Образувано е по касационна жалба на Общински съвет – Харманли, чрез председателя И.Д срещу решение № 256/19.04.2019 г., постановено по адм. дело № 96/2019 г. по описа на Административен съд - Хасково. С довод за неправилност на решението, поради нарушения на материалния закон и необоснованост отм. енителни основания по чл. 209, т. 3 АПК, се претендира отмяна на решението, и произнасяне по същество с отхвърляне на протеста срещу оспорените разпоредби на Наредба №7 за определяне реда и условията за разпореждане и контрол на общинските жилища, като неоснователен.

Ответникът прокурор при Окръжна прокуратура-Хасково не ангажира становище по касационната жалба.

Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба и предлага да се потвърди решението като обосновано, правилно и законосъобразно.

Върховният административен съд, второ отделение намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество по реда на чл. 218 АПК - неоснователна, по следните съображения:

С обжалваното решение, по протест на прокурор при Окръжна прокуратура-Хасково, са отменени разпоредбите на чл. 5, ал. 1 в частта „български“, чл. 39, ал. 1, т. 1, чл. 40, ал. 1, т. 1, чл. 26, ал. 1, т. 1 в частта „или подлежат на премахване по реда на ЗУТ“ и чл. 41, ал. 5 от Наредба №7 за определяне реда и условията за разпореждане и контрол на общинските жилища, приета на основание чл. 45а от ЗОС и чл. 21, ал. 2 от ЗМСМА с Решение №806/21.11.2006г. по Протокол №40 на Общинския съвет – Харманли.

Обжалваното решение е мотивирано с допустимост на протеста по реда на чл. 186, ал. 2 във вр. с чл. 185, ал. 2, вр. ал. 1 и чл. 187, ал. 1 от АПК, наличие на компетентност по чл. 21, ал. 2 от ЗМСМА и спазена процедура по чл. 27, ал. 2, ал. 3 от ЗМСМА и чл. 26 от ЗНА, както и спазени изисквания по чл. 28 от ЗНА. Прието е, че наредбата е издадена по изрична делегация на закона, но оспорените разпоредби допълват законови норми и противоречат на такива от по-висша степен /чл. 43, чл. 45 и чл. 47 от ЗОС,чл. 8 и чл. 15, ал. 1 от ЗНА/, като се ограничават обществени отношения с местно значение. След подробен анализ на всяка една от оспорените норми е прието, че в чл. 5, ал. 1 от наредбата, в противоречие с чл. 26, ал. 2 от Конституцията на РБ и чл. 43 от ЗОС, е въведено изискване за кандидатите за настаняване под наем в общински жилища, да са български граждани, което е в нарушение на чл. 15, ал. 1 и чл. 8 от ЗНА.Т нарушение е допуснато и в чл. 39, ал. 1, т. 1 от наредбата, която визира, че „наемател на жилище предназначено за продажба може да го закупи, при изброените кумулативни предпоставки, между които в т. 1 – да е български гражданин. С идентично съдържание е прието, че е и разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 1 от наредбата, но по отношение на „ ведомствено жилище“, Въвеждането на това допълнително условие с подзаконов нормативен акт е прието, че е в противоречие със законовите норми на чл. 43 и чл. 45, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗОС, като в специалния закон не е визирано такъв вид изискване като условие за кандидатстващите за настаняване и закупуване на общинско жилище.

Оспорването на наредбата в частта по чл. 26, ал. 1, предл. второ, което гласи „или подлежат на премахване по реда на ЗУТ“ е прието за основателно, тъй като въвежда нова хипотеза, извън изрично регламентираните такива в чл. 45 от ЗОС за настаняване в резервни жилища. Този текст на предл. второ, извън законовата регламентация, недопустимо въвежда нова група от лица, определени по т. 1 от чл. 26, ал. 1 на наредбата – лица, чийто жилища подлежат на премахване по реда на ЗУТ, Изложени са мотиви за разширяване на хипотезата по т. 1 на чл. 45 от ЗОС, която визира по-тесен обхват – жилища, станали негодни за обитаване и то в резултата на природни бетствия и аварии или са застрашени от самосрутване. Прието е, че включването с наредбата на всички останали хипотези, п ри които сгради подлежат на премахване по ЗУТ, вкл. и тези на премахване на незаконни строежи, съставлява недопустимо разширяване обхвата на законовата норма, което води до незаконосъобразност на чл. 26, ал. 1 в тази част. Досежно оспорената норма на чл. 41, ал. 5 от наредбата /„Когато плащането не се извърши в определения в заповедта срок, същата се отменя.“/ е установено, че се въвежда ново правомощие на кмета, без изрично да е визиран този административен орган, за отмяна на заповедта за закупуване на общинско жилище, което е в нарушение на чл. 9, ал. 1 от ЗНА. Освен това е установено „дописване“ на ЗОС, тъй като закона не предвижда възможност за отмяна на този вид заповед поради неплащане в срок на определената цена, като последиците от това неизпълнение са с гражданскоправен характер. В допълнение е изложено, че заплащането на определената цена е условие за сключване на договор за продажба на общинското жилище, поради което неплащането в срок не може да бъде основание за отмяна на заповедта, а ще има за последица несключване на такъв договор, т. е. няма да се осъществи гражданско-правния елемент от фактическия състав на продажбата на общинско жилище. Изложени са съображения за несъответствие на оспорената норма и с реда за отмяна по чл. 99 от АПК, както и с общата норма на чл. 4, ал. 1 АПК по отношение обхвата на правомощията на издателя на заповедта. Решаващият правен извод за незаконосъобразност на всички оспорени с протеста разпоредби е мотивиран с несъответствие и противоречие на нормативни актове от по-висока степен - ЗОС и Конституцията на РБ.

Така постановеното решение е правилно, обосновано и законосъобразно

Съгласно чл. 7, ал. 2 от ЗНА наредбата е нормативен акт, който се издава за прилагане на отделни разпоредби или подразделения на нормативен акт от по - висока степен. В чл. 8 от ЗНА изрично е разписана възможността всеки общински съвет да издава наредби, с които да урежда съобразно нормативните актове от по-висока степен, неуредени от тях обществени отношения с местно значение. Освен, че и в двете цитирани разпоредби се визира изрично съотвествието на наредбата с нормативния акт от по-висша степен, в чл. 15, ал. 1 от ЗНА е разписано, че нормативният акт трябва да съответства на Конституцията и на другите нормативни актове от по-висока степен. Съгласно чл. 15, ал. 3 от ЗНА и чл. 5, ал. 1 от АПК при противоречие между два акта от различна степен се прилага този с по-висок ранг. Следователно, нормите на подзаконовия акт, постановени в противоречие с цитираните по-горе разпоредби на ЗНА се явяват неприложими в правния мир, дори и да не са отменени изрично като незаконосъобразни. Въпреки това с оглед спазване принципите на достъпност, публичност и прозрачност, последователност и предвидимост, уредени в чл. 12 и 13 от АПК, изричната отмяна на съответните норми на подзаконовия нормативен акт, какъвто е наредбата, е гаранция за правна сигурност в обществото. Именно с оглед на това, настоящия състав не споделя основния довод на касатора, че спецификите на района /приемен център за бежанци/, обосновава законосъобразност на отменените разпоредби на чл. 5, ал. 1 в частта „български“, чл. 39, ал. 1, т. 1 и чл. 40, ал. 1, т. 1 от наредбата. Въведеното изискване към кандидатите за настаняване под наем в общинско жилище и закупуване на общинско или ведомствено жилище да са „български граждани“, освен, че противоречи на чл. 26, ал. 2 от Конституцията на РБ, допълва /дописва/ закона, тъй като в чл. 43, чл. 45 и чл. 47 от ЗОС не е разписано такова изискване.

Обосновани са изводите на административния съд за незаконосъобразност и на разпоредбите на чл. 26, ал. 1, предл. второ и чл. 41, ал. 5 от наредбата. С първата норма се разширява кръга на лицата, които подлежат на настаняване в резервни жилища, като освен визираните такива в ЗОС, се добавят и лица, чиито жилища „подлежат на премахване по реда на ЗУТ“. Тази обща формулировка, както правилно е прието в обжалваното решение, обезмисля и игнорира формално нормата на чл. 45 от ЗОС, която изчерпателно е определила кръга на правоимащите лица единствено до тези, чиито жилища са станали негодни за обитаване и то в резултата на природни бетствия и аварии или са застрашени от самосрутване /т. е. крайно нуждаещи се/.

Незаконосъобразността на чл. 41, ал. 5 от наредбата е изведена на две самостоятелни основания, поради противоречие с изискванията на чл. 9, ал. 1 от ЗНА и несъобразяване правилата за отмяна на влязъл в сила административен акт по чл. 99 и сл. от АПК /глава седма/. Обосновано е прието, че нормата не визира органа, оправомощен да отмени заповедта по чл. 41, ал. 1 от наредбата. По силното основание за отмяна като незаконосъобразна на разпоредбата на ал. 5, чл. 41, обаче, се явява това за незачитане на визираните в АПК основания за отмяна на влязъл в сила индивидуален административен акт по чл. 99 АПК. Правилни са изводите в тази насока, че продажбата на общинско жилище съставлява сложен фактически състав, като последиците от неплащане на определената цена са с гражданско-правен характер, което обезмисля отмяната на заповедта. В този смисъл е изричната уредба на ал. 3, чл. 41 от наредбата, която гласи, че „след изпълнение изискванията в заповедта по ал. 1, кметът на общината сключва договор за продажба“.

По изложените съображения, настоящата инстанция намира, че не са налице визираните в касационната жалба отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК, поради което обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, второ отделение РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 256/19.04.2019 г., постановено по адм. дело № 96/2019 г. по описа на Административен съд - Хасково. РЕШЕНИЕТО е окончателно.