената медицинска помощ на здравноосигурените лица, без да е ограничен в приема им от договорените лимити, като ирелевантна за предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, не е предмет на производството по чл. 288 ГПК.

Но дори и да се възприеме тезата на касатора, че формулираните материалноправни въпроси са обусловили решаващата правна воля на въззивния съд, недоказано по отношение на същите е поддържаното допълнително селективно основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Съгласно задължителните за съдилищата постановки в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК би било налице или когато се касае за приложение на законова норма, по която липсва съдебна практика, или тази практика, макар и непротиворечива, е неправилна, респ. неотговоряща на обществените условия и законодателство, при които е формирана и следва да бъде изоставена, или когато приложимата разпоредба е неясна, непълна, вътрешно противоречива и се налага корективното й тълкуване, за да се осигури еднаквото й и точно прилагане от съдилищата. Тези изисквания в настоящия случай не само са неосъществени, но и не са въведени от касатора като аргументи. Отделно, че по приложението на чл. 59, ал. 1 и сл. ЗЗО е формираната непротиворечива практика на касационната инстанция, с която дори и да съществува евентуалното противоречие в практиката на съдилищата в страната, на което касаторът се позовава, то е без значение, като преодоляно.

Въпрос № 4 - несъмнено значим за изхода на всяко дело попада в обхвата на чл. 280, ал. 1 ГПК, с което общото селективно основание за допускане на касационно обжалване е доказано. Неоснователно по отношение на същия е позоваването на т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Съгласно формирана задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и доразвита в цитираната от касатора казуална практика на касационната инстанция по чл. 290 ГПК, за съда съществува задължение да обсъди в мотивите си всички редовно и своевременно заявени и поддържани от страните доводи и възражения, относими към предмета на спора, съобразно очертаните с въззивната жалба предели.

Обжалваното въззивно решение не е постановено в отклонение от тази задължителна и последователна практика, тъй като въззивният съд е извършил самостоятелен анализ на всички събрани по делото доказателства, относими както към задълженията на ищеца и на ответника по процесния индивидуален договор, така и към твърдяното от последния договорно неизпълнение на ищцовото болнично заведение.Видно от съдържанието на подробните мотиви, с които е обосновано обжалваното въззивно решение, Пловдивският апелативен съд е обсъдил всички своевременно въведени от страните доводи и възражения, както и оплакванията срещу първостепенния съдебен акт, съдържащите се във въззивната жалба на настоящия касатор и въз основа на съвкупната им преценка, наред с ангажираните по делото доказателства, е приел за основателна предявената искова претенция.

Обстоятелството, че решаващият състав на Пловдивския апелативен съд не е сподели тезата на касатора, според която Пазарджишкия окръжен съд не е осъществил контрол за законосъобразност на поставения за разглеждане правен въпрос, а такъв за целесъобразност на решенията на НС на НЗОК по отношение разходването на средствата, предвидени в ЗБНЗОК не означава, че е допуснато нарушение на чл. 12 ГПК и доводите, възраженията и оплакванията на страните са били обсъдени избирателно. Отделно е, че анализирайки конкретни разпоредби на ЗЗО и ЗБНЗОК, които е счела за относими към възникналия правен спор за наличие на задължение за ответника да извърши плащане на осъществена от ищеца надлимитна медицинска помощ, въззивната инстанция е достигнала и до същия правен извод, изведен от Пазарджишкия окръжен съд – че ответникът не само е разполагал с възможността, но е бил длъжен по силата на закона да извърши претендираното плащане, вкл. със средствата от резерва по бюджета на НЗОК, щом са налице предвидените от закона предпоставки. Следователно с даденото тълкуване на конкретните правни норми и обсъждане на създадени с тях права и задължения за адресатите им, въззивният съд е дал отговор и на оплакването на въззивника, настоящ касатор, че преценката на ПОС е относно законосъобразността на заявения отказ за плащане, с оглед осъществяване на установените от закона предпоставки за ползване на резерва от бюджета на НЗОК, а не за неговата целесъобразност.

Самата интерпретация на ангажираните по делото доказателства не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване, доколкото евентуалната неправилност на приетите за установени факти и обстоятелства, водеща до необоснованост на постановения съдебен акт, не е предмет на производството по чл. 288 ГПК.

Въведеното селективно основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е обосновано с допуснато от въззивния съд нарушение на закона предвид неприложимост на конституционната разпоредба на чл. 52, ал. 1 от Конституцията спрямо ищеца – ЮЛ.

Освен, че подобен извод не следва от мотивите на въззивния съдебен акт, в които подробно е обсъдено именно конституционното безусловно право на гражданите на здравно осигуряване, гарантиращо им достъпна медицинска помощ и безплатно ползване на медицинско обслужване при условия и ред, определени със закони, възможността за упражняването на което е обусловило и възникналото между страните по делото правоотношение, основано на чл. 59, ал. 1 ЗЗО, то според формираната съдебна практика очевидната неправилност, като самостоятелна предпоставка за достъп до касация, е различна по съдържание от общото касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК.

За да е очевидно неправилен обжалвания съдебен акт следва в същия да съществува такъв тежък порок, констатирането на който да е пряко изводимо от мотивите му, без необходимост от извършване на присъщия на касационната инстанция същински касационен контрол - алаз и съпоставка на съображенията за обоснованост, материалната и процесуална законосъобразност на изведените решаващи правни изводи. Според формираната последователна практика на ВКС такъв очевидно неправилен ще е съдебен акт, който е постановен contra legem до степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или когато делото е решено въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма /extra legem/. Следователно няма да е налице очевидна неправилност по см. на чл. 280, ал. 2 пр. 3 ГПК /ДВ бр. 86/17 г. /, когато въззивният акт е незаконосъобразен, поради неточно прилагане и тълкуване на закона, допуснато нарушение на съдопроизводствените правила или нарушаване правилата на формалната логика, респ. когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, с актове на Конституционния съд, или с актове на Съда на Европейския съюз.

Във всяка от сочените хипотези допускането на касационно обжалване е задължително обусловено отново от наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно по см. на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика, а и подобни пороци въобще не се твърдят от жалбоподателя.

Що се отнася до молбата с вх. на ВКС № 8666/09.11.2020 г., тя е неоснователна и следва да се остави без уважение. Наличието на постигнатата между страните извънсъдебна спогодба само по себе си не е основание за допускане на касационно обжалване – арг. от чл. 280, ал. 1 ГПК и не подлежи на обсъждане в производството по селектиране на касационните жалби. За пълнота на изложеното следва още да се посочи, че несъобразено с правомощията на касационната инстанция, като съд по правото, е и искането на молителя за одобряване на постигнатата извънсъдебна спогодба между страните и връщане на ищеца на половината от внесената до момента държавна такса, на основание чл. 78, ал. 9 ГПК. По изложените съображения и при липсата на заявен от молителя -ищец, изричен и недвусмислен отказ от иска, респ. оттегляне на касационната жалба от страна на касатора, за състава на касационната инстанция отсъства основание да приеме, че е надлежно десезиран по см. на чл. 6 ГПК и следва да прекрати производството по делото, с произтичащите от конкретното волеизявление на съответната страна правни последици.

Насрещната по касационната жалба страна е претендирала деловодни разноски. С оглед изхода на делото в производството по чл. 288 ГПК и процесуалното правило на чл. 78, ал. 3 във вр. с ал. 1 ГПК на МБАЛ „ПРОФ. Д. Р. ООД, [населено място] се следват деловодните разходи за същото, но сам ако доказано реалното им извършване, каквито доказателства не са ангажирани в рамките на срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 98 от 16.03.2020 г., по в. т.д.№ 760/19 г.ОСТАВЯ без уважение молбата на МБАЛ „ПРОФ. Д. Р. ООД, [населено място], с вх. на ВКС № 8666/09.11.2020 г.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: